Р Е Ш Е Н И Е
№ 252
гр. София, 12.02.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанина Начева
ЧЛЕНОВЕ: 1. Галина Захарова
2. Петя Шишкова
при секретаря Ил. Рангелова в присъствието на прокурора Лаков изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 802 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А. П. Г. против присъда № 11 от 28.10.2016 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 597/2015 г.
В жалбата са отбелязани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-2 НПК – нарушение на закона и съществени нарушения на процесуалните правила. Твърди се, че изводите на въззивния съд не почивали на внимателен анализ на всички събрани по делото доказателства, а на предположения, поради което не били единствено възможните; че съдът се основавал само на една част от доказателствата, пренебрегвайки онези, които не са подкрепяли тезата на обвинението; че не взел предвид задължителни указания на Върховния касационен съд и доводите на защитата; че пропуснал да изясни поредица от обстоятелства и подминал множество противоречия в показанията на свидетели; че заплашеният не е имал качеството на длъжностно лице по смисъла на чл. 93 НК. Направено е искане за отмяна на присъдата в осъдителната й част и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане.
В съдебно заседание защитникът на подсъдимия (адв. К.) поддържа жалбата поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.
Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна и присъдата следва да бъде оставена в сила.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното:
С нова присъда № 11 от 28.10.2016 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 597/2015 г. е отменена оправдателната присъда № 92 от 10.11.2015 г. на Пловдивския окръжен съд по н. о. х. д. № 1715/2014 и подсъдимият А. П. Г. е признат за виновен в това, на 18.11.2011 г. в [населено място] да се е заканил на Н. С. П. с убийство (с думите „Господин П., ще ви обеся със собствените ви черва! Разбрахте ли ме добре? Много внимавайте!”) и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, като Н. С. П. е бил длъжностно лице, на което е било възложено да изпълнява ръководна работа, свързана с пазене и управление на чуждо имущество – изпълнителен директор на [фирма], [населено място] и деянието е било извършено спрямо него по повод изпълнението на службата му, поради което и на основание чл. 144, ал. 3, пр. 1 вр. ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 93, т. 1, б. „б” НК и чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” НК е наложено наказание пробация, изразяваща се в задължителните пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2 НК, всяка за срок от една година, а пробационната мярка по чл. 42а, ал. 2, т. 1 НК с периодичност от два пъти седмично. Подсъдимият Г. е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 213а, ал. 3, т. 6 вр. ал. 2, т. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 93, т. 1, б. „б” НК. В негова тежест са оставени разноските по делото.
Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
В подкрепа на оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в допълнението, представено чрез защитниците, са изложени съображения за неизяснени по делото обстоятелства, игнорирани показания на свидетелите, които не подкрепяли обвинителната теза и необсъдени противоречия между гласните доказателствени средства. В значителна степен те са обусловени от мотивите на Пловдивския окръжен съд, който в усилията си за пространна аргументация е пренатоварил изложението с напълно ненужна детайлизация на последователно развилите се във времето бизнес отношения между двама съдружници – св. П. и св. Н., предприетите стъпки за преустановяване на съдружието в [фирма], притежаващо 82% от акционерния капитал на [фирма], породилите се на тази плоскост различни правни спорове и разногласия поради невъзможност да се постигне взаимно приемливо разрешение, а оттам и до влошаване на личните отношения. Още с Постановление № 1/53 г. (т. 3) Върховният съд е пояснил, че мотивите на присъдата трябва да бъдат кратки, точни, ясни и убедителни.
Поради това жалбата съдържа многобройни твърдения на жалбоподателя, че въззивният съд пропуснал да изясни обстоятелствата - кога е започнала и приключила ревизията на [фирма] и отменен ли е бил или не данъчно-ревизионният акт, издаден срещу посоченото дружество, както заявил св. Н., щом съдът бил приел неоснователно, че данъчната проверка довела до притесненията на св. П. и станала причина той да започне да развива дейност чрез друго дружество; св. Н. действително ли е имал пълномощно от В. Г., едноличния собственик и управител на [фирма] съобразно фирмената регистрация, тъй като обстоятелството се оспорвало в свидетелските показания; на кой етап точно от развилите се спорни отношения между бившите търговски партньори св. А. в качеството си на адвокат е оказвал правна помощ на св. Н..
По същата линия подсъдимият изтъква, че съдът пропуснал да обсъди противоречията - къде и с кого са живеели св. П. и св. Г., различията в изявленията на свидетели дали и кога св. П. бил акционер в дружеството (лично или чрез представлявано от него дружество), по чия препоръка В. Г. бил определен като управител, защото твърдението на св. П. да е „човек на Н.” било невярно. При формиране на вътрешното си убеждение Пловдивският апелативен съд игнорирал показанията на детските учителки, че никой не ги е предупреждавал за опасност, показанията на св. Г., според които тя не видяла свидетелите - П., Г., Д. и Д. да са били уплашени и не забелязала нищо особено в поведението им, което опровергавало извода на съда, че показанията им следва да бъдат кредитирани. Не обърнал внимание на твърдението на св. С., че [фирма] било изцяло негово дружество; подминал извода на вещите лица, че св. П. не е изпитвал страх, което поставяло под съмнение неговите показания. Изложената фактическа установка била в противоречие с доказателствата и по отношение на мерките за безопасност – по делото били приложени прокурорски преписки за заплахи с убийство срещу св. П. и семейството му от други лица, когато той не бил предприемал никакви действия за лична безопасност на себе си и своите близки, а това пораждало въпроса кое е истина – показанията му, че при предишните случаи е бил уплашен за живота си или показанията му, че се е уплашил само след тази заплаха.
Аргументите в това отношение, които жалбоподателят противопоставя, не могат да бъдат възприети. Те изразяват несъгласието му с оценката за достоверност на доказателствените материали и изведената въз основа на тях фактология на деянието от съда, разгледал и решил делото по същество и покриват оплаквания за необоснованост, която не е основание за касационно обжалване на присъдата. По правило касационната инстанция не е съдебна инстанция, която непосредствено събира, проверява, анализира и оценява доказателствените материали. В настоящето производство Върховният касационен съд се произнася единствено по правото и в рамките на приетите за установени фактически положения, респ. не разполага с правомощия нито да преоценява доказателствените материали, нито да приема за установени фактически положения, различни от приетите за установени от Пловдивския апелативен съд, подменяйки по този начин вътрешното му убеждение. Затова извън обхвата на касационната проверка са въпросите от фактическо естество какво се установява от показанията на свидетелите и дали възприетите фактически обстоятелства са в съгласие със събраните по делото доказателства. Допълнително може да се подчертае, че съгласно чл. 18 НПК съдът основава решенията си върху доказателствени материали, които събира и проверява лично, освен в случаите, предвидени в НПК. Принципът за непосредственост при събирането на доказателствата в наказателния процес изключва възможността съдът да съобразява и отчита свидетелски показания, които са били депозирани по други производства.
Не подлежат на касационно обсъждане и презумптивните съждения на жалбоподателя, с които подкрепя довода за нелогичност в приетите по делото за несъмнено установени факти и обстоятелства – да насочи заканата към св. П. вместо към св. Д., да я отправи след приключване, а не преди или по време на гласуването на общото събрание, да заплашва св. П. пред всички свидетели, при положение че са съществували редица други възможности.
Съдържанието на присъдата не оправдава и следващите доводи на подсъдимия. Видно от мотивите показанията на св. Н., св. Н. и св. Г. са били обсъдени, а фактите, свързани с подавани жалби – пространно коментирани. Съображението, че св. Н. бил имал и „специфичен личен интерес” е само част от подробната аргументация, поради която съдът е приел, че свидетелите-очевидци са били обвързани помежду си от определени интереси.
Неоснователно е и оплакването за допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 303, ал. 1 НПК, поддържано с аргумента за недопустимо предположение, че охраната е носела оръжие. То е изведено от отделно взети изрази при пресъздаване от съда на фактите за използвана охрана от подсъдимия и не са изиграли основно значение при изграждане на фактическите и правни заключения.
Оценката за достоверност на обясненията на подсъдимия Г. не е мотивирана с обстоятелството, че същият е обжалвал мярката си за неотклонение. Наведеният довод е предизвикан от съвсем излишната съпоставка, която въззивният съд е направил във връзка с финансовите аспекти на водените преговори. Мотивите позволяват да се проследи, че обясненията на подсъдимия са били отхвърлени като убедително опровергани от оценените за достоверни източници на доказателствена информация относно релевантните факти по делото.
Излагането на данни за предходни осъждания на подсъдимия преди фактическата обстановка поначало с нищо не е в състояние да ограничи процесуалните права на подсъдимия, за да бъде определено в касационната жалба като проява на различен подход на съда към него. Липсват и другите изтъквани недостатъци на мотивите от гледна точка на тяхната структура и съдържание, които подсъдимият квалифицира като несистематизирани и вътрешно противоречиви. Пловдивският апелативен съд е изложил решението си по последователно разискваните въпроси от кръга на очертаните в разпоредбата на чл. 301 НПК. Волята си по тях е изразил с достатъчна степен на яснота, позволяваща на подсъдимия да разбере мотивите, които са го довели до постановеното в диспозитива. Сериозни упреци към начина, по който са били построени мотивите на присъдата не могат да бъдат отправени.
Няма основание да се приеме допуснато съществено процесуално нарушение и поради неизпълнени указания, дадени с Решение № 292/2014 г. на Върховния касационен съд (к. д. № 618/2014 г.) и задължителни по силата на чл. 355, ал. 1, т. 3 НПК. При внимателен прочит и съпоставка се установява, че в мотивите на присъдата обширно е било обсъдено защо заплахата не е фигурирала в протокола от проведеното общо събрание, направените отделни искания за използване на специални разузнавателни средства (и дадени разрешения), съответно с пострадал св. Д. и св. П., краткия текст в жалбата, отнесен към думите на подсъдимия, чиито смисъл в съответствие с правомощията си Пловдивският апелативен съд е изяснил, приемайки закана за убийство спрямо св. П.. Следователно, няма и задължителни указания за отстраняване на съществени процесуални нарушения, на които въззивният съд да е бил длъжен, но да не се е подчинил. Всички решаващи доводи и възражения на защитата са получили дължимия отговор.
Отбелязаното касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 1 НПК се подкрепя с лаконично формулиран довод, че заплашеният не бил длъжностно лице, който е лишен от всякаква конкретика. Според мотивите на присъдата св. Н. С. П. е бил изпълнителен директор и член на съвета на директорите на [фирма] предвид едностепенната система на управление на дружеството, поради което изпълнявайки ръководна работа в юридическото лице, той е имал качеството на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, б. „б” НК.
Наказанието не разкрива явна несправедливост, която да налага намаляване на срока на задължителните пробационни мерки, в които се изразява наложената пробация на подсъдимия Г..
Ето защо жалбата е неоснователна, поради което присъдата на въззивния съд следва да бъде оставена в сила.
По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 11 от 28.10.2016 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 597/2015 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |