11 Р Е Ш Е Н И Е № 593 гр. София, 04 март 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети декември през две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар ..………….…. Кристина Павлова ….….…...……… и с участието на прокурор ……………….. ПЕТЯ МАРИНОВА ………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 2120/2013 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане на осъдения Левент М. Щ. за възобновяване на наказателното производство по НОХД № 9517/2011 г. по описа на СРС, НО, 109 състав, отмяна на постановената първоинстанционна присъда, изменена с решение № 320 от 12.03.2013 г. по ВНОХД № 5247/2012 г. по описа на СГС, НО, ІV въззивен състав, и оправдаване на осъдения по обвинението за престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. В искането на осъденото лице, отправено чрез неговия защитник адв. В., са релевирани подробно мотивирани възражения за допуснати от съдебните инстанции при постановяване на цитираните съдебни актове нарушение на закона и съществени нарушения на процесуалните правила, представляващи основания за възобновяване на наказателното производство по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Адв. В., защитник на осъдения Л. М. Щ., поддържа искането за възобновяване по изложените в него съображения, допълнително развити и в представените по делото писмени бележки. Осъденият Щ. се присъединява към становището на защитника си и моли съда да възобнови наказателното производство и да го оправдае по повдигнатото му обвинение за грабеж. Представителят на ВКП дава заключение, че искането на осъдения Щ. е неоснователно. Според прокурора, при разглеждане на наказателните дела съдебните инстанции не са допуснали съществени процесуални нарушения и са дали вярна правна квалификация на извършеното от осъдения Щ. деяние. Поддържаната от него теза била защитна, поради което искането за възобновяване следвало да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на наказателното производство, намери за установено следното: С присъда от 19.09.2012 г. по НОХД № 9517/2011 г. Софийският районен съд, НО, 109 състав, е признал подсъдимия Левент М. Щ. за виновен в това, че на 02.05.2009 г. в [населено място] в съучастие като подбудител с Ш. Ш- Ш. – извършител, умишлено склонил чрез разпореждане Ш. Ш. Ш. да отнеме чужди движими вещи на обща стойност 197 лева от владението на А. Е. Б. с намерение противозаконно да ги присвои, като Ш. Ш. Ш. употребил за това сила, поради което и на основание чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 3, вр. ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложил изпълнението на така наложеното наказание лишаване от свобода за изпитателен срок от четири години. Със същата присъда съдът е признал подсъдимия Ш. Ш. Ш. за виновен в извършването на престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и го е осъдил на три години лишаване от свобода, изпълнението на което наказание отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от четири години. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК съдът е възложил в тежест на подсъдимите Щ. и Ш. направените по делото разноски. По жалби на подсъдимия Л. Щ. чрез защитника му адв. В. и на подсъдимия Ш. Ш. чрез защитника му адв. П. срещу първоинстанционната присъда е било образувано въззивно съдебно производство по ВНОХД № 5247/2012 г. по описа на СГС, НО, ІV въззивен състав, като с решение № 320 от 12.03.2013 г. съдебният акт на районния съд е бил изменен, както следва: в частта относно формата на съучастие по отношение на подсъдимия Л. Щ., като е било прието, че е действал като съизвършител и извършеното от него деяние е било преквалифицирано от престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 3, вр. ал. 1 от НК в такова по чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК; частта по отношение на подсъдимия Ш. Ш. Ш. е била променена, като е било прието, че е извършил деянието в съучастие като съизвършител с подсъдимия Щ., вместо това да е бил умишлено склонен от него чрез разпореждане да извърши престъплението; в частта относно наложените на подсъдимите Щ. и Ш. наказания лишаване от свобода, които са били намалени на четири месеца по отношение на всеки от тях, както и в частта относно приложението на чл. 66, ал. 1 от НК спрямо всеки от подсъдимите, като определеният от първоинстанционния съд изпитателен срок е бил намален от четири на три години. На основание чл. 338 от НПК присъдата на СРС е била потвърдена в останалите си части. Решението на СГС от 12.03.2013 г. не е подлежало на касационно обжалване, като искането на осъдения Щ. за ревизия на посочените наказателни дела по реда на възобновяването е внесено на 10.09.2013 г., поради което ВКС намира, че е допустимо – подадено от процесуално легитимирана страна по чл. 420, ал. 2 от НПК в законоустановения от чл. 421, ал. 3 от НПК срок. Разгледано по същество, искането на осъдения Л. М. Щ. за възобновяване на наказателното производство е основателно, макар и по съображения, непосочени изрично от защитника на молителя. Оплакванията на молителя са отправени срещу процесуалната деятелност и на двете съдебни инстанции – на СРС при разглеждането и решаването на НОХД № 9517/2011 г. и на СГС по ВНОХД № 5247/2012 г. Въпреки че в молбата е посочено, че се иска възобновяване на първоинстанционното НОХД № 9517/2011 г. по описа на Софийския районен съд, настоящият състав на ВКС провери осъществената от контролната инстанция дейност, отчитайки принципното положение, че когато се претендира възобновяване на наказателно производство, по което са постановени съдебни актове от първата и въззивната инстанции, на проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК подлежи въззивният съдебен акт. При прегледа на решението по ВНОХД № 5247/2012 г. по описа на СГС ВКС констатира, че е постановено при допуснати съществени процесуални нарушения по чл. 348, ал. 3, т. 1 вр. ал. 1, т. 2 от НПК, наличието на каквито основания съдът проследява служебно и без да е изрично сезиран от страните. С внесения обвинителен акт поведението на двамата осъдени Щ. и Ш. е било квалифицирано от прокурора по чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК – грабеж над пострадалия Б. при условията на съизвършителство. В съдебно заседание на 26.03.2012 г. (л. 71 от НОХД № 9517/11 г. на СРС) прокурорът е установил наличието на основания за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението и на основание чл. 287, ал. 1 от НПК е изменил обвинението досежно формата на съучастие между двамата подсъдими – от чл. 20, ал. 2 от НК в чл. 20, ал. 3 от НК по отношение на подс. Щ., който умишлено склонил чрез разпореждане подс. Ш. да извърши грабеж над пострадалия Б., и по чл. 20, ал. 2 от НК по отношение на подс. Ш., който извършил грабежа, подбуден от подсъдимия Щ.. Производството е продължило и приключило с присъда от 19.09.2012 г. (л. 87 от НОХД № 9517/11 г. на СРС), с която подсъдимите били признати за виновни и осъдени по новото обвинение, както следва: подсъдимият Л. Щ. – по чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 3 от НК, а подсъдимият Ш. Ш. – по чл. 198, ал. 1, т. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. С решението си въззивната инстанция е приела, че подсъдимият Щ. е действал като съизвършител, а не като подбудител на подсъдимия Ш., поради което извършеното от него деяние е било преквалифицирано от престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 3, вр. ал. 1 от НК в такова по чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, а частта на присъдата по отношение на подсъдимия Ш. Ш. Ш. е била променена, като е било прието, че е извършил деянието в съучастие като съизвършител с подсъдимия Щ., вместо да е бил умишлено склонен от него чрез разпореждане да извърши престъплението. Анализът на описаната процесуална ситуация обуславя следните изводи: 1. Въззивната инстанция не е дефинирала правилно рамките на обвинението, в които е било възможно нейното произнасяне. В производство, инициирано само по жалби на подсъдимите, въззивният съд е преквалифицирал деянието на осъдения Щ. в престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, като е приел по-тежка форма на съучастие – съизвършителство с подсъдимия Ш., без на практика да е имало надлежно повдигнато обвинение за това престъпление. Съгласно разпоредбата на чл. 337, ал. 1, т. 2, вр. чл. 334, т. 3 от НПК въззивният съд може да упражни правомощието си да измени първоинстанционната присъда като преквалифицира деянието в същото, еднакво или по-леко престъпление не безусловно, а само при наличие на съответните предпоставки за това – в случаите, които изискват правоприлагане на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Съдът разполага с процесуална възможност да приложи съответния материален закон по т. 2 на чл. 337, ал. 1 от НПК, когато не съществува необходимост от изменение на обвинението по реда на чл. 287 от НПК. ВКС е имал възможност многократно и последователно да изразява становището си по отношение на тълкуването на понятието „съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението”. Такова е налице, „когато на обвиняемия не са били предявени по съответния процесуален ред всички обстоятелства, върху които се гради обвинението, които имат значение за определяне на фактическия състав на престъплението (обективна и субективна страна) и които поради непредявяването им подсъдимият не е могъл да има предвид, и чрез обясненията си, чрез посочване или изискване на доказателства или чрез други процесуални способи да реализира правото си на защита” (ТР № 61 от 13.12.1977 г., ОСНК на ВС на РБ, т. 2); „когато установените на съдебното следствие нови обстоятелства изменят фактическия състав на описаното в обвинителния акт деяние, за което подсъдимият е бил предаден на съд, и сочат на основание за прилагане на закон за същото, еднакво, по-леко или по-тежко наказуемо престъпление, по което той не се е защитил” (ТР № 57 от 04.12.1984 г., т. 2). С оглед стандартите на чл. 6, т. 3, б. „а” и б. „б” от ЕКЗПЧОС за осигуряване на справедлив съдебен процес, в практиката на ВКС осъждането по непредявено обвинение в хипотезите на съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението неизменно се оценява като особено съществено процесуално нарушение. Когато в хода на съдебното следствие се установи, че деянието е различно от описаното в обвинителния акт и се налага въвеждане на други обстоятелства от значение за определяне на фактическия състав на престъплението, вкл. и нова форма на съучастие, невключени в обхвата на обвинителния акт, прокурорът може да повдигне ново обвинение на основание съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. След изменението на обвинението обаче съществува единствено новото, измененото обвинение, с което се считат сезирани и по което следва да се произнесат съдебните инстанции. В разглеждания случай, след повдигнатото от прокурора в съдебно заседание на първата инстанция ново обвинение досежно формата на съучастие между подсъдимите, въззивният съд не е могъл сам обратно да преквалифицира инкриминираната по отношение на подсъдимия Щ. престъпна деятелност от подбудителска в съизвършителска. Преминаването към по-тежка форма на съучастие поначало утежнява наказателноправното положение на подсъдимия и поражда необходимост от нови усилия при реализирането на правото на защита. След изменението на обвинението в съдебно заседание на 26.03.2012 г. единствените факти, които съдебните инстанции са могли да интерпретират във връзка с формите на съучастие между подсъдимите, са посочените в новото обвинение – че подсъдимият Щ. е подбудил подсъдимия Ш. да ограби св. Б., като му е разпоредил да извърши престъплението. При така очертаните рамки на новото, изменено обвинение, въззивният съд не е могъл, на свой ред, за първи път да приеме, че подсъдимият Щ. е участвал непосредствено със собствените си действия в едната от престъпните прояви на съставното престъпление грабеж – прекъсването на фактическата власт на действителния собственик Б. върху инкриминираните вещи и установяването на собствено владение върху тях. Това е така, защото залегналите в обстоятелствената част на обвинителния акт факти, обуславящи съизвършителска дейност, са отпаднали от обвинението, като са били заместени с фактическото обстоятелство, че подс. Щ. е разпоредил на подс. Ш. да извърши престъплението. С оглед на изложеното правото на защита на осъдения молител Щ. е било ограничено, тъй като на практика той е бил осъден от втората инстанция по обвинение, по което не е бил надлежно запознат нито с фактите, нито с правото. При това решението на СГС не е подлежало на касационно обжалване, поради което подсъдимият не е могъл да упражни и правото си на защита чрез обжалване на съдебния акт пред още една редовна инстанция. В случай на несъгласие с осъждането на подсъдимия Щ. по измененото обвинение (каквото съставът на СГС е изразил в мотивите на решението си на л. 39 от ВНОХД № 5247/2012 г.), въззивната инстанция е могла евентуално да констатира нарушение на 287, ал. 1 от НПК и да използва правомощията си по чл. 335, ал. 2, вр. чл. 334, т. 1 от НПК, но не и сам да отстрани нарушението чрез изменение на присъдата, понеже също е обвързан от направеното в хода на първоинстанционното съдебно производство изменение на обвинението. 2. Въззивната инстанция не е съзряла, че първоинстанционният съд е допуснал нарушения в процесуалната дейност по изменение на обвинението в съдебно заседание на 26.03.2012 г. Видно от съдържанието на протокола от съдебното заседание (л. 71 от НОХД № 9517/11 г. на СРС), след изявлението на прокурора за изменение на обвинението съдът е пропуснал да се произнесе с определение по допускането му. Макар че правомощието да повдига ново обвинение по реда на чл. 287, ал. 1 от НПК принадлежи на прокурора, при изменение на обвинението съдът не действа при условията на обвързана компетентност, а извършва преценка за допустимостта на новото обвинение съобразно критериите и предпоставките на чл. 287 от НПК. Поради това съдът следва да се произнесе с мотивирано определение по направеното искане от прокурора, като го допусне при наличие на условията на чл. 287 от НПК или го остави без уважение при отсъствието им. Сам по себе си допуснатият от СРС пропуск не би представлявал съществено нарушение на процесуалните правила, доколкото, видно от съдържанието на присъдата, съдът се е произнесъл по новото обвинение, т.е. очевидно го е приел за допустимо и е разгледал именно него. В случая обаче нарушението има характер на съществено, тъй като, непроизнасяйки се изрично по наличието, респ. отсъствието на предпоставките за изменение на обвинението, съдът е пропуснал да констатира, че новото обвинение не отговаря по съдържание на процесуалните изисквания, каквито съществуват по отношение на новото обвинение. За да осигури на подсъдимия възможност да разбере в какво точно се обвинява и да реализира ефективно правото си на защита, съдът е задължен да следи дали при формулирането на новото обвинение са налице всички елементи от състава на престъплението, времето и мястото на извършването му, както и всички различни, невключени в обвинителния акт, факти и обстоятелства, които обуславят същественото изменение на обстоятелствената част на обвинението. В разглеждания случай при повдигането на новото обвинение прокурорът не го е конкретизирал в необходимата степен, като се е задоволил само с изявлението, че подсъдимият Щ. „на посоченото време и място в съучастие в качеството си на подбудител с Ш. Ш. Ш. – извършител, умишлено е склонил чрез разпореждане Ш. Ш. Ш. чрез употреба на сила да отнеме чужди движими вещи, подробно описани в обвинението от владението на А. Е. Б. с намерение противозаконно да ги присвои, и на посоченото време и място Ш. Ш. Ш. е отнел чужди движими вещи, подробно описани в обвинителния акт от владението на А. Е. Б. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, за което е бил склонен умишлено с разпореждане от Л. М. Щ.”. В изложението си прокурорът не е посочил никаква конкретика по отношение на нововъведеното твърдение, че осъденият Щ. бил склонил „чрез разпореждане” съучастника си да ограби пострадалия – неизяснено е останало съдържанието на разпореждането, моментът от развитието на ситуацията, когато е било дадено, начинът, по който е било изразено – вербално, чрез някакви действия или с други средства. От декларацията на прокурора за повдигане на новото обвинение за подбудителство по отношение на подсъдимия Щ. се изяснява единствено, че той не е участвал в изпълнението на престъплението, а в неустановен момент от развоя на събитията, по неустановен начин и с неустановено по съдържание разпореждане е склонил подс. Ш. да извърши грабежа над пострадалия. Първостепенното право на подсъдимия съгласно чл. 55, ал. 1 от НПК да научи по надлежния ред в какво точно е обвинен следва да бъде осигурено във всички фази и стадии на наказателното производство. Затова, както постановлението за привличане на лице като обвиняем, така и обвинителният акт и новото обвинение в хипотезата на чл. 287, ал. 1 от НПК следва да съдържат пълна, ясна и точна фактическа и юридическа формулировка на обвинението, трябва недвусмислено, конкретно и без вътрешни противоречия да уточняват и индивидуализират престъплението, за което на дееца се търси наказателна отговорност по време, място, начин на извършване, фактически състав, правна квалификация. В тази насока защитникът на подс. Щ. адв. В. е отправила основателни изрични възражения (л. 8 от ВНОХД № 5247/12 г. на СГС), които обаче не са намерили отговор във въззивното решение. 3. Неяснотата на обвинението срещу осъдения Щ. е довела и до друго нарушение на първоинстанционния съд, останало извън вниманието на въззивната инстанция: тъй като в разглеждания случай рамките на обвинението поначало не са били ясно и конкретно очертани, съдът сам ги е дефинирал, като в мотивите си недопустимо е запълнил обема на обвинението по свое усмотрение с конкретни факти, надхвърлящи фактическите предели на обвинението. Отразеното в обвинителния акт описание на поведението на осъдения Щ. е сведено до лаконичните твърдения, че подс. Щ. присъствал в помещението и запречвал вратата му, докато обв. Ш. нанасял на пострадалия побой, след това взел и проверил по молба на пострадалия чантичката му, а в впоследствие решил, че няма пречка заедно с обв. Ш. да присвоят чантичката и намиращите се в нея вещи. С изменението на обвинението в съдебно заседание на 26.03.2012 г. прокурорът е въвел във фактологията на инцидента различния съставомерен фактически елемент – че подс. Щ. склонил чрез разпореждане подс. Ш. да ограби пострадалия, който е изключил участието на подс. Щ. със собствени действия в изпълнението на грабежа. В мотивите на първоинстанционната присъда (гърба на л. 88 – л. 89 от НОХД № 9517/11 г. на СРС) обаче съставът на СРС е включил във фактологията на деянието факти, извън посочения обхват на обвинителния акт и измененото обвинение, а именно: че преди отвеждането на пострадалия Б. в стаичката в заведението, подсъдимият Щ. наредил устно на подс. Ш. и на друго лице с неустановена самоличност да упражнят насилие срещу св. Б. по повод прокараните в обръщение фалшиви банкноти; че след като разгледал съдържанието на чантичката на пострадалия, подсъдимият Щ. му казал, че ако не донесе до вечерта на следващия ден сумата от 500 лева, нямало да му върнат нещата и щели да напишат жалба в полицията; че св. Б. „настоял да си вземе чантичката, но бил безпомощен”; че и след проверката на чантичката побоят над св. Б. от страна на подс. Ш. и неустановеното лице продължил „съгласно нареждането на подс. Щ., до момента, когато им било наредено устно от последния да спрат”. Няма спор нито в доктрината, нито в практиката на съдилищата, че е недопустимо с оглед реалната и ефективна защита правата на подсъдимия за първи път в мотивите към съдебния акт да му се вменяват факти и обстоятелства от значение за правната квалификация на инкриминираното му деяние. С интерпретацията на нови факти, невключени нито в обвинителния акт, нито в измененото обвинение, правото на защита и на двамата осъдени е било злепоставено. Този извод недвусмислено се илюстрира от развитието на първоинстанционния съдебен процес, в хода на който защитата на подсъдимите е насочила усилията си да оборва обвинителната теза чрез твърдения за доказателствена липса в подкрепа на фактическите положения, че упражнената по отношение на пострадалия принуда е била насочена и свързана с отнемането на вещите; че поведението на двамата подсъдими е било координирано по някакъв начин; че в представното им съдържание е бил отразен конкретен общ умисъл за извършване на инкриминираното престъпление и т.н. Линията на защитата обаче е била приета от съда за неудачно лансирана версия тъкмо въз основа на посочените в първоинстанционния съдебен акт обстоятелства, неизвестни за подсъдимите. Това нарушение на състава на СРС е убягнало от вниманието на въззивната инстанция, която дори го е задълбочила, като също е приела факти, извън обема на актуалното обвинение – че подс. Щ. е участвал със собствени действия в отнемането на инкриминираните вещи от владението на пострадалия Б. (л. 39 от ВНОХД № 5247/2012 г. на СГС), както и че подсъдимият Ш. и неустановеното лице повторили думите на подс. Щ., че вещите нямало да бъдат върнати на св. Б., ако не донесе сумата от 500 лева (л.35 от ВНОХД № 5247/2012 г. на СГС). Последното фактическо положение има съществено значение във връзка с обвинението на неподалия искане за възобновяване осъден Ш.. Така приписаното му за първи път от въззивния съд действие е единственото фактическо обстоятелство, което косвено установява съпричастността на осъдения Ш. към отнемането на вещите на пострадалия. При внимателния прочит на съдържанието на обвинителния акт и на мотивите на първоинстанционната присъда е видно, че конкретни действия на този осъден са били доказани само във връзка с нанасянето на побоя над св. Б. и то по повод използваните от последния фалшиви банкноти. Що се касае до отнемането на вещите, поведението на осъдения Ш. е било обсъждано наред с това на осъдения Щ. (в множествено число), без да е било индивидуализирано по някакъв начин. Нито от обвинителния акт, нито от мотивите на съдебните актове става ясно как точно осъденият Ш. е участвал в отнемането на вещите, как е било обективирано присвоителното му намерение, по какъв начин той е проявил отношението си към тях като към негови „лични”, имал ли е въобще досег с тези вещи, как отнемането им е било обвързано с упражненото от него по съвсем друг повод насилие спрямо личността на пострадалия и как присвоителното му намерение спрямо вещите е било координирано с последващите побоя действия на осъдения Щ.. Описаните по-горе съществени процесуални нарушения на чл. 55, ал. 1 и чл. 287, ал. 1 от НПК, допуснати при разглеждане на делото от СРС и СГС, обуславят основателността на искането на осъдения Л. Щ. за възобновяване на наказателното производство. По естеството си те са отстраними само чрез провеждане на ново първоинстанционно производство. Поради това въззивното наказателно дело следва да бъде възобновено, постановеното по него решение, както и изменената с него първоинстанционна присъда следва да бъдат отменени, а делото – върнато за ново разглеждане на първата инстанция от стадия на съдебното заседание. Съдебните актове следва да бъдат отменени не само по отношение на молителя Щ., а изцяло, включително и в частите, касаещи осъдения Ш., който не е подал искане за възобновяване. При съучастие, дори същественият порок да засяга пряко само единия от съучастниците (какъвто не е настоящият случай), нарушението поначало може да бъде отстранено чрез отмяна на съдебните актове и спрямо останалите. При съвместната престъпна дейност наказателният процес е единен за съучастниците, защото непосредствената му задача е да разкрие изчерпателно, по най-пълен възможен начин действителното фактическо и правно положение. А с оглед особеностите на съучастническата дейност, поведението и отговорността на който и да е от подсъдимите не могат да бъдат правилно изяснени, без да се установи поведението и отговорността на другите. Разкъсването на съучастническото дело обективно създава пречки за установяването на обективната истина и може да доведе до постановяване на противоречиви съдебни актове, неправилно приложение на закона, несправедливо разпределяне тежестта на общата отговорност и др. С оглед изведения от ВКС основен извод за наличието на предпоставките за възобновяване на наказателното производство, липсва необходимост от подробно обсъждане на останалите, релевирани в искането за възобновяване на осъдения Щ., оплаквания за незаконосъобразност, които трябва да намерят убедителен отговор при новото разглеждане на делото от първоинстанционния съд. Задължителните указания на настоящата инстанция се отнасят единствено до отстраняването на констатираните нарушения на съдопроизводствени правила, като съдът, комуто делото е върнато за ново разглеждане, следва да има свободата по вътрешно убеждение, основано на пълно, всестранно и обективно изследване на доказателствата по делото, да отговори на въпросите по чл. 301, ал. 1 НПК. Настоящият съдебен състав счита обаче за нужно да маркира становището си по още няколко въпроса, които съображения биха могли да допринесат за правилното решаване на делото. При решаването на делото следва принципно да се има предвид, че грабежът е сложно престъпление, чието изпълнително деяние включва две отделни престъпни прояви, функционално свързани помежду си, обединени от едно решение, с които деецът преследва една и съща цел, като всяка от тях, взета сама за себе си, осъществява състава на друг вид престъпление. При грабежа съотнасянето и зависимостта между съставящите го отделни престъпни прояви (принудата и противозаконното отнемане на чужда вещ) се изразява в това, че принудата е средство, начин и условие за осъществяване на кражбата. Поради това принудата предхожда или съвпада по време с отнемането на вещта, освен в хипотезата на чл. 198, ал. 3 от НК. От субективна страна в съзнанието на дееца задължително следва да съществува представа за отделните обективни елементи на състава, както и специално относно използването на принудата като средство за отнемане на вещта с намерение да бъде противозаконно присвоена. Грабеж липсва, ако умисълът за отнемане на вещта се е породил, след като принудата вече е била реализирана по друг повод. Грабеж не е налице и в случаите, когато фактическата власт върху вещта е получена не следствие упражнената принуда, а на друго основание. Съизвършителството пък дефинитивно е съвместно участие на няколко лица в самото изпълнение на престъплението, като при съставните престъпления е възможно отделните съизвършители да осъществят само едното или другото от включените в сложното престъпно единство деяния. Това положение се нуждае от съществено уточнение – за да е налице съизвършителство в съставно престъпление, виновният трябва с участието си в едното деяние да е съдействал за осъществяването на другото. Субектът на първото деяние в съставното престъпление (принудата), допринася за осъществяване и на второто деяние (отнемането на чуждите вещи). С оглед на това въобще не е нужно той да извърши нещо повече, за да се квалифицира поведението му като съизвършителство. Субектът, който участва само във второто деяние (кражбата), също ще носи отговорност за цялото съставно престъпление в случай, че с отделни свои действия е подбудил или подпомогнал съучастниците си да извършат първото деяние, или пък се е уговорил с тях предварително за съответно разпределение на ролите. Задължително обаче субективният обединяващ момент на съизвършителството е наличността на конкретен общ умисъл на дейците – всеки при осъществяване на своята проява трябва да съзнава, че участва в изпълнението на определено, достатъчно индивидуализирано престъпление, и то, заедно с другите извършители, като иска, цели от така съчетаната дейност да бъдат предизвикани престъпните последици. Общият умисъл може да съществува и без предварителна или изрична уговорка, като може да е и резултат на инцидентно мълчаливо координиране на проявите. Във всеки случай, съзнанието у съизвършителя за осъществяване на определено престъпление заедно с други, умишлено действащи в тази насока лица, следва да е обективирано по някакъв начин в поведението на дееца. В светлината на тези принципни постановки за правилното решаване на разглеждания казус е необходимо да се дадат ясни и категорични отговори на въпросите кой от двамата подсъдими и по какъв повод е упражнил принудата спрямо личността на пострадалия; кой от тях и защо е отнел вещите; у кого и кога се е породило намерението за отнемане на вещите; представлявала ли е принудата средство за отнемане на вещите или предаването на фактическата власт е станало по друг повод, като впоследствие е последвал отказ за връщане; съществувал ли е у дейците конкретен общ умисъл за осъществяване на грабеж и по какъв начин е бил обективиран той; защо вещите на пострадалия са били оставени на съхранение в касата на офиса на дискотеката, ако дейците са възнамерявали да ги своят. По изложените дотук съображения и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ВЪЗОБНОВЯВА ВНОХД № 5247/2012 г. по описа на СГС, НО, ІV въззивен състав. ОТМЕНЯ въззивно решение № 320 от 12.03.2013 г., постановено по ВНОХД № 5247/2012 г. по описа на СГС, НО, ІV въззивен състав, както и изменената с него присъда от 19.09.2012 г. по НОХД № 9517/2011 г. на СРС, НО, 109 състав, като ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския районен съд от стадия на съдебното заседание. Настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.