Р Е Ш Е Н И Е № 248 гр. София, 08 юни 2015 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и пети май през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА БЛАГА ИВАНОВА при секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 527 по описа за 2015 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия И. И. К. срещу решение на Пловдивски апелативен съд № 844 от 29.12.2014 г, по ВНОХД № 339/14, с което е изменена присъда на Старозагорски окръжен съд № 34 от 24.07.2014 г, по НОХД № 394/13, като наложеното на жалбоподателя наказание е намалено на четири години „лишаване от свобода”, определен е „общ” режим на изтърпяване, настаняване в затворническо заведение от открит тип, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимият И. И. К. е признат за виновен в това, че в периода от 1.06.2011 г до 15.08.2011 г, в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в съучастие като съизвършител със С. П. Д. и с Н. А. К., действала като помагач, е избегнал установяване и плащане на данъчни задължения на дружество [фирма], [населено място], възлизащи на 97 718, 90 лв, особено големи размери, като приспаднал неследващ се данъчен кредит, с оглед на което и на основание чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 7 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 НК, е осъден на пет години и осем месеца „лишаване от свобода”, при „строг” режим, настаняване в затворническо заведение от закрит тип, със зачитане на предварителното задържане, считано от 14.01.2013 г до 17.12.2013 г. Със същата присъда са признати за виновни и са осъдени съучастниците С. П. Д. и Н. А. К., като на всеки от тях е наложено наказание три години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от пет години. С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните доводи: че обвинителният акт не отговаря на процесуалните изисквания, че в обстоятелствената му част не са описани действията на жалбоподателя, имащи значение за съставомерността на деянието, че неправилно е квалифицирано участието на подсъдимата К. в престъплението, че не следва да се ползва Съдебно-счетоводната експертиза, която почива на данни от ревизионен акт, че свидетелите, разпитани пред въззивната инстанция, разколебават обвинителната теза, че материалният закон е приложен неправилно, тъй като липсва данъчно престъпление, че наложеното наказание е явно несправедливо. С жалбата се правят алтернативни искания: да бъдат отменени осъдителните съдебни актове и жалбоподателят да бъде оправдан или делото да бъде върнато за ново разглеждане, или да бъде намалено наложеното наказание и да бъде приложен чл. 66 НК. В съдебно заседание на настоящата инстанция жалбоподателят или негов представител не се явяват и не изразяват становище по жалбата. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице. Обвинителният акт е изготвен съобразно изискванията на чл. 246 НПК. В обстоятелствената му част изчерпателно са описани действията на жалбоподателя, респективно, на неговите съучастници, с които всеки от тях е участвал при осъществяването на данъчното престъпление. Налице е пълно съответствие между фактическото обвинение и юридическото такова. Ето защо, доводът, че при изготвянето на обвинителния акт е допуснато нарушение, е неоснователен и не се споделя от настоящата инстанция. Що се отнася до участието на подсъдимата К., то се е изразило в помагачество и е квалифицирано като такова. На следващо място, липсва процесуално нарушение при анализа на доказателствените източници. Жалбоподателят е представил писмени доказателства с твърдението, че описаните в процесните фактури сделки са реални. Тези доказателства са били предмет на изследване от Допълнителна Съдебносчетоводна експертиза, чиито изводи са останали непроменени в сравнение с Основната експертиза, която подкрепя обвинителната теза. За обстоятелството, че вписаните в процесните фактури сделки са фиктивни, са събрани и гласни доказателства, изводими от показанията на св. С. и св. В., вписани като управители на [фирма] и [фирма], мними доставчици по фактурите. Изяснено е, че такива сделки не са извършвани, а за „услугата” да подпишат фактурите свидетелите са получили възнаграждение. Неоснователно се твърди, че ССчЕ-зи почиват на констатациите от ревизионния акт. Заключенията са изготвени при спазване на процесуалните изисквания и се основават на събрания доказателствен материал, към който са приобщени и доказателствата, представени от жалбоподателя. Верен е изводът, че показанията на св. Д. и св. К., разпитани от въззивната инстанция, не променят приетата фактическа обстановка. В подкрепа на обвинителната теза са и обясненията на съучастниците, дадени от тях като обвиняеми, надлежно приобщени. Жалбоподателят е променил процесуалната си позиция в съдебната фаза, отричайки да е извършил престъпление, но тази версия е отхвърлена като опровергана от кредитираните доказателствени източници. С оглед на изложеното, не може да бъде възприет довода, че са допуснати съществени процесуални нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не може да бъде уважено искането за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски апелативен съд. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. От правилно установените релевантни факти следва, че подсъдимият К. е извършил престъпление по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 7 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК, а и такава е приетата по делото правна квалификация, тоест, материалният закон е приложен правилно. Не може да бъде уважено искането за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на жалбоподателя, тъй като не е налице хипотезата на осъждане за несъставомерно деяние / чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК /. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Въззивният съд е смекчил наказанието, с аргумента, че първата инстанция не е оценила като смекчаващи обстоятелства семейното и имотно състояние на жалбоподателя и неговите самопризнания от досъдебното производство, с които е съдействал за разкриване на обективната истина. В същото време, Пловдивският апелативен съд е отдал дължимото значение на отегчаващите обстоятелства: водещата роля на подсъдимия К. при извършване на престъплението и обремененото му съдебно минало. Вярно е, че до момента жалбоподателят не е осъждан на „лишаване от свобода”, но данните от съдебното му минало сочат на извода, че предходното му осъждане не е изиграло превантивна и превъзпитателна роля. При това положение, наказанието четири години „лишаване от свобода” се явява съобразено с комплекса от обстоятелства по чл. 54 НК и с целите по чл. 36 НК, тоест, е справедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5 НПК. Не са налице условия за неговото по-нататъшно смекчаване, респективно, за приложението на чл. 66 НК, поради което искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 844 от 29.12.2014 г, по ВНОХД № 339/14. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: