Р Е Ш Е Н И Е № 117 гр. София, 31.05.2018 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и осми март през две хиляди и осемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ при секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2592/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид : Производството е по реда на чл.48 и сл. ЗМТА. Предявен е иск от [фирма] - [населено място], против [фирма] за отмяна на арбитражно решение от 27.09.2017 г., постановено по в. арб. д. 13/2016 г. от Търговски арбитражен съд при Национална юридическа фондация, на основание чл.47, ал.1, т.2, пр.1 ЗМТА. Ищецът моли за отмяна на арбитражното решение като поддържа, че то е постановено при липса на арбитражно споразумение, постигнато съгласно изискванията на чл.7 ЗМТА. Твърди, че представляващият [фирма] управител не е давал съгласието си и не е подписвал документ, съдържащ арбитражна клауза по отношение на разрешения с арбитражното решение правен спор; че не е налице съгласие при условията на чл.7, ал.3 ЗМТА, тъй като компетентността на арбитражния съд е оспорена изрично с отговора на исковата молба; че въпросът за компетентността на арбитражния съд е бил спорен в хода на цялото арбитражно производство; че арбитражният съд е интерпретирал неправилно заключението на назначената в арбитражното производство графологична експертиза и събраните свидетелски показания, които водят до категоричен извод, че споразумението не е подписано и потвърдено от управителя на дружеството. Навежда доводи, че разпоредбите на чл.298, ал.1, т.1 и т.2 ТЗ и чл.301 ТЗ не могат да намерят приложение при преценката за наличие на арбитражно споразумение и че сключеният между страните договор № 20/П/2014 от 10.05.2014 г. е неотносим към въпроса за компетентността на арбитражния съд, тъй като в исковата молба ищецът по арбитражното дело не е основал претенцията си на него. Ответникът [фирма] със седалище в [населено място], обл. Л., изразява становище за неоснователност на иска и за неговото отхвърляне по съображения, изложени от процесуалния му представител в отговора на исковата молба и в откритото съдебно заседание по делото. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на доводите на страните и на доказателствата по делото, съобразно правомощията в производството по чл.48 ЗМТА, приема следното : Предявеният иск е допустим - предявен е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.48, ал.1 ЗМТА. Производството по в. арб. д. № 13/2016 г. е образувано пред Търговски арбитражен съд при Национална юридическа фондация (Т. при Н.) по искова молба на [фирма], преобразувано в [фирма]. С исковата молба са предявени осъдителни искове срещу [фирма] за заплащане на сумата 30 118 лв. - дължима цена на продаден бетон за периода 28.09.2014 г. - 03.08.2015 г., и 3 011.80 лв. - неустойка за забава. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът е посочил, че претендираните вземания произтичат от споразумение от 29.09.2016 г., с което страните са установили в отношенията помежду си дължимостта на сумите и условията за плащането им, но поетите задължения не са изпълнени от ответника. При предявяване на иска ищецът [фирма] е посочил арбитър, без да конкретизира от какво произтича компетентността на сезирания арбитражен съд да разгледа спора. С депозираната пред Т. при Н. искова молба е представено споразумение от 29.09.2016 г. между [фирма] и [фирма]. Според съдържанието на споразумението, страните признават за установено, че към 29.09.2016 г. [фирма] дължи на [фирма] сумата 30 118.07 лв., произтичаща от дължими неплатени доставки на бетон по договор № 20/П/2014 и 12 бр. фактури за периода 29.08.2014 г. - 03.08.2015 г., подробно описани в приложение № 1, и се съгласяват задължението за посочената сума да бъде погасено съобразно условията на т.2, а при неизпълнение в уговорените срокове да бъде начислена неустойка за забава в размер на 10 % от неплатения дълг. В т.6 на споразумението е посочено, че споровете, породени от тълкуването и изпълнението на „настоящата спогодба”, ще се решават между страните по споразумение, а ако такова не може да се постигне - от Т. при Н. [населено място]. В уводната част на споразумението е отразено, че при сключването му [фирма] е представлявано от управителя В. Г., като под текста са положени подпис и печат на дружеството. След връчване на препис от исковата молба ответникът [фирма] е подал отговор, с който е оспорил компетентността на Т. при Н. да разгледа повдигнатия от ищеца спор и е поискал производството по арбитражното дело да бъде прекратено. Липсата на компетентност е обоснована с твърдения, че [фирма] не е давало съгласие за отнасяне на спора пред арбитражен съд и че споразумението от 29.09.2016 г. не е подписано от управителя на дружеството. Оспорена е истинността на споразумението и обективираната в него арбитражна клауза, като са направени и възражениия срещу основателността на исковете. Възражението за липса на компетентност е поддържано до приключване на арбитражното производство. В хода на арбитражното производство е прието заключение на съдебнопочеркова експертиза, според което подписите за [фирма] в споразумението и приложение № 1 към него не са положени от В. К. Г. - управител на дружеството. Събрани са и свидетелски показания по спорния между страните въпрос дали управителят В. Г. е знаел, респ. кога е узнал, за споразумението. Обстоятелството, че споразумението от 29.09.2016 г. не е подписано от управителя на [фирма], е признато от процесуалния представител на [фирма] в проведеното на 28.03.2018 г. открито заседание в производството по чл.48 ЗМТА. Във връзка с оспорванията и възраженията на ответника ищецът е представил пред арбитражния съд договор № 20/П/2014 г. от 10.05.2014 г. между [фирма] и [фирма] със срок на действие 31.12.2014 г. за продажба на бетон, индивидуализиран като вид, количество и единични цени. В договора е посочено, че неделима част от него са „Общи търговски и платежни условия на [фирма], „записани на задната част на този договор”. В т.6.2 от Общите условия е предвидено, че всички спорове между страните във връзка с договора ще се разглеждат и решават от Търговския арбитражен съд при Националната юридическа фондация в [населено място]. С писмено становище от 13.06.2017 г. ответникът [фирма] е уведомил арбитражния съд, че оспорва ксерокопираните на гърба на договора от 10.05.2014 г. общи условия и твърди, че те не са били част от съдържанието на договора при подписването му от управителя на дружеството, поради което възразява срещу обвързаността си от тях и от обективираната в съдържанието им арбитражна клауза. В становището е изразена позиция, че договорът от 10.05.2014 г. е неотносим към спора, тъй като в исковата молба ищецът не е основал претенцията си на него и не е извел арбитруемостта на спора от неговото съдържание. С решение от 27.09.2017 г. Т. при Н. е осъдил [фирма] да заплати на [фирма] като правоприемник на [фирма] претендираните с исковете суми, а именно сумата 30 118.07 лв. - дължима цена на доставен бетон по споразумението от 29.09.2016 г. и отразени в приложение № 1 фактури, и 3 011.80 лв. - неустойка по т.4 от споразумението, ведно с направените в арбитражното производство разноски. За да се произнесе с решение по исковете, арбитражният съд е приел, че е компетентен да разгледа повдигнатия правен спор по силата на т.6 от споразумението от 29.09.2016 г. и т.6.2 от Общите търговски и платежни условия на [фирма], неразделна част от сключения на 10.05.2014 г. договор № 20/П/2014 г. В съобразителната част на решението са изложени мотиви, че споразумението от 29.09.2016 г. урежда отношения между страните, които са предмет на договор № 20/П/2014 от 10.05.2014 г., и че арбитражната клауза в т.6.2 от общите условия, които са неразделна част от договора и обвързват ответника съгласно чл.298, ал.1, т.1 и т.2 ТЗ, обуславя правен интерес за ищеца от предявяването на иск пред предварително избрания арбитражен съд за заплащане на фактурираното количество бетон. Наличието на компетентност за сезирания арбитражен съд е мотивирана и с разпоредбата на чл.301 ТЗ. След преценка на представената по арбитражното дело кореспонденция между страните и на свидетелските показания арбитражният съд е приел, че управителят на [фирма] не се е противопоставил на действията на лицето, подписало споразумението от 29.09.2016 г. от негово име без представителна власт, и че е потвърдил изрично тези действия. Съобразявайки установените факти по делото, съставът на ВКС, Търговска колегия, намира, че е осъществено поддържаното от ищеца основание по чл.47, ал.1, т.2, пр.1 ЗМТА за отмяна на арбитражното решение, постановено от Т. при Н. по в. арб. д. № 13/2016 г. Отмяната на арбитражно решение на предвиденото в чл.47, ал.1, т.2, пр.1 ЗМТА основание предпоставя решението да е постановено от арбитражен съд при отсъствие на арбитражно споразумение между страните с характеристиките по чл.7, ал.1 ЗМТА. Арбитражното споразумение е абсолютна процесуална предпоставка, от чието съществуване е обусловена компетентността на арбитражния съд да се произнесе с решение по повдигнатия пред него правен спор. За да е налице валидно арбитражно споразумение, трябва да са изпълнени изискванията на чл.7, ал.1 и ал.2 ЗМТА - да е постигнато писмено съгласие от страните, оформено в отделно споразумение, като клауза в друг договор или в подписани от страните документи, за възлагане на арбитраж да реши всички или някои спорове, които могат да възникнат или са възникнали помежду им относно определено договорно или извъндоговорно правоотношение. В качеството му на самостоятелен процесуален договор арбитражното споразумение е независимо от действителността на договора, по повод на който е сключено, и нищожността на договора не означава сама по себе си недействителност и на споразумението за арбитраж /чл.19, ал.2 ЗМТА/. При изрично определени условия законът признава компетентност на арбитражния съд да се произнесе с решение по конкретен правен спор, въпреки отсъствието на нарочно писмено споразумение между страните със съдържанието по чл.7, ал.1 ЗМТА. Съгласно чл.7, ал.3 ЗМТА, арбитражното споразумение се смята за сключено и тогава, когато ответникът писмено или със заявление, отбелязано в протокола на арбитражното заседание, приеме спорът да бъде разгледан от арбитража или участва в арбитражното производство, без да оспорва компетентността на арбитражния орган. Ако са изпълнени условията на чл.7, ал.3 ЗМТА, арбитражното споразумение се презумира за съществуващо и постановеното от арбитражния съд решение по съществото на спора не подлежи на отмяна на основание чл.47, ал.1, т.2 ЗМТА. Поради значимостта на арбитражното споразумение за стабилитета на арбитражното решение разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗМТА задължава арбитражния орган да се произнесе относно компетентността си, когато тя се оспорва с възражение за несъществуване или недействителност на споразумението за арбитраж. Възражението за некомпетентност е обвързано с предвиден в чл.20, ал.1 ЗМТА преклузивен срок - срокът за отговор на исковата молба. Пропускането на срока стабилизира компетентността на арбитражния орган и същият се счита за овластен да разреши спора, с който е сезиран, дори ако споразумението за арбитраж е опорочено до степен на нищожност. С предявените в арбитражното производство искове [фирма] е сезирало арбитражния съд с искане за разрешаване на спор за парични вземания, посочвайки в исковата молба, че вземанията произтичат от сключено с ответника [фирма] споразумение от 29.09.2016 г. Споразумението съдържа клауза - чл.6, предвиждаща породените от тълкуването и изпълнението му спорове да се решават от Т. при Н.. Посочената клауза обаче не обвързва валидно ответника по исковете - сега ищец, с оглед установения в арбитражното производство и безспорен в производството по чл.48 ЗМТА факт, че споразумението не е подписано от законния представител на [фирма]. Доколкото споразумението не е подписано от лицето, овластено според устройствения акт да представлява дружеството пред трети лица и да поема от негово име права и задължения, клаузата на чл.6 не обективира изразено от дружеството съгласие породените от неизпълнението на споразумението спорове да бъдат разрешени от посочения в нея арбитражен съд. Поради самостоятелния характер на арбитражното споразумение, предвидената в закона особена форма за неговата валидност и правните последици, към които е насочено, разпоредбата на чл.301 ТЗ е неприложима при преценката дали страните по конкретен спор са постигнали валидно съгласие за разрешаване на спора от избран арбитражен съд (в този смисъл решение № 157/11.01.2013 г. по т. д. № 611/2012 г. на ВКС, І т. о., решение № 66/07.07.2014 г. по т. д. № 4036/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 8/08.02.2017 г. по т. д. № 1706/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., и др.). Неприложимостта на разпоредбата на чл.301 ТЗ към арбитражното споразумение прави неоснователен довода на ответника в производството по чл.48 ЗМТА, че макар да не е подписано от управителя на [фирма], споразумението и обективираната в съдържанието му арбитражна клауза са потвърдени от последния при условията на чл.301 ТЗ. Неоснователен е и доводът на ответника, че компетентността на арбитражния съд произтича от арбитражната клауза, обективирана в чл.6.2 от общите условия към договор № 20/П/2014 от 10.05.2014 г. Действително, в т.1 на споразумението от 29.09.2016 г. е посочено, че задължението на [фирма] за плащане на сумата 30 118.07 лв. произтича от неплатени доставки на бетон по договор № 20/П/2014 г. Предвид факта, че споразумението не е подписано от управителя на [фирма] и не обвързва дружеството, препращането към договора от 10.05.2014 г. е правно ирелевантно за преценката сключено ли е арбитражно споразумение между страните по смисъла на чл.7 ЗМТА. Освен това в исковата молба ищецът е основал претенцията си единствено и само на споразумението, без да твърди, че претендираните с исковете вземания произтичат от договор № 20/П/2014 г. и без да препраща към арбитражната клауза на чл.6.2 от общите условия към него. В качеството си на ответник в арбитражното производство ищецът [фирма] е оспорил компетентността на арбитражния съд с отговора на исковата молба, като е релевирал възражение за липса на арбитражно споразумение. Заявеното в преклузивния срок по чл.20, ал.1 ЗМТА оспорване изключва възможността арбитражното споразумение да се презумира за сключено в хипотезата на чл.7, ал.3 ЗМТА. Изложените съображения мотивират съдебния състав да приеме, че решението по в. арб. д. № 13/2016 г. на Т. при Н. е постановено при отсъствие на сключено от страните в арбитражното производство арбитражно споразумение по смисъла на чл.7 ЗМТА, поради което следва да бъде отменено на основание чл.47, ал.1, т.2, пр.1 ЗМТА. С оглед изхода на делото ищецът [фирма] има право на разноски по чл.78, ал.1 ГПК, присъждането на които е поискано с исковата молба. От доказателствата по делото се установява, че извършените от ищеца разноски са в размер на 4 325.20 лв., от които 1 325.20 лв. - платена държавна такса за производството по чл.48 ЗМТА, и 3 000 лв. - адвокатско възнаграждение, заплатено в брой по договор за правна защита и съдействие от 09.10.2017 г. В проведеното по делото открито заседание процесуалният представител на ответника е направил възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на претендираното като разноски адвокатско възнаграждение. Минималното адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в производството по чл.48 ЗМТА, изчислено съобразно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/109.07.2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е в размер на 1 523.60 лв. След преценка на фактическата и правна сложност на делото и на обема на правната защита и съдействие, предоставени от упълномощения от ищеца адвокат за целите на производството, съставът на ВКС намира, че при минимален размер от 1 523.60 лв. уговореното и платено адвокатско възнаграждение от 3 000 лв. е прекомерно. Поради това възражението за прекомерност е основателно и възнаграждението следва да бъде намалено на основание чл.78, ал.5 ГПК до размер на 2 000 лв. В зависимост от този извод и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски в размер на сумата 3 325.20 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ на основание чл.47, ал.1, т.2, пр.1 ЗМТА арбитражно решение от 27.09.2017 г., постановено по в. арб. д. № 13/2016 г. от Търговски арбитражен съд при Национална юридическа фондация - [населено място], по иск на [фирма] с ЕИК[ЕИК] против [фирма] с ЕИК[ЕИК]. ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] - [населено място], обл. Л., [улица], да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] - [населено място], Източна индустриална зона, [улица], сумата 3 325.30 лв. (три хиляди триста двадесет и пет лв. и двадесет ст.) - разноски по делото. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :