Р Е Ш Е Н И Е № 296 гр. София, 16 юли 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети май две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Мина Топузова при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Мария Михайлова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 839/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава ХХХІІІ от НПК и е образувано по искане на осъдения Д. Г. С., чрез защитника му адвокат А. Д. от Адвокатска колегия – [населено място], за отмяна по реда на възобновяване на наказателните дела на решение № 245 от 20 септември 2012 година на Варненския окръжен съд, по внохд № 1017/2012 година, с което е потвърдена присъда № 386 от 4 юли 2012 година на Варненския районен съд, постановена по нохд № 798/2012 година по описа на този съд. В искането на защитата формално са заявени всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, към които препраща нормата на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, само и доколкото допуснатите нарушения са съществени. Не са изложени конкретни доводи и съображения в подкрепа на посочените в искането отменителни основания. Претендираният резултат от проверката се изчерпва с общата формулировка за разглеждане на искането за възобновяване на делото и неговото уважаване в рамките на правомощията на ВКС по чл. 425, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 от НПК. В съдебно заседание пред ВКС осъденият Д. Г. С. не участва лично, редовно призован. Представлява се от защитника си адвокат Д., който поддържа искането за възобновяване на делото. Излага съображения за несъставомерност на инкриминираното деяние по текста на закона, по който то е подведено и в тази връзка претендира отмяна на атакуваното решение и оправдаване на осъдения С.. Алтернативно, претендира отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав в предходен процесуален стадий. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на искането и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, при което установи следното: С влязлата в законна сила присъда (втора поред, след отмяна на присъдата на Районен съд – гр. Шумен от 20. 06. 2011 година по нохд № 420/2011 година, с решение № 376 от 06. 12. 2011 година на Варненския окръжен съд, по внохд № 1629/2011 година и след промяна на местната подсъдност по делото от ВКС по реда на чл. 43, т. 3 от НПК, по нд № 2688/2011 година) е ангажирана наказателната отговорност на Д. Г. С. за това, че на 23. 11. 2007 година в [населено място], в качеството си на длъжностно лице - управител на Агенция за сигурност [фирма] – [населено място], присвоил чужди пари (обезщетения за гледане на малко дете до двегодишна възраст за периода от месец ноември 2004 година до месец юли 2005 година), на обща стойност 1125.24 лева, собственост на Н. Л. Б., връчени му в това му качество да ги пази, като до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд присвоените пари са били внесени, поради което и на основание чл. 205, ал. 1, т. 1 във вр. чл. 201 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на една година лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години от влизане на присъдата в законна сила. Оправдан е по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 201 от НК. На основание чл. 25, ал. 1 във вр. чл. 23, ал. 1 от НК, на осъдения С. е определено общо наказание от една година лишаване от свобода за съвкупността от престъпленията, предмет на настоящето производство и на това по нохд № 30/2006 година на РС – гр. Шумен. Изтърпяването на общото наказание е отложено за срок от три години. Присъдени са направените по делото разноски в полза на държавата, като са възложени в тежест на осъдения С.. В производство, инициирано по жалба на осъдения, е постановено атакуваното сега по реда на извънредния способ за проверка на наказателните дела решение на въззивния съд, с което присъдата е потвърдена изцяло. Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от надлежно легитимирано за това лице по чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК, по отношение на съдебен акт, който не подлежи и не е проверяван по касационен ред. Разгледано по същество, искането е неоснователно. ВКС намира за необходимо да отрази преди всичко констатацията си, че правото да иска възобновяване на делото се упражнява формално от осъдения С., чрез неговия защитник, доколкото искането е напълно лишено от каквато и да било конкретика за причините за оспорването на влезлия в сила съдебен акт и съображенията за това оспорване. В тази връзка е необходимо да се посочи, че очакването чрез извънредния способ за проверка на наказателните дела делото да се пререши по същество е неоправдано, защото възложените на ВКС от закона компетенции принципно изключват такава възможност. В правомощията на въззивния (а не на касационния) съд е да провери фактическата правилност на издадената присъда и правилността на възприетата квалификация, което в случая този съд е сторил по предписания от закона начин. Разпоредбите относно основанията за възобновяване на наказателните дела препращат към тези за касационната проверка и то само и доколкото нарушенията са съществени. Контролните правомощия на ВКС по приложението на закона и справедливостта на наказанието, стесняват обхвата на проверката, на която по принцип служебното начало е неприсъщо. Затова липсата на направени в искането конкретни оплаквания и доводи в тяхна подкрепа поначало възпрепятстват ВКС да упражни правомощията си по чл. 425 от НПК. Единствено от съдържанието на изложеното от защитата на осъдения пред ВКС по съществото на делото, могат да се изведат направени възражения за неправилно приложение на материалния закон. Без да се оспорва надлежността на приетите за установени по делото факти, се твърди, че инкриминираните суми са постъпили в касата на управляваното от осъдения С. дружество и че той не е осъществил неправомерни разпоредителни действия с тях в своя полза. В тази връзка се прави искане за оправдаване на осъдения С. по повдигнатото му обвинение на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК поради несъставомерност на деянието. Наведените доводи касаят обстоятелствата относно възникването на трудовото правоотношение със свидетелката Б., които, според защитата, са получили неправилна правна оценка. ВКС констатира също така, че напълно идентични възражения и доводи в тяхна подкрепа са релевирани и пред въззивната инстанция и са били предмет на извършената от тази инстанция проверка. Решението на съда удовлетворява напълно изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК и съдържа отговори на всички направени във въззивната жалба оплаквания по доказателствата и по приложението на закона. Възражението за несъставомерност на деянието настоящият състав намира за неоснователно. По делото е установено по несъмнен начин, че: между осъдения С., в качеството му на работодател, и свид. Б., са възникнали трудови правоотношения по силата на сключен договор от 10. 03. 2003 година и че този договор е надлежно регистриран в НАП – [населено място], от 05. 11. 2003 година Б. е получила право на ползване на платен отпуск за отглеждане на дете до двегодишна възраст и на съответно обезщетение до навършване на тази възраст на детето – 23. 07. 2005 година, за инкриминирания период това обезщетение е възлизало на сумата 1125.24 лева и тази сума е била преведена по сметка на дружеството от НОИ, по-точно от РУСО – [населено място], с цел предаването й на правоимащото лице, в качеството си на работодател и осигурител, осъденият С. е изтеглил сумата и я е внесъл в касата на дружеството, като е отказал да я предаде на свид. Б.. Тези фактически изводи предходните съдебни инстанции надлежно са формирали на базата на показанията на свид. Б. (с. з. от 04. 07. 2012 година, л. 73 от нох дело), приобщените показания на свид. К. (л. 58 от ДП), писмените доказателства, констатациите и заключението на ССчЕ (експерт И., същото с. з., л. 74 от делото), както отчасти и обясненията на самия осъден (л. 75). Впрочем, тези факти не се оспорват от осъдения С. в хода на наказателното производство. Доказателствените източници за тях са обсъдени от първоинстанционния съд по действителното им съдържание, а изложените за това съображения са пространни, задълбочени и аналитични (л. 80-82 от нох дело, мотиви на присъдата). Те позволяват на страните и контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда, поради което въззивният съд не е имал причини да не признае фактическата правилност на постановената присъда. При така установените факти по делото, материалният закон е приложен правилно. В качеството си на работодател и осигурител, осъденият С. е имал правото да изтегли предназначената за обезщетение и преведена от НОИ сума, но не и да я внася в касата на дружеството, на което той е едноличен собственик на капитала и негов управител, като по този начин я включи в оборотните му средства, а е следвало да предаде сумата на правоимащото лице – в случая свид. Б.. Като е внесъл сумата в касата на дружеството си, осъденият се е разпоредил с чуждите пари в интерес на това дружество, т. е. в свой интерес, като едноличен собственик на капитала му. Осъденият е осъществил тези действия със съзнанието, че по този начин парите преминават в негова полза, въпреки че те са били дължими и са се изплащали от НОИ, но чрез работодателя (чл. 40, ал. 3 от КСО, ред. ДВ, бр. 112/2003 година). Деянието е извършено умишлено - въпросите за вината са такива не само по приложение на правото, но преди това по установяване на фактите, доколкото тези елементи от състава на престъплението се извличат от поведението на дееца, а не от субективната му преценка за деянието и резултата. При изложените съображения, претенцията на осъдения С. за оправдаване по повдигнатото му обвинение няма как да бъде удовлетворена, тъй като от надлежно установените по делото факти и обстоятелства, в рамките на които ВКС извършва проверката си, не следва извод за несъставомерност на деянието, поради което хипотезата на чл. 425, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, в случая е неприложима. Поради това, искането на осъдения С. за възобновяване на делото следва да бъде оставено без уважение като неоснователно. Ето защо, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Д. Г. С., чрез защитника му адвокат А. Д. от Адвокатска колегия – [населено място], за отмяна по реда на възобновяване на наказателните дела на решение № 245 от 20 септември 2012 година на Варненския окръжен съд, по внохд № 1017/2012 година, с което е потвърдена присъда № 386 от 4 юли 2012 година на Варненския районен съд, постановена по нохд № 798/2012 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.