Р Е Ш Е Н И Е
№ 271
гр. София, 16 януари 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ
ХРИСТИНА МИХОВА
при секретар Марияна Петрова, при становището на прокурора Кирил Иванов, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 1013 по описа за 2017г.г.
Производството по реда на чл.346 т.2 от НПК е образувано по касационна жалба на подсъдим чрез защитниците му срещу решение № 85/10.07.2017г. по ВНОХД № 88/2017г. по описа на Бургаски апелативен съд.
В жалбата се релевират на първо място доводи за нарушение на материалния закон. Посочва се липсата на разграничение между понятията документ с невярно съдържание и неистински такъв. Свидетелите по делото С. и П. никога не били съставяли и респективно издавали процесните фактури.
Оспорва се присъдата в частта и по приложението на чл.313, ал.2 вр.ал.1, вр.чл.26, ал.1 от НК, като приложението на чл.255, ал.1, т.2 от НК при една и съща хипотеза изключвало първия състав. Твърди се, че второто престъпление е резултатно, а първото на просто извършване, като при него се изисква и специална цел. Посочва се, че бил приет принципа на поглъщане на чл.313, ал.2 от НК от чл.255, ал.1, т.2 от НК и се оспорва становището на въззивната инстанция, че се разглеждали различни данъчни периоди. Според защитата има обаче застъпване на тези периоди.
На трето място относно това касационно основание се твърди налично несъответствие между текстовото и цифровото изписване на обвинението по чл.255 от НК, като цифровото следвало да бъде еквивалентно на текстовото.
По отношение на второто касационно основание – наличието на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, се претендира такова относно 6 бр. фактури за период от 30.01.2012г. до 31.03.2012г., докато обвинението визирало период от 01.04.2012г. до 13.06.2012г., и включвало стойността на тези фактури , като общата била с 4 423.33лв. по-висока.
Претендира се затрудняване правото на защита и с липсата на индивидуализиране на едноличен търговец като доставчик. Аналогичен бил случаят и с друг търговец с 18 бр. фактури, както и липсата на посочена отразена сума за 11бр. справки – декларации. В този смисъл имало неяснота на обвинението и затруднение да разбере които са били субектите, издали процесните фактури, както и и каква е била стойността на отделните фактури и начина на формиране на крайния резултат.
Подобен дефицит на информация имало и при обвинението по чл.313, ал.2, вр.ал.1, вр.чл.26, ал.1 от НК, като не били конкретизирани отделните суми по фактурите и как бил формиран крайния резултат от 4 423.33лв.
Претендира се и допуснато процесуално нарушение при предявяване на разследването, като материалите от досъдебното производство били предявени последователно на старши юрисконсулт, представляващ МФ и съответно упълномощен от министъра на тази институция, а след това и на обвиняемия П.. След това отново и извън срока на разследването отново били предявени материалите на същия юрисконсулт. По този начин било нарушено правото да се изказва последен на обвиняемия и на принципа на равнопоставеност на страните, като се излагат доводи за изтичане на срока на разследване.
Прави се позоваване по това касационно основание и на несъответствие между обстоятелствената част на обвинението, като не ставало ясно в какво качество съгласно обвинението е действала св.К.. Било невярно обстоятелството в обвинението, че св.Д. К. била посредствен извършител в качеството си на управител на ДК [фирма], тъй като електронния подпис, с който са подавани справките, е бил издаден на друга фирма, а и собствеността на ДК [фирма] също била различна.
Недоказано останало твърдението за използване на електронен подпис, тъй като писмените доказателства по делото сочели валидност на този подпис само до 26.10.2010г.
Възразява се също така и за наличието на декларативност при извършения доказателствен анализ и отговорът на наведени от защитата доводи. Необсъждането на едни доказателства, формално изброяване на други и липсата на съпоставки на всички тях съставлява според защитата съществено процесуално нарушение и е довело до излагане на непълна и неизяснена фактическа обстановка.
С касационната жалба се иска отмяна на присъдата на първата инстанция и връщане на делото за ново разглеждане от стадия на първоинстанционното производство.
Прокурорът от ВКП в съдебното заседание моли да се остави без уважение касационната жалба, а така също и изложените съображения в допълнително становище по делото. Съдът от въззивната инстанция се е съобразил със специалния закон, като е изготвил обоснован и законосъобразен съдебен акт при задълбочен прочит на експертизите по делото, писмените и гласните доказателства, потвърждавайки признаването на дееца за виновен. Моли да се отхвърли жалбата и да се остави в сила атакуваният съдебен акт на Бургаски апелативен съд.
Подсъдимият не се явява, като по делото е постъпило становище от процесуалните му представители, в което са маркирани отново изложените в жалбата касационния основания и обстоятелствата, на които се позовават.
Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното:
С присъда № 1/16.01.2017г. по НОХД № 68/2016г. на Сливенски окръжен съд подс.П. С. П. е бил признат за виновен в извършване в [населено място] лично и като посредствен извършител чрез Д. К. К. на продължавано престъпление по чл.255, ал.3, вр.ал.1, т.2, пр.1-во, т.6, пр.2-ро и т.7, вр.чл.26, ал.1 от НК за периода от 01.04.2012г. до 13.06.2013г. и като управител и представител на фирма [фирма], [населено място].
Наложено му е наказание от 3 години лишаване от свобода.
Със същата присъда е признат за виновен в извършване на продължавано престъпление като посредствен извършител чрез Д. К. К. по чл.313, ал.2 вр.ал.1, вр.чл.26, ал.1 от НК за периода от 14.03.2012г. до 11.04.2012г. в [населено място] и му е наложено наказание от три месеца лишаване от свобода.
По реда на чл.23, ал.1 от НК е наложено за изтърпяване най-тежкото наказание от определените, а именно - от три години лишаване от свобода при първоначален строг режим, като е посочено и затворническото общежитие от закрит тип.
По реда на чл.68, ал.1 от НК съдът е привел в изпълнение и споразумение № 29/27.03.2012г. по НОХД № 516/2011г. на РС-Велики Преслав, п което било определено наказание от 3 месеца лишаване от свобода, което да се изтърпи при същите условия.
Подсъдимият П. е бил осъден да заплати и направените по делото разноски.
С атакуваното решение присъдата е потвърдена изцяло, като е отменено само определянето на типа затворническо заведение, в което да се изтърпява наказанието.
Касационната инстанция намери, че жалбата е подадена в срок и е допустима. Възраженията, преценени по същество, се явяват неоснователни.
Въззивната инстанция е подложил на прецизен и последователен анализ установената фактическа обстановка по делото. Действително е безспорно установено , че подс.П. е бил управител и е представлявал дружеството [фирма], [населено място] в инкриминирания период.
Няма неверни обстоятелства, независимо от възраженията на защитата, относно това, че счетоводството се е осъществявало от св.К., като съдът не се е ангажирал с твърдението дали тя е само управител или е собственик на дружеството. Също така няма никакво съмнение относно това, че е използван неин електронен подпис, като е без правно значение дали е бил издаден във връзка с качеството й на управител и собственик на друго дружество. Няма също така придаваното правно значение обстоятелството, че не са събрани писмени доказателства относно срока на валидност на този подпис, тъй като всички останали доказателства по делото сочат, че именно с този подпис са подавани справките-декларации, включително гласните такива на самата св.К., а и програмното осигуряване поначало не позволява това да стане без оторизация, като това са ноторни факти.
Никакъв спор не може да възникне, а и не се оспорва от касатора, че процесните сделки с вносителя на стъкломагнезитни плоскости и с търговеца на електроизолационни материали, лакове и компаунди не са осъществени. Именно тези неосъществени сделки са намерили място в справките- декларации и са били основание за искане за приспадане на съответния данъчен кредит. Доказателствения материал в тази връзка е изобилен и безспорен, като са събрани както гласни, така и писмени доказателства, а съответно и заключения на назначените в наказателното производство експертизи,като това е дало основание на въззивната инстанция да препотвърди фактическите изводи на първостепенния съд. Касационната инстанция не намира основание да подложи на критика аналитичната дейност на съдилищата по същество при установяване на съответните факти по обвинението. Обясненията на подсъдимия са ценени и от двете инстанции с необходимата и законосъобразна критичност, тъй като защитната теза не е намерила опора в доказателствата и се е опровергава от тях. Липсата на сделки с двата посочени по-горе търговеца е доказана в данъчната процедура, но от чисто фактическа страна и в наказателния процес, което е значимото обстоятелство. Обясненията на дееца за авансови плащания се отличават с изключително висока доза наивност и неправдоподобност в рамките повтаряемост от 42 пъти, при установилите се в страната пазарни икономически отношения, за да могат да бъдат в основата на кредитирането на защитната теза. Отделен е въпросът, че насрещните и опровергаващи доказателства са напълно безспорни.
По конкретните възражения на касатора относно упълномощаването на св.К. въззивната инстанция е изложила споделими доводи, които се възприемат напълно и от касационната инстанция. Следва да се отбележи, че в наказателния процес наличието или липсата на писмен договор или нотариално заверено упълномощаване не предопределя съществуването или не на фактическа връзка между подсъдимия и свидетеля К., че това е така (наличието на такава връзка), не съществува никакъв спор. В един твърде продължителен период от време подс. П. е предоставял фактурите с прикрепени към тях фискални бонове, за да може да се отстоява теза, че свидетелката е извършвала това без знанието и съгласието на подсъдимия, в действителност по негово нареждане. А за реализиране на наказателната отговорност единствено това е от съществено значение.
Що се отнася до възражението за удължаването на сроковете за разследване, въззивната инстанция е дала подробен и задълбочен отговор. Независимо от това твърденията на защитата следва да се разглеждат в светлината на това, дали е ограничено правото на защита на подсъдимия. В тази предварителна фаза на наказателното производство, когато съдебната фаза понастоящем се е очертала като основна, в която се реализират и защитават всички основни процесуални права, не може да се възприеме тезата, че дори и последвало предявяване на разследването на друга страна в процеса (на пострадалата), по някакъв начин е увредило процесуалните интереси на обвиняемия. Самата защита не посочва никакъв подобен критерий, освен чисто формален, транслирайки правото на дееца да се изказва последен към конкретната процедура. Това се твърди без правно основание обаче и не може да се възприеме тезата, че процесуалните права на дееца са били ограничени. Процесуални действия, при които са събирани доказателства, не се твърди да са извършени след предявяване на разследването и да не са станали известни на дееца. Но дори и така да беше, дори и да се приеме, че той е имал правото да се запознае с евентуалните изявления на пострадалата страна, това е напълно поправим порок в рамките на предстоящото съдебно производство и подлежи на съответна процесуална компенсация чрез запознаване с материалите по делото по време на цялата съдебна процедура.
Не се възприема от касационнната инстанция и твърдението за разминаване между текстовото изписване и цифровото означаване на квалификацията на състава на престъплението, в което деецът е обвинен с обвинителния акт. Професионалната защитата може да се справи с подобно твърдяно несъответствие, каквото по същество липсва и да разясни надлежно на представлявания от нея подсъдим наличието на съответни предложения. Самото възражение е основано на противоречие, тъй като е видно, че двете форми на изпълнителното деяние (избягване на установяване или плащане на данъчни задължения) са дефинирани от законодателя не при условията на изключваща се алтернативност, когато е възможно обвиненият да не може да се ориентира в какво точно е обвинен. Всъщност обвинението е обхванало пълния обем на правната норма, а ако обвиняемият, респективно подсъдимият, който поначало не е задължен да има правни познания, среща затруднения при организиране на защитата си, именно за това се ползва от услугите на цитираната професионална защита. Последната е тази, която може да съзре единството между текстовото и цифровото посочване на обвинението и да го разясни на представлявания от нея подсъдим.
Същото се отнася и до възражението за „стилизирано“ обвинение относно издаването на 24 бр. фактури с доставчик [фирма], тъй като писмените доказателства са по делото, те са изследвани и от съответните експертизи и в нито един момент не е възникнало съмнение кой е едноличния търговец, установено и чрез съответните гласни доказателства, съдържащи се в показанията на св.С. Д. С. и св.Т. Н. В.. В самото съдържание на жалбата са визирани кои са представляващите двете фирми – [фирма]-София и [фирма], като очевидно в представата на защитата се е оформило окончателно становище кой е следвало да състави истинските документи (фактурите), ако такива биха били съставени, разбира се.
Простото сверяване на материалите по делото и елементарни математически изчисления също така не могат да затруднят подсъдимия, а още повече неговата упълномощена защита. Ясно е, че обвинението съответства и в цифрово изражение, като цяло и във фактическо, а освен това възражение за допусната неточност не се депозира.
Въззивната инстанция е дала също така подробен отговор на направените повторно и пред нея възражения относно приложението на материалния закон, и по-конкретно относно твърдяната липса на разграничение от обвинението между неистински документ и такъв с невярно съдържание. Не може да се добави нещо много повече, но тъй като възражението се подновява, трябва да е ясно, че цитираните фактури имат двояко съдържание на един материален носител. От една страна контрахентите на подс.П., посочени в тези фактури не са ги издавали и това със сигурност ги прави неистински документи, както действително се посочва в т.6 на цитираното от защитата ППВС № 3/82г. От друга страна, фактурите се подписват и от насрещната страна, в случая подс.П., като в този аспект и в тази си част документът е истински, но волеизявлението на дееца не съответства на действителното фактическо положение, т.е. е с невярно съдържание. На последно място е необходимо да се потвърди, че съдилищата са длъжни да се съобразят с рамките на обвинението и не могат да излизат от него, а то с положителност не е невярно при така посоченото двояко съдържание на документите.
Възражението относно приложението на материалния закон по двете възведени на дееца обвинения по чл.255 и по чл.313, ал.2 от НК също не може да бъде възприето за основателно и се отхвърля от касационната инстанция. Обвинението е приело, че при подаването на справки декларации с № 20001087105/14.03.2012г. и № 20001089199/11.04.2012г. няма настъпил вредоносен резултат, като отново трябва да се посочи, че съдилищата не могат да излязат от така определените правни и фактически рамки. Те са били задължени да се съобразят с характера на обвинението и не могат да утежняват правното положение на дееца. Не се съзира и твърдяното от защитата обвинение с фактически разширен времеви обхват. Цитираните 6 бр. фактури всъщност са 5 на брой, с № [фактура номер]/30.01.2012г.,№ [фактура номер]/29.02.2012г., № [фактура номер]/31.02.2012г., [фактура номер]/06.03.2012г. и [фактура номер]/29.03.2012г. и са включени към справки-декларации, които са подадени в рамките на определения от обвинението времеви период на продължаваното престъпление по чл.313, ал.2 от НК (посочените по-горе две справки определят рамката на периода) и не са относими към деянието по чл.255 от НК, както и посоченото им финансово изражение от 4423.33лв. В крайна сметка тези фактури са без пряко правно значение за обвинението, което визира само и единствено декларирането, тоест справките-декларации.
Касационната инстанция в заключение не споделя направените възражения във връзка с анализа и на доказателствата, извършен от контролираната съдебна инстанция.
Фактите са установени въз основа на годни в процесуално отношение доказателства, които са и безспорни, въпреки упреците на касатора, че не може да се ориентира в тях. Тези възражения са чисто субективно и не са основани на фактически, а само на формални аргументи. Анализът на въззивната инстанция е изключително подробен и обстоятелствен, защитната теза не е възприета с основание, тъй като не е правдоподобна и противоречи на житейската и правна логика, при наличието и на категорични опровергаващи доказателства. Липсва каквато и да е фактическа неяснота относно контрахентите ( само посочени за такива всъщност) на дееца, относно това кой е подавал справките-декларации, въз основа на кои документи(фактури) с посочени в тях сделки, които никога не са били извършвани. Обвинението е формулирано пределно ясно и пълнолетните, вменяеми лица могат да научат от съдържанието му в какво точно са обвинени. Въззивната инстанция е анализирала въз основа на правилно установените факти деянието от обективна и субективна страна и е достигнала по правилно приложение на материалния закон и по двете обвинения. Аргументите й относно наличието на виновно поведение изцяло се споделят от касационната инстанция, без да е необходимо да се повтарят.
При правилно установената фактическа обстановка и приложен материален закон, закономерно се е стигнало до налагането на наказание на дееца, което и по двете обвинения е наложено на минимума. Последното не дава никаква процесуална възможност за по-нататъшно снизхождение, поради което въззивното решение и в тази част, както и в останалата, включително по приложението на чл.68 от НК и присъждането на разноските по делото, както и в изменителната, следва да бъде оставено в сила.
С оглед на това и на основание чл.354 ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 85/10.07.2017г. по ВНОХД № 88/2017г. по описа на Бургаски апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: |