Р Е Ш Е Н И Е № 89 гр. София, 21 януари 2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на пети юни през 2020 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Мария Михайлова разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 233 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Окръжна прокуратура – гр. Монтана срещу присъда от 30.09.2019 г. на Монтанския окръжен съд, постановена по ВНОХД № 59/2019 г. Според протеста при постановяването на атакуваната присъда са допуснати съществени процесуални нарушения при анализа и оценката на доказателствата от двете фази на производството, довели в развитие до неправилно прилагане на материалния и процесуалния закон. Направено е искане за отмяна на присъдата и връщане на делото на въззивната инстанция за повторното му разглеждане. В съдебното заседание пред настоящия състав представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за уважаване на протеста, като поддържа подкрепящите го доводи и направеното искане. Противопоставяйки се на възприетия от въззивния съд подход на изолиране на част от доказателствените източници и неглижиране значението на други от тях, настоява, че правилното решаване на делото изисква съвкупна преценка на всички доказателства. Подсъдимият, редовно призован, не взема участие в съдебното заседание. Защитникът му моли протеста да бъде отхвърлен като неоснователен, солидаризирайки се с аргументите, с които въззивната инстанция е отменила първоинстанционната присъда, признала е подсъдимия за невиновен и го е оправдала по повдигнатото му обвинение. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 21 от 13.05.2019 г., постановена по НОХД № 594/2017 г., състав на Районен съд – гр. Лом е признал подсъдимия М. П. Г. за виновен в това, че на 28.08.2016 г. в [населено място], умишлено причинил телесни повреди на повече от едно лица, а именно счупване на лява раменна кост, довело до трайно затрудняване на движенията на левия горен крайник на С. И. М. и контузия на главата, причинила временно разстройство на здравето, опасно за живота на С. С. М., поради което и на осн. чл. 131, ал. 1, т. 4 вр. чл. 129, ал. 1 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание от две години лишаване от свобода, търпимо при първоначален общ режим. В тежест на подсъдимия е било присъдено заплащането на направените по воденето на делото разноски. Така постановеният съдебен акт е отменен с оспорената по касационен ред въззивна присъда, като подсъдимият е признат за невиновен и е оправдан по възведеното обвинение по чл. 131, ал. 1, т. 4 вр. чл. 129, ал. 1 НК. Протестът е основателен. Основателна е съдържащата се в него критика на начина, по който въззивният съд е формирал убеждението си относно релевантните факти. Декларираната от този съд увереност за недоказаност на обвинението почива на некачествено изпълнение на задълженията му като контролираща инстанция за проверка на правилността на първоинстанционния съдебен акт, на повърхностно проучване на доказателствата, на пълно игнориране на част от тях, на пълна липса на нужния комплексен, задълбочен и обективен доказателствен анализ и точна доказателствена преценка, съобразена с изискванията на закона за достоверно установяване на фактите. От мотивите към въззивната присъда не става ясно какво точно утвърждава въззивният съд относно обстоятелствата, при които са пострадали С. М. и С. М. и какво точно е основанието за оневиняването на подсъдимия, доколкото липсват фактически констатации в тази насока, като същевременно е документиран съдебен извод, че по делото не е установено с категоричност „деянието да е извършено, да е извършено от подсъдимия и то виновно“. Този израз прави абсолютно неясна съдебната воля относно причините за оправдаването на подсъдимия – дали защото съдът е приел за установено, че са недостатъчно доказателствата за извършено неправомерно посегателство върху здравето на всеки от двамата пострадали или е констатирал, че такова посегателство е реализирано, но не е установен неговия автор или пък авторът му е именно подсъдимия, но не е доказано, че това е станало при способни да ангажират вината му обстоятелства. За да отрече правилността на извършеното от първостепенния съд фактическо установяване относно механизма, по който всеки от двамата пострадали е получил съответното инкриминирано по делото увреждане, въззивният съд е регистрирал факта, че в досъдебното производство единствено те двамата и техни близки родственици са свидетелствали в полза на обвинението, като останалите свидетели – участвалите в състава на пристигналия на мястото полицейски патрул и екипа на спешната медицинска помощ не са били очевидци на събитията, при които С. М. и неговия баща са пострадали. Маркирани са и факта на променената в хода на съдебното следствие нагласа на свидетелите С. М., С. М., Г. И., З. Н. А. Р. и И. Н. към обстоятелствата относно инкриминираните събития, факта на прилагането на техниката по чл. 281, ал. 4 НПК за приобщаване на твърденията им от предходната процесуална фаза и забраната по чл. 281, ал. 8 НПК. Подаденият на тел. 112 сигнал, съставеният на подсъдимия предупредителен протокол и съобщеното от двамата пострадали при снемане на анамнеза при постъпването им в болницата в [населено място] за лечение, че им е бил нанесен побой въззивният съд е определил като косвени факти, недостатъчни да обосноват вината на подсъдимия. Тази аргументация не е достатъчна от гледище на изискванията на чл. 339, ал. 3 вр. чл. 305 НПК към съдържанието на въззивната присъда и очертания с тях обхват на мотивите, като задължителна част от този акт. Извън декларацията за направен „разбор на доказателствата“ въззивният съд не е изложил в документално-словесен вид нищо, което да показва, че изводите му са основани на действително извършено аналитично и синтезно изследване на показанията на С. М., С. М., Г. И., З. Н. А. Р. и И. Н. от двете процесуални фази и на обуславящите ги фактори. Липсват констатации за цялостното качество на показанията на всеки от тези свидетели, за тяхната информативност, за наличието или липсата на детайлност и описателност в разказа, за вътрешната му логичност, за съответствието му с други от събраните доказателства и експертните становища по приетите по делото съдебно-медицински експертизи. Вместо това безапелационно е призната безусловна достоверност на показанията на посочените лица във варианта им от съдебната фаза без да е направен дори опит за елементарна съпоставка помежду им. Ако бе изявена необходимата съдебна обективност при третирането на предложените с тези показания гледни точки, неизбежно въззивният съд би установил несъответствия относно съществени моменти от фактологията на процесното събитие, напр. относно това кои са лицата, гостували в процесния ден в дома на подсъдимия (според З. Н. А. Р. и И. Н. те двете също са били част от компанията наред с Г. И. и С. М., а според последните двама само те са гостували на Г.); относно събитията, случили се в дома на подсъдимия, съотв. възниквал ли е там конфликт между Г. и двамата братя или с някого от тях, евентуално с какво съдържание е бил този конфликт и какво е било развитието му (според И. Н. докато са гостували на М. не са възниквали спорове и противоречия, според Г. И. имало е скарване, като дори подсъдимият е понечил да го удари, а позицията на С. М. варира от твърдение за липса на какъвто и да е конфликт до възникване на скарване заради отказа на подсъдимия да вземе брат му на работа); в момента на възникване на физическото стълкновение между С. М. и подсъдимия в имота на Г. И. дали И. е бил при двамата или не и реагирал ли е и евентуално как при вида на физическата схватка между тях (според С. М. през това време брат му е бил до него, според И. Н. – Г. е стоял встрани, а според самия Г. И., когато е пристигнал на мястото схватката между подсъдимия и С. е била вече в ход, като самият той не е останал при тях, а е отишъл да вземе дърво); в кой момент се е случило падането на С. М. на земята – дали по време, когато подсъдимият е започнал да дърпа дървото, което свидетелят твърди пред съда, че е държал (според съобщеното от С. М.) или когато С. М. се е връщал от мястото за съхранение на дърва (според твърденията на самия С. М.); имало ли е въобще момент, в който С. М. е оставил подсъдимия и е отишъл да вземе дърво, доколкото според показанията на Г. И. пред съда такъв момент въобще не би следвало да е съществувал; имало ли е въобще момент, в който подсъдимият и С. М. са държали дърво, едновременно дърпайки го, доколкото според И. Н. такъв момент не е съществувал. Липсват не само качествени, а каквито и да е съдебни усилия за анализ и преценка на вътрешно-логическата характеристика на показанията на С. М. въобще не е коментирано съответствието между твърденията на този свидетел пред съда, че при гостуването им в дома на подсъдимия в същия ден не се е случило нищо значимо или е възникнало единствено скарване и начина, по който той твърди, че е реагирал по-късно в същия ден при вида на подсъдимия в имота на брат си - вземайки в ръце дърво за отбрана и преценката му, че Г. „идва, за да прави проблеми“ и „да се бие“. Все в същата насока не е коментирана напр. възможността на С. М. след като е бил ранен да участва в уговорки с близките си за злепоставяне на подсъдимия пред полицията и за хармонизиране на твърденията си с техните, като се има предвид характера на травмата, която е получил и съпътствалата тази травма временна загуба на съзнание преди пристигането на медицинския екип на мястото. Още повече, че самият С. М. не съобщава да е участвал в такива уговорки. Липсва пълноценно изследване на логиката в показанията на свид. С. М., дадени пред съда, като не е коментирана възможността на този свидетел да узнае за отказа на подсъдимия да вземе сина му на работа, за да му се ядоса (както твърди) и да реши да го злепостави пред органите на полицията, както и възможността му да синхронизира твърденията си пред полицейския и лекарския екипи с тези на останалите си родственици, като се има предвид цялостния разказ на този свидетел пред съда за обстоятелствата, при които е отишъл в имота на сина си и е получил нараняването на едното си рамо и впоследствие е бил транспортиран до болницата. С оглед изясняване на достоверността на съобщеното от свид. Ил. Н. пред съда, вкл. и във връзка с твърденията на останалите й родственици, изследване и анализ е налагало напр. това кога, как и защо тази свидетелка е решила да подаде сигнал на тел. 112, при това фалшив – за нападение и побой от страна на подсъдимия, според собствените й твърдения. В тази връзка съдебно внимание е изисквал начина, по който тя е отговорила на въпроса дали са се сговаряли да кажат неистина пред полицията. Съдът е следвало да обсъди каква точно информация дава отговорът й: „Да, говорихме си“ за това кой, с кого, кога във времето и какво точно е говорил, съотв. как е била постигната впечатляващата еднопосочност в твърденията на С. М., Г. И., С. М., З. Н. А. Р. и И. Н. от досъдебното производство относно събитията в процесния ден, случили се в имота на Г. И. с участието на подсъдимия. Моменти от свидетелските показания като горепосочените носят определена информация, способна да ориентира съдебната преценка за качеството на свидетелстването и поради това изискват задълбочено внимание, за да се прецени тежестта им. Недопустимо е те да бъдат подминавани като несъществуващи, като необоснованото им изолиране закономерно предизвиква сериозни съмнения в обективността и правилността на съдебните изводи. Лишава от обоснованост и убедителност съдебните съждения и отсъствието на какъвто и да е опит за съпоставка на съобщеното от посочените свидетели във всяка от двете процесуални фази с експертните становища по приетите съдебно-медицински експертизи относно най-вероятния механизъм за получаване на инкриминираните телесни увреждания от двамата пострадали. Неприемливи са аргументите, с които въззивният съд е отрекъл възможността за ползване на показанията на С. М., Г. И., С. М., З. Н. А. Р. и И. Н. от досъдебното производство. Това, че тези лица са родственици помежду си не компрометира по никакъв начин възможността твърденията им да бъдат ползвани при решаването на делото, нито освобождава съда от задължението за старателно обсъждане на тези твърдения във всички техни варианти, вкл. и тези от досъдебното производство производството, за да се прецени тежестта им – в полза или не на обвинението. Вярно е, че съдът е свободен да определя самостоятелно качеството и процесуалната стойност на доказателствата по вътрешно убеждение. Но тази преценка не може да е произволна. Тя следва да е подчинена на процесуалните правила и да е основана на резултатите от действителна, старателна и прецизна проверка на качеството на доказателствените източници чрез преценка на всеки от тях поотделно и в съвкупност с останалите доказателствени материали и чрез съобразяване на качествените техни характеристики. Едва след такава съпоставка и анализ, изложени в документално-словесен вид би било възможно съдът да формира обоснован извод за достоверност или за недостоверност на доказателствените източници. Възприетият от въззивния съд в случая подход на повърхностно отношение към доказателствените материали опорочава процесът на формиране на съдебното убеждение и резултира единствено в отклоняване на наказателния процес от основната му цел – установяване на истината и правилно прилагане на закона. По неясни причини извън съдебното внимание са останали показанията на свидетелите М., В., Т., А.. Съобщеното от тези лица, макар и с производен характер е изисквало обсъждане в рамките на един съвкупен доказателствен анализ, какъвто въззивния съд съобразно с изискванията на чл. 13, чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 5 НПК всякога дължи. Производният характер на показанията на тези свидетели в частта, възпроизвеждаща разказа на пострадалите и техните близки относно процесния инцидент не ги лишава от доказателствена стойност. Производните доказателства са предназначени не само да заместят първичните, когато последните са недостъпни, но така също и да послужат за проверка на първични доказателства. В тази именно насока показанията на М., В., Т., А. са изисквали съдебно внимание. Едва след съпоставката им със съобщеното от С. М., Г. И., С. М., З. Н. А. Р. и И. Н. и съпътстващ тази съпоставка анализ, както на показанията, така и на самата обстановка и конкретните обстоятелства, при които М., В., Т., А. са били информирани за събитията в имота на Г. И. може да се направи извод за достоверност или недостоверност на свидетелстването на С., Г. и С. М., З. Н. А. Р. и И. Н. във всяка от двете процесуални фази, съответно за реалност или не на описаните от тях пред разследващия и пред съда събития. В принципен план не може да се отрече верността на констатираната от въззивния съд констатация за невъзможност осъдителната присъда да се основава единствено на показания, прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 НПК. Но в тази връзка и съобразно със спецификите на конкретната процесуална ситуация този съд е следвало да има предвид следното: Според редакцията й, посочената норма се прилага субсидиарно единствено когато показанията от досъдебното производство не могат да се прочетат по реда на чл. 281, ал. 3 НПК. По този начин ал. 4 и следващото я ограничение по ал. 8 практически подкрепят гаранциите за справедливост на процеса, заложени в ал. 3 на чл. 281 НПК и така самите те служат като обезпечение в тази насока. Но редакцията на чл. 281, ал. 4 НПК не отчита факта, че не само ал. 3-та съдържа гаранции за справедлив процес. Ориентирани към зачитане волята, интересите на подсъдимия и правото му на защита са и ал. 1, ал. 2, ал. 5 и ал. 6 на чл. 281 НПК. За това не може да се приеме, че систематичното място на ал. 4 в общата структура на чл. 281 НПК (преди ал. 5) само по себе си изключва необходимостта от предварителна проверка на възможността свидетелските показания да бъдат прочетени именно по реда на ал. 5 преди да се приеме наличие на хипотезата по ал. 4. Щом констатира, че има основания за прочитане показанията на разпитвания свидетел, дадени пред орган на досъдебното производство в отсъствието на обвиняемия и защитника му, съдът несъмнено трябва да пристъпи към приобщаването им към доказателствения материал чрез прочитането им, след като това е важно за правилното изясняване на фактите. Но когато прави това служебно или по искане на прокурора, той е длъжен да провери първо възможността за прилагане на процесуалния ред по ал. 5 на чл. 281 НПК, като положи нужната активност за изясняване по недвусмислен начин позицията на всяко от лицата, чието съгласие законът изисква - на подсъдимия, на защитника му, на гражданския ищец и частния обвинител и техните повереници, предшествано от разясняване, че след прочитането им, показанията могат да се ползват при решаването на делото. В съдебния протокол следва да бъдат отразени както направените от съда разяснения на последиците от прилагането на процедурата, така и становището на всяко от тези лица. В случая въззивната инстанция не е отчела факта, че това усилие е спестено от страна на първостепенния съд, който очевидно по свое усмотрение е преценил да се позове именно на чл. 281, ал. 4 НПК, прочитайки показанията на С. М., Г. И., С. М., З. Н. А. Р. и И. Н. от досъдебното производство, като се има предвид, че в съдебния протокол е отразено единствено становище на защитника на подсъдимия (в повечето случаи подкрепящо необходимостта от прочитане на показанията), но не и това на подсъдимия. При това положение твърде преждевременен е извода, че единствените гаранции за справедливост на процеса, които следва са се приложат са тези по чл. 281, ал. 4 и ал. 8 НПК В обобщение може да се заключи, че изводът за недоказаност на обвинението е инертно формулиран, като са пренебрегнати особено важният дълг на органите на наказателното производство, в частност на съда, за съвестно отношение към събраните доказателства и стриктно прилагане на ясно формулираните от НПК правила и утвърдените в съдебната практика стандарти за достигане на истинно фактическо установяване чрез анализ и оценка на всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност без да се допуска игнориране, неоправдано фаворизиране или подценяване на някои от тях и чрез проява на прецизност, точност и максимална коректност при интерпретацията на съдържанието на доказателствата и доказателствените източници. Всичко това обуславя наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК и предопределя отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд . Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ присъда от 30.09.2019 г. на Монтанския окръжен съд, постановена по ВНОХД № 59/2019 г. Връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.