О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 141 гр. София, 04.05.2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и седми април две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА като изслуша докладваното от съдия Д. ДРАГНЕВ ч.гр.д. № 1508 по описа за 2017 г. приема следното: Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. Г. К. против определение № 997 от 22.03.2017 г., постановено по в.ч.гр.д. № 1320 по описа за 2017 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане от 27.02.2017 г. по гр.д. № 2325 по описа за 2017 г. на Софийския градски съд, Г.О., I-22 състав, за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото. Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно. Счита за немотивирани заключенията на въззивния съд, че ответникът по исковата молба е действал в качеството си на прокурор и затова се ползва с функционален имунитет. Смята, че правното основание на предявения иск е чл.45 от ЗЗД срещу физическо лице за негови лични виновни действия, а не за действия по служба по смисъла на чл. 132 от Конституцията на Република България. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи т.1 и т.3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по следните въпроси: 1. В кои случаи извършваните действия от заместник-главния прокурор на Република България в кабинет на друг прокурор, действащ в съвсем различен град, могат да се възприемат като действия със служебен характер, за които лицето се ползва с функционален имунитет? 2. Всички ли действия, извършени от който и да е прокурор, ползващ се с функционален имунитет, следва да се определят като „служебни действия“, или само тези при и по повод изпълнение на служебните задължения, включително и тези по издаването на актове? 3. Качеството на прокурор и действията, които са свързани при и по повод изпълнение на задълженията му в тази длъжност, включват ли действия, с което да се уронва честта и достойнството на правните субекти, в това число на разследващи органи на Република България? 4. Служебно действие ли се явява открито явната и нанесена от прокурор обида, респективно може ли нанасянето на такава/такива да бъде възприето като действие в изпълнение на съдебната власт в смисъла, вложен в института на функционалния имунитет, постулиран в чл. 132 от Конституцията на Република България? 5. Допустимо ли е при изпълнение на своите функции лице, действащо в качеството си на прокурор, да извършва действия и бездействия, с които напълно да погазва обща императивна законодателна повеля, каквато е тази по чл. 45 ЗЗД? 6. Допустимо ли е разпоредбата на чл. 132, ал. 1 КРБ да се тълкува от съдилищата едновременно като пълна процесуална пречка за образуване на исково производство по чл. 45 ЗЗД за причинени неимуществени вреди чрез нанасяне на обида, като едновременно с това да не се явява пречка за налагане на имуществена санкция – глоба по чл. 89, т. 3 от ГПК за обида на съда, осъществена от страна, от представител, свидетел или вещо лице? Касаторът моли настоящата инстанция да допусне касационно обжалване по поставените въпроси, да отмени обжалваното определение и да върне делото за продължаване на процесуалните действия. За да се произнесе по въпроса за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, Върховният касационен съд взе предвид следното: С. К. е предявил против Б. С. иск за заплащане на 26 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, които са му били причинени от отправени към него обиди при среща в кабинета на окръжния прокурор на [населено място], проведена на 20.12.2016 г. във връзка с разследване по досъдебно производство. Съдилищата са прекратили производството по делото, тъй като са приели, че се касае за действия, извършени от ответника по служба в качеството му на заместник-главен прокурор, за които той не носи гражданска отговорност съгласно чл.132 от Конституцията на Република България. От твърденията в исковата молба е ясно, че действията на ответника действително са по служба, а изводът на съдилищата за недопустимост на предявения иск съответстват на приложимата практика на Върховния касационен съд, отразена в определения от 24.09.2009 г. по ч.гр.д. № 414 по описа за 2009 г. на Трето Г.О, № 44 от 18.01.2017 г. по ч. гр.д. № 4453/2016 г. на Четвърто Г.О., № 274 от 5.7.2016 г. по ч. гр.д. №2647/2016 г. на Трето Г.О., № 263 от 3.10.2016 г. по ч. гр.д.№3798/2016 г. на Първо Г.О., №501 от 16.11.2012 г. по ч. гр.д.№455/2012 г. на Трето Г.О., № 668 от 2.12.2009 г. по ч. гр.д. №634/2009 г., № 591 от 23.09.2015 г. по ч. гр.д. №4146/2015 г. на Четвърто Г.О. и много други. Според тази практика разпоредбата на чл.132 от Конституцията на Република България урежда функционалния имунитет на магистратите, който ги освобождава от гражданска и наказателна отговорност за служебни действия и постановени актове, освен ако извършеното не е умишлено престъпление от общ характер. Наличието на функционален имунитет е абсолютна процесуална пречка/отрицателна процесуална предпоставка/ за образуване на гражданското дело, поради което производството следва да се прекрати. Функционалният имунитет не е самоцелна привилегия, а конституционна гаранция за независимостта на магистратите, понеже образуването на гражданско или наказателно дело за действията и актовете им по служба, независимо дали тези действия и актове са правилни, би довело до възможност за нерегламентиран натиск върху тях. Прилагането на функционалния имунитет не означава, че магистратите са освободени от всякаква отговорност и другите лица не могат да бъдат обезщетени за вреди от техни незаконосъобразни действия, както твърди касаторът във въпросите си. Магистратите носят съответната дисциплинарна отговорност за неетичните си действия по време на служба, а пострадалите лица могат да търсят обезщетение от държавата по реда на ЗОДОВ. По тези съображения настоящата инстанция приема, че дадените от въззивния съд разрешения на поставените от касатора въпроси са съобразени с трайната практика на ВКС и не съществуват причини тази практика да бъде променена. Ето защо касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 997 от 22.03.2017 г., постановено по в.ч.гр.д. № 1320/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: