Р Е Ш Е Н И Е № 50077 София, 26.10.2023 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА ИВО ДИМИТРОВ при секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1351/2022 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Б. Б. от [населено място] срещу решение № 177 от 08.12.2021 г. по в. гр. д. № 285/2021 г. на Разградски окръжен съд, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Разградски районен съд решение № 39 от 16.06.2021 г. по гр. д. № 787/2020 г., исковете с правно основание чл. 422 ГПК, предявени от „Първа Инвестиционна Банка” АД, [населено място] срещу касаторката, в качеството й на поръчител, за установяване съществуването на вземания, произтичащи от сключения между банката и ЕТ „КИБ – К. Б.“, [населено място] договор за кредит по програмата за микрокредитиране № 076LD-M-000034 от 29.05.2009 г., са уважени за сумите: 19 454.03 лв. – главница за периода 27.11.2013-16.10.2014 г.; 11 886.73 лв. – договорна лихва за периода 27.12.2013-16.10.2014 г. и 101.52 лв. – комисионна за периода 2014 г. - 2018 г., за които суми е издадена Заповед за незабавно изпълнение № 4203 от 18.11.2019 г. по ч. гр. д. № 2005/2019 г. на Разградски районен съд. Касаторката поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Основното й оплакване касае извода на въззивния съд, че по отношение на нея е неприложима потребителската закрила по Закона за защита на потребителите (ЗЗП), доколкото процесният договор за кредит има търговски характер. Според нея, в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не се е произнесъл по възражението й, че в качеството й на поръчител същата се ползва от тази защита, тъй като не е в търговска или професионална връзка с търговеца-кредитополучател. Освен това, в касационната жалба се твърди, че макар в мотивите да е приета за приложима по отношение на вземанията за лихви тригодишната давност по чл. 111 „в“ ЗЗД, в диспозитива на решението е приложена петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД. Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 50298 от 07.06.2023 г. по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „Физическо лице, обезпечаващо банков кредит, по който кредитополучателят е търговец, може ли да има качеството на потребител по Закона за защита на потребителите и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън неговата търговска и професионална дейност; Какви са процесуалните задължения на решаващия състав при такава хипотеза“. Ответникът по касация – „Първа Инвестиционна Банка” АД, [населено място] – моли за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения в писмен отговор от 09.06.2022 г. Останалите ответници не заявяват становище по същата. Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: На 29.05.2009 г. между „Първа Инвестиционна Банка” АД и ЕТ „КИБ – К. Б.“, [населено място] е сключен договор за кредит № 076LD-M-000034 по Програмата за микрокредитиране за сумата 26 000 лв., платима на 120 вноски с краен срок за погасяване 29.05.2019 г.; Договорът за кредит е обезпечен с четири договора за поръчителство, сключени с физически лица, едно от които е настоящата касаторка М. Б. Б.; Поради неизпълнение на поетите от кредитополучателя и поръчителите задължения по кредита, след настъпване на крайния падеж за погасяването му – 29.05.2019 г., банката е депозирала заявление от 16.10.2019 г. за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, като такава е била издадена срещу едноличния търговец-кредитополучател и четиримата поръчители на 18.11.2019 г. по образуваното ч. гр. д. № 2005/2019 г. на Разградски районен съд за сумите, посочени като дължими в извлечението от счетоводните книги. Въззивният съд е приел за неоснователно основното възражение на въззивниците за недействителност на процесния договор поради противоречието му с разпоредбите на ЗПК и ЗЗП по съображения, че същият не е за потребителски, а за банков кредит, който е търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 2 ТЗ във връзка с чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ и е предоставен с оглед търговското качеството на кредитополучателя и развиваната от него търговска дейност. Поради това, решаващият състав е преценил, че кредитната сделка остава извън приложното поле на специалния Закон за потребителския кредит (в редакцията му към сключване на договора). Извод, че липсва основание за приложение на специалната потребителска закрила, е направен и по отношение на поръчителите, като е прието, че търговският характер на кредита се отчита спрямо получателя на характерната престация, който в случая е търговец, а кредитирането на търговец е изключено от специалната императивна закрила срещу неравноправно договаряне с потребители (§ 13 от ДР на ЗЗП, транспониращ Директива 93/13). За неоснователно е счетено и възражението на въззивниците-поръчители за погасяване на поръчителството на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД, основано на съдебната практика, според която начало на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е падежът на всяка вноска. Въззивният съд е възприел обратното становище – че при доказано разсрочено плащане и просрочие на формиращите дълга анюитетни вноски, преклузивният срок по чл. 147 ЗЗД тече от датата на изискуемост на целия дълг, явяваща се крайният момент, в който кредиторът може да упражни правото си на иск за принудително събиране на вземанията си. С оглед датата, на която е настъпила изискуемостта на целия дълг – 29.05.2019г. и датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК –16.10.2019 г., решаващият състав е приел, че посоченият срок е спазен и следователно отговорността на поръчителите не е погасена. Като основателно обаче въззивната инстанция е преценила заявеното от въззивниците възражение за изтекла погасителна давност, съответно петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД – за главницата и тригодишна давност по чл. 111 „в“ ЗЗД – за възнаградителните лихви. В тази връзка въззивният съдебен състав не е споделил становището на първостепенния съд, че давността тече от договорения краен падеж на кредитния договор. Приел е, съобразявайки задължителната съдебна практика – Тълкувателно решение № 3/2011г. от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, че началото на давността е свързано с изискуемостта на съответната погасителна вноска, тъй като това е моментът, от който кредиторът може да търси изпълнение. Поради това, решаващият състав е счел, че исковете за главница, дължима за периода от 27.11.2013 г. до 16.10.2014 г., и за договорна лихва, дължима за периода от 27.11.2013 г. до 16.10.2014 г., са неоснователни, като след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлил същите съответно: исковете за главница – за разликата над 19 454.03 лв. до първоначалния им размер 21 165.80 лв., а исковете за договорна лихва – за разликата над 11 886.73 лв. до първоначалния им размер 15 152.22 лв. Настоящият състав намира, че въззивното решение е неправилно. По преценения за релевантен за делото въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, е налице последователна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 38 от 23.06.2017 г. по т. д. № 2754/2015 г. на I т. о., решение № 84 от 20.07.2017 г. по т. д. № 1934/2015 г. на I т. о., и др. Съгласно тази практика, която изцяло се споделя и от настоящия състав: Физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по Закона за защита на потребителите и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност; Съдът извършва конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с оглед установяване на качеството „потребител"; Обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото. В противоречие с цитираната практика, въззивният съд е отрекъл качеството „потребител“ на касаторката М. Б. като поръчител по процесния договор за кредит единствено поради търговското качество на кредитополучателя, без да извърши конкретна преценка дали същата е действала за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. В случая, доколкото от страна на банката-ищец изобщо не са релевирани твърдения за каквато и да било връзка между физическото лице М. Б. и осъществяваната от търговеца-кредитополучател дейност, нито по делото са налични данни сключеният от нея договор за поръчителство да е за цели в рамките на тази дейност, на същата следва да се признае качеството „потребител“ по смисъла на § 13 от Допълнителните разпоредби на ЗЗП и произтичащата от това качество закрила, предвидена в Закона за защита на потребителите. Неправилният извод на въззивния съд, че поръчителката М. Б. няма качеството „потребител“, е предопределил и липсата на произнасяне по заявеното от нея още в първоинстанционното производство възражение за нищожност на част от клаузите от процесния договор за кредит като неравноправни. Поради това, въззивното решение следва да бъде отменено в допуснатата до касационно разглеждане негова част. Делото следва да бъде върнато на въззивния съд за произнасяне по посоченото възражение, след като на страните бъде дадена възможност за становище и за ангажиране на доказателства в тази връзка. С оглед отмяната на въззивния акт, не подлежи на обсъждане оплакването в касационната жалба за неправилно отразяване в диспозитива на същия на периода, за който вземането за възнаградителна лихва е погасено по давност. При повторното разглеждане на делото съдът следва да се произнесе и по разноските за настоящото производство. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 3 и ал. 3 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 177 от 08.12.2021 г. по в. гр. д. № 285/2021 г. на Разградски окръжен съд, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Разградски районен съд решение № 39 от 16.06.2021 г. по гр. д. № 787/2020 г., исковете с правно основание чл. 422 ГПК, предявени от „Първа Инвестиционна Банка” АД, [населено място] срещу М. Б. Б. от [населено място], в качеството й на поръчител, за установяване съществуването на вземания, произтичащи от сключения между банката и ЕТ „КИБ – К. Б.“, [населено място] договор за кредит по Програмата за микрокредитиране № 076LD-M-000034 от 29.05.2009 г., са уважени за сумите: 19 454.03 лв. – главница за периода 27.11.2013-16.10.2014 г.; 11 886.73 лв. – договорна лихва за периода 27.12.2013-16.10.2014 г. и 101.52 лв. – комисионна за периода 2014 г. - 2018 г., за които суми е издадена Заповед за незабавно изпълнение № 4203 от 18.11.2019 г. по ч. гр. д. № 2005/2019 г. на Разградски районен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане в отменената част от друг състав на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: