Р Е Ш Е Н И Е
№ 325
гр. София, 16.04.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети декември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЖАНИНА НАЧЕВА
при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор АТАНАС ГЕБРЕВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1145/2017 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на адв. М. Р. и адв. Ж. Г., защитници на подсъдимите В. С. В. и С. В. В., срещу решение № 158 на Варненския апелативен съд (ВАС), НО, от 27.06.2017 г., постановено по ВНОХД № 55/2017 г. по описа на същия съд.
С бланковата касационна жалба на защитниците са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. По отношение на подс. С. В. се отправя искане за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаването му от ВКС или за прекратяване на воденото срещу него наказателно производство. Алтернативно спрямо и двамата подсъдими се претендира отмяна на решението на ВАС и връщане на делото за ново разглеждане на друг състав на въззивната инстанция за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. В условията на евентуалност се предлага да бъдат намалени наложените им наказания.
В допълнение към касационната жалба се сочи, че: пред ВАС били развити множество доводи за неправилна оценка и анализ на събраните доказателства, както и за допуснати съществени процесуални нарушения при формиране на вътрешното убеждение на съда, за противоречие с материалния закон и явна несправедливост на наложените наказания, които не намерили отговор в обжалваното решение. Като последна инстанция по фактите апелативният съд е следвало да изпълни задълженията си по чл. 339 от НПК и да посочи не само установените по делото факти и обстоятелства, доказателствата в тяхна подкрепа, но и основанията, поради които не се приемат доводите на защитата в подкрепа на въззивната жалба, като изложи ясни и убедителни съображения. С решението си въззивната инстанция преповторила установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, вкл. възприела изцяло „като законосъобразни и обосновани изводите на първоинстанционния съд какви нарушения са допуснати от двамата подсъдими, за които следва да носят наказателна отговорност“. Възпроизвеждането на съдържанието само на част от събраните доказателства, без техния анализ, без посочване на изводите, които следват от тях и аргументацията за това, в съчетание с необсъждане на доводите и възражението на защитата срещу правилността на първоинстанционната присъда, не позволило да бъде проверен начинът на формиране на вътрешното съдийско убеждение и спазване на процесуалните изисквания за това.
По довода, че липсата на правоспособност на подс. В. не била в пряка причинна връзка с настъпилия резултат, в жалбата се дава пример, че съдът е изключил от доказателствения анализ заключението на тричленната АТЕ (т. 3, л. 69 – 77), без да го анализира в цялост, ведно с гласните доказателства и констатациите в огледния протокол. Относно субективната страна на деянието на двамата подсъдими се сочи, че ВАС безкритично възприел правните изводи на окръжния съд, което не позволило да бъде изведена действителната воля на съда относно формата на вината при двамата подсъдими. Според защитата нито окръжният, нито апелативният съд са имали право и основание да признаят подс. В. за виновен по обвинение, което не му е било възведено, тъй като в обвинителния акт не били изложени факти и обстоятелства относно субективната страна на деянието, извършено от подс. В., респ. такива, които да подкрепят извода, че той е действал умишлено. В обвинителния акт не били посочени и факти, че подс. В. е знаел, че подс. В. няма правоспособност за управление на товарния автомобил с прикачено към него ремарке. Апелативният съд не само, че не отстранил, но даже и не констатирал приетата с присъдата привръзка по чл. 343 вр. чл. 342 от НК относно формата на вината по отношение на подс. В., която била немислима и невъзможна. По този начин били преповторени допуснатите от окръжния съд съществени процесуални нарушения и материална незаконосъобразност, в т. ч. и извода на Окръжен съд – гр. Разград по отношение на подс. В., че нарушението по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП не довело до пътнотранспортно произшествие, като в същото време подсъдимият бил признат за виновен, че е извършил престъплението по транспорта, нарушавайки разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП.
Изложени са съображения, че съобразно задължителните указания, дадени в т. 1.1. на ТР № 3/2015 г. на ОСНК, наказателното производство по отношение на подс. С. В. подлежало на прекратяване, тъй като с влязло в сила наказателно постановление № 15-1075-000550/10.08.2015 г. на началник сектор към ОД на МВР – гр. Разград, влязло в законна сила на 15.09.2015 г., била ангажирана административнонаказателната отговорност на С. В. В. за нарушение на чл. 102 от ЗДвП.
Даже и да не бъде споделено становището на защитата за наказателния характер на проведеното срещу подс. В. административнонаказателно производство, то съобразно възведеното срещу него обвинение той нямал качеството на работник или служител по транспорта, за което му било повдигнато обвинение и бил осъден. В обстоятелствената част на обвинителния акт било отразено, че подс. С. В. бил собственик, управител и представляващ търговското дружество, че бил баща на първия обвиняем, че притежавал необходимата професионална компетентност да ръководи транспортната дейност в предприятието, извършващо международен превоз на товари, че в качеството си на механик на фирмата резолирал, че автомобилът е технически изправен и, на последно място, в качеството му на управляващ [фирма] разрешил излизането на ППС за превоз на товари. Тези различни качества не можело да бъдат приравнени на качеството „работник или служител по транспорта“. По делото нямало нито едно доказателство в подкрепа на извода, че към 31.07.2015 г. подс. В. бил ръководител по транспорта в представляваното от него дружество, поради което не следвало да носи отговорност по чл. 342, ал. 2 от НК.
Преотстъпването на управление на МПС на неправоспособен или относително неправоспособен (без СУМПС от съответната категория) водач, или на водач в пияно състояние били самостоятелни нарушения и не касаели хипотезата, визирана в чл. 342, ал. 2 от НК. Допускането на тези нарушения – предоставянето на автомобил на неправоспособен водач или такъв, който е употребил алкохол, можело да доведе до ангажиране на отговорността по чл. 343 вр. чл. 342, ал. 1 от НК, каквото обвинение, обаче, нито било възведено на подс. В., нито той се е защитавал по него. Сочи се и че подс. В. не е знаел, че неговият син не е притежавал СУМПС от съответната категория, даваща му право да управлява товарния автомобил „В.“ с прикаченото към него ремарке. В обвинителния акт нямало такива обвинителни факти, а и производството било протекло в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК.
Относно нарушението на чл.7а, ал. 2 от Закона за автомобилните превози (ЗАП), което можело да доведе до административнонаказателна отговорност или търсене на наказателна такава по отношение на превозвача, се сочи, че същото, като бланкетна норма, не можело да запълни диспозицията на нормата на чл. 343 от НК и тази от чл. 342 от НК, които също били бланкетни. Възприетият от апелативния съд извод, че подс. В. е разрешил излизането на неправоспособен водач на пътя в „качеството му на механик“ също бил незаконосъобразен, защото съобразно диспозитива на обвинителния акт В. бил обвинен в качеството му на „ръководител по транспорта“ в дружеството. След като В. не е имал такова обвинение да е действал в качеството си на механик, то и съдът не е имал право и основание да го признае за виновен по непредявеното срещу него обвинение. Смесването на три категории лица довело до незаконосъобразния извод за извършено престъпление по чл. 343, ал. 2 от НК от страна на подс. В..
Наложените на подсъдимите наказания били явно несправедливи, тъй като за тях били налице единствено смекчаващи отговорността обстоятелства, които били многобройни и давали основание за определяне на санкция на всеки от двамата към минимума на наказателната санкция преди редукцията по чл. 58а от НК. Макар и съдът правилно да посочил смекчаващите отговорността на всеки един от подсъдимите обстоятелства, пропуснал да съобрази неправомерното поведение на велосипедиста. Последният допуснал нарушение на чл. 140 от ЗДвП в причинна връзка с резултата и също следвало да бъде отчетено като смекчаващо обстоятелство. На практика били игнорирани многобройните гласни доказателства, че именно велосипедистът създал критичната ситуация на пътя, наложила екстремно намаляване на скоростта на движение и спиране на движещите се пред подс. В. автомобили, оттам и до внезапно намаляване дистанцията между тях, с цел избягване на инцидент с велосипедиста. При индивидуализацията на наказанието следвало да бъде отчетена помощта, която подс. В. оказал на пострадалия Л.. В нарушение на чл. 56 от НК и апелативният съд отчел като отегчаващи обстоятелства допуснатите от подс. В. нарушения на ЗДвП, включени в обективните признаци от състава на престъплението. Същото нарушение било допуснато и при индивидуализиране на наказанието на подс. В.. По отношение на този подсъдим неправилно било отчетено като отегчаващо обстоятелство, че допуснал на пътя млад водач без опит. Като смекчаващо обстоятелство било пропуснато да се съобрази липсата на пряка причинна връзка между неправоспособността при водача В. и настъпилия пътен инцидент. Явно несправедливи били и наложените на двамата подсъдими кумулативни наказания по чл. 343г и чл. 37 от НК.
В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимите В. С. В. и С. В. В. и защитниците им адв. Р. и адв. Г. поддържат касационната жалба по изложените съображения в писменото допълнение към нея, своевременно представено до даване ход на делото.
Частните обвинители Т. Б. Л. и М. Х. Л. редовно призовани, не се явяват в заседанието на касационния съд. По делото е постъпило писмено възражение от поверениците им поверениците им адв. М. и адв. Б., в което е изразено становище, че атакуваното решение на ВАС е правилно и законосъобразно, а касационната жалба на подсъдимите е неоснователна, поради което същата следва да бъде оставена без уважение. В съдебно заседание поверениците поддържат изложените във възражението съображения.
Частният обвинител П. С. П. се явява в заседанието на касационния съд заедно с поверениците си адв. П. и адв. С.. Пред ВКС са представени писмена защита (от адв. П.) и писмени бележки (от адв. С.), в които е изразено становище за оставяне в сила на обжалвания съдебен акт.
Представителят на Върховна касационна прокуратура предлага на съда да остави в сила атакуваното решение.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 50 от 12.10.2016 г., постановена по НОХД № 251/2016 г., окръжен съд – гр. Разград (РОС) признал подсъдимия В. С. В. за виновен в това, че на 31.07.2015 г. при управление на МПС - товарен автомобил марка V. F. с рег.№ *** и прикачено към него самосвално ремарке K. с рег. № ***, без да има необходимата правоспособност да управлява превозно средство категория CE, по път І-2 (гр. Р. - [населено място]), при км. 67+216, нарушил правилата за движение, визирани в чл. 16, ал. 1, т. 1, чл. 21, ал. 1 и чл. 23, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на две лица – на М. Б. М., починала на 31.07.2015 г., и на Б. М. Л., починал на 07.01.2016 г., поради което и на основание чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, пр. 3 и 5, б. „б“, пр. 1 вр. ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го осъдил на пет години лишаване от свобода, което наказание намалил при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК с една трета и наложил окончателно наказание от три години и четири месеца лишаване от свобода. На основание чл. 59, ал. 1 и чл. 61, т. 3 от ЗИНЗС съдът постановил наказанието лишаване от свобода да бъде изтърпяно в затворническо общежитие от открит тип при първоначален общ режим, а на основание чл. 343г от НК – лишил подсъдимия В. С. В. от право да управлява МПС за срок от пет години, като го оправдал по обвинението деянието да е осъществено при нарушение на разпоредбите на чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 20, ал. 1 и ал. 2, чл. 150, чл. 150а, ал. 1 и ал. 2, т. 11 и чл. 151, ал. 1, т. 8 от ЗДвП.
С присъдата си РОС признал подсъдимия С. В. В. за виновен в това, че на 31.07.2015г., по път І-2 (гр. Р. - [населено място]), при км. 67+216, като собственик, управител и ръководител на транспортната дейност в [фирма], извършващо обществен превоз на товари, собственик на товарния автомобил V. F. с рег. № *** и прикачено към него самосвално ремарке K. с рег. № ***, управляван от В. С. В., нарушил правилата за експлоатация на транспорта, визирани в чл. 7а, ал. 2 от Закона за автомобилните превози, изискващ лицензираните превозвачи да осъществяват превоз на пътници и товари само с водачи, които отговарят на изискванията за минимална възраст и правоспособност за управление на моторни превозни средства от съответната категория, като в условията на независимо извършителство с В. С. В. допуснал причиняване на смъртта на М. Б. М., починала на 31.07.2015 г., и на Б. М. Л., починал на 07.01.2016 г., поради което и на основание чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, пр. 3, б. „б“, вр. чл. 342, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК го осъдил на пет години лишаване от свобода, което наказание намалил при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК с една трета и наложил окончателно наказание от три години и четири месеца лишаване от свобода. На основание чл. 59, ал. 1 и чл. 61, т. 3 от ЗИНЗС съдът постановил наказанието лишаване от свобода да бъде изтърпяно в затворническо общежитие от открит тип при първоначален общ режим, а на основание чл. 343г от НК – лишил подсъдимия С. В. В. от право да управлява МПС за срок от пет години, като го оправдал по обвинението деянието да е било осъществено при нарушение на разпоредбите на чл. 147, ал. 1 и ал. 3, т. 4, чл. 150, чл. 150а, ал. 1 и ал. 2, т. 11 от ЗДвП, чл. 7а, ал.1 и чл.7б, ал.1 от Закона за автомобилните превози, чл. 87, т. 1 и чл. 87а, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Наредба № 33 от 3.11.1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на Република България, както и да е извършил престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 5 от НК. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимите са били възложени направените по делото разноски.
По протест на прокурор при Окръжна прокуратура – Разград, обща въззивна жалба на частните обвинители Т. Б. Л. и М. Х. Л. чрез техните повереници, жалба на частния обвинител П. С. П. чрез повереника му и обща въззивна жалба от защитниците на подсъдимите В. С. В. и С. В. В. е било образувано ВНОХД № 55/2017 г. по описа на ВАС, НО, като с атакуваното пред настоящата инстанция решение № 158 от 27.06.2017 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил присъдата на първата инстанция.
Касационната жалба на адв. Р. и адв. Г. е допустима – подадена от процесуално легитимирана страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346, т. 1 от НПК
Разгледана по същество, жалбата на защитниците на подсъдимите В. и В. е основателна.
Атакуваното пред ВКС въззивно решение е постановено при липса на мотиви, съставляваща съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 вр. ал. 1, т. 2 от НПК. Дори в минимална степен то не отговаря на изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК, съгласно която разпоредба при потвърждаване на присъдата съдът следва да посочи основанията, поради които е отхвърлил доводите в подкрепа на жалбата. В съдържанието на обжалваното решение не са включени съображения на съда по нито едно от изричните възражения на касаторите, подробно развити в допълненията към въззивната им жалба № 5130 от 14.12.2016 г., изготвено от адв. Г., и № 2001 от 04.04.2017 г., изготвено от адв. Р.. Съдържанието на въззивния съдебен акт (в обем от 16 страници) в действителност се изчерпва с двукратно репродуциране на диспозитивната част на първоинстанционната присъда – стр. 1 – стр. 3 и стр. 11; резюме на залегналите в сезиращите документи и в пледоариите на страните искания към въззивния съд – стр. 3 – стр. 5; повторение на приетата от РОС фактология, обяснимо възпроизвеждаща съдържанието на обстоятелствената част на обвинителния акт с оглед спецификата на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 от НПК, по която е протекло първоинстанционното съдебно производство – стр. 5 – стр. 10; възпроизвеждане на основните правни изводи на първоинстанционния съд – на стр. 12 – стр. 15.
На стр. 11 – стр. 15 няколкократно са отразени декларативни изявления на въззивния съд, че възприема изцяло изводите на първоинстанционния съд като законосъобразни, обосновани, задълбочени, пространни, а възраженията на страните, съответно, са окачествени като неоснователни. Подобни констатации с оценъчен характер не могат да заместят надлежното изпълнение на задълженията на съда по чл. 339, ал. 2 от НПК. На практика съставът на ВАС голословно е декларирал съгласие с правната оценка на РОС, без дори и пестеливо да изложи някакъв собствен аргумент по конкретно наведените оплаквания на страните. Такъв подход при изготвянето на съдебните актове е недопустим и не може да замести дължимата от решаващия орган аналитична дейност по обсъждане на конкретно отправените възражения. Включително когато е съгласен с изводите на първата инстанция, въззивният съд трябва да обективира вътрешното си убеждение чрез излагане на свои съображения по спорните въпроси, а не само декларативно да се солидаризира със заключенията на контролирания съд. В противен случай въззивната проверка се свежда до ненужна формална дейност, а правото на обжалване се обезсмисля.
На стр. 14 от атакуваното решение са залегнали два кратки абзаца, които следва да бъдат коментирани отделно: първият – препращащ към т. 8 от ТР № 1/2009 г. по т. д. № 1/2008 г. на ОСНК на ВКС, а вторият – във връзка с ТР № 3/2015 г. на ОСНК на ВКС.
Позоваването на задължителните указания на т. 8.1 и 8.2. от ТР № 1/2009 г. като че ли дава израз на невярното разбиране на въззивния съд, че възраженията на жалбоподателите са били свързани с оспорване на признатите от подсъдимите факти в хода на проведеното съкратено съдебно следствие. При коректен прочит на допълненията към въззивната жалба на защитника на подсъдимите В. и В. подобен извод не може да се направи. В уводната част на настоящото решение пространно е пресъздадено съдържанието на допълненията на адв. Р. и адв. Г. към касационната им жалба, залегналите в които доводи кореспондират с поставените на вниманието на въззивния съд въпроси. Такъв подход не е самоцелен. Той илюстрира становището на ВКС, че възраженията на жалбоподателите не са свързани с признатата от подсъдимите фактическа основа на инкриминираните деяния, а имат изцяло процесуален и материалноправен характер – насочени са срещу правните изводи на предходните съдебни състави. Известно е, че при съкратено съдебно следствие признанието на фактите, залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт, не лишава подсъдимите и защитниците от възможността да спорят по юридическата интерпретация на признатите факти, поради което възраженията им е следвало да бъдат обсъдени и да получат отговор.
На въззивния съд са станали достояние твърденията на защитниците за това, че подсъдимият С. В. е бил санкциониран по административнонаказателен ред за това, че на 31.07.2015 г., около 18:50 ч., по път I-2 на км 67+216, като управител на фирма [фирма], преотстъпил управлението на собствения си товарен автомобил „В.“с рег. № *** с прикачено ремарке с рег. № *** на В. В., който не притежавал валидно свидетелство за категорията, към която спадало управляването от В. превозно средство, с което допуснал предоставяне управлението на МПС на лице, което не притежавало съответното свидетелство за управление, с което нарушил разпоредбата на чл. 102 от ЗДвП. С влязло в сила наказателно постановление на основание чл. 177, ал. 1, т. 3 от ЗДвП му е било наложено наказание глоба в размер на 300 лв., който той заплатил изцяло. Буквално с едно лаконично изречение съставът на ВАС е отхвърлил обстойно мотивираното възражение на защитниците (т.1.1. и т.1.2. от допълнение към въззивната жалба вх. № 2001 от 04.04.2017 г. на ВАС) за нарушение на правилото ne bis in idem по чл. 4, ал. 1 от Протокол № 7 поради липса на „съвпадение на признаците на изпълнителното деяние на административнонаказателната норма с тази на наказателната норма”. Този довод по никакъв начин не е съобразен с принципните постановки, залегнали в общите положения на ТР № 3/2015 г. За да отговори на възражението на защитниците, въззивният съд е следвало да се занимае с фактологията на деянията от гледна точка на „конкретните условия на време, място, обстановка при осъществяването им и единството на решението, въз основа на което е предприето поведението на дееца”. В тълкувателния акт на ВКС ясно е указано, че правната квалификация на деянията е без решаващо значение, като трябва да се изследва фактическата идентичност, респ. същественото сходство от обективна и субективна страна на конкретното поведение на дееца; характерът на производствата съгласно критериите „Енгел”; наличието или липсата на повтарящи се процедури.
Тоталното игнориране на доводите на жалбоподателите без съмнение сериозно е накърнило правото им да разберат ясно и недвусмислено съображенията на въззивната инстанция, въз основа на които е потвърдена първоинстанционната присъда. Отнета им е била възможността пълноценно да аргументират оплакванията си срещу въззивното решение в касационното производство, поради което те не са имали друг избор, освен да представят повторно възраженията си на вниманието на настоящата инстанция. Отговор обаче не може да им бъде даден и от ВКС, защото липсата на мотиви по доводите на жалбоподателите е лишила и касационния съд от възможността да установи действителната воля на въззивния съд и да проконтролира правилността на вътрешното убеждение на въззивния съд, доколкото в обжалвания съдебен акт по никакъв начин не е обективирана самостоятелна воля на решаващия съдебен състав.
Констатираният процесуален порок на съдебния акт е съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 вр. ал. 1, т. 2 от НПК, което може да бъде санирано само чрез отмяна на атакуваното решение и ново разглеждане на делото от друг състав на втората инстанция.
Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение № 158 от 27.06.2017 г., постановено по ВНОХД № 55/2017 г. по описа на Варненския апелативен съд и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на съдебното заседание.
Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
|