Ключови фрази


2
Р Е Ш Е Н И Е

№ 60289
гр. София, 15 декември 2021 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
при участието на секретаря Кристина Първанова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 837 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 12466/09.12.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 5849/2019 г. на Софийския апелативен съд (САС). Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която, като е потвърдено първоинстанционното решение № 3275/08.05.2019 г. по гр. дело № 16648/2017 г. на Софийския градски съд (СГС), жалбоподателят е осъден да заплати на Д. Н. М., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, сумата 10 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди по повод повдигнато срещу ищеца обвинение, ведно със законната лихва, считано от 21.12.2017 г. до окончателното изплащане на сумата; в тежест на касатора са възложени и разноски за първоинстанционното производство по делото.
В касационната жалба се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост при определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, т.е. – навеждат се касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Д. М. в откритото съдебно заседание и в писмена защита излага доводи и съображения за неоснователност на жалбата.
С определение № 60493/16.06.2021 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правния въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства по делото, релевантни за точното приложение на принципа за справедливост.

Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, апелативният съд е разрешил този правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 11 (т. II) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, в която се приема следното: Понятието „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко престъпления – умишлени или по непредпазливост, за които ищецът е оправдан; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Като ориентир за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи още и общата икономическа среда и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Следва да се отчита и обстоятелството, че осъждането на държавата в лицето на процесуалния ѝ субституент ПРБ за заплащане на обезщетение, само по себе си също има ефект на репарация за ищеца, като размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване. Това обезщетение за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално за всички неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на приключилото с оправдателна присъда, незаконосъобразно наказателно преследване срещу него. В мотивите към решението си, обаче съдът трябва да посочи всички конкретни обстоятелствата, които е взел предвид, както и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението.

В случая, в мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че от 23.01.12 г. до 27.07.17 г. срещу ищеца е водено наказателно производство с обвинение за тежко умишлено престъпление, квалифицирано по чл. 206 от НК; същото е приключило с влязла в сила присъда, с която подсъдимият е оправдан. САС е приел за доказан и заявения от ищеца факт, че упражнява свободна професия като отремонтира коли. Обсъждайки гласните доказателства по делото, апелативният съд е приел, че и двамата разпитани свидетели „правят изводи“ за промяна в поведението на ищеца, който от усмихнат и дружелюбен човек, склонен към пътувания и проявяващ интереси, станал затворен, отбягвал срещи с приятели, чувствал се гузен и набеден; когато бил задържан, хора от улицата, на която се помещавал сервизът му, споделяли, че са „задържали доброто момче“; житейската партньорка на ищеца го напуснала и в условията на фактическа раздяла родила общото им дете. Съдът е посочил, че свидетелката К. „прави извод“, че клиентелата на ищеца намаляла, вероятно поради разгласата за водения процес; известно ѝ е, че ищецът сам се отказал да ремонтира мотоциклети. При така възприетите гласни доказателства, САС е „заключил“, че никой от свидетелите няма преки наблюдения върху „описаните“ от ищеца проявления на стресови изживявания – главоболие, загуба на сън, безспокойство, тревожност – и двамата свидетели в преизказна форма възпроизвеждат какво са узнали от ищеца. По-натам въззивният съд е посочил, че изводите на двата съдебни състава, произнесли се съответно на инстанционно ниво, са, че липсват елементи от обективния състав на деянието и става дума за гражданскоправни отношения. От това САС е извел извод, че ответната ПРБ е поддържала в продължение на пет години обвинение за деяние, което е несъставомерно. Приел е също, че обвинението е за неусложнена от към субекти и времетраене престъпна дейност – липсва съучастие, няма продължавано престъпление; налице са процесуални нарушения в периода на досъдебната фаза, отговорност за чието законосъобразно протичане носи ответникът, който е проявил настойчивост в поддържането на обвинението – на въззивно ниво делото е разгледано след прокурорски протест. Апелативният съд е посочил също, че обвинението е за престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода повече от 5 години. Намерил е за неоснователно твърдението, че съдебното минало на ищеца обосновава занижена чувствителност при повдигането и поддържането на обвинение срещу него за несъставомерно деяние. Съдът е приел и че несъмнено ищецът е бил в стресова ситуация, изпитвал е несигурност и обезвереност, накърнено е било чувството му за справедливост. От друга страна е посочил, че от събраните гласни доказателства следва извод за отказ от страна на ищеца да общува, а не за проявено недоверие към него. Съдът е приел и че клиентелата на ищеца е намаляла, защото той е осъществил по-тясна специализация в предлаганата ремонтна дейност – само на леки автомобили, не и на мотоциклети, каквито преди това е ремонтирал. В заключение въззивният съд е посочил, че „с оглед на горните разсъждения“ намира присъденото обезщетение за определено по правилен начин, при зачитане на обществения критерий за справедливост и икономическата конюнктура към момента на постановяване на решението, и при съобразяване на валидните за определяне на справедлив паричен еквивалент критерии, формирани от съдебната практика. При констатация, че изводите на двете инстанции съвпадат, САС е извел и крайния си извод за потвърждаване на първоинстанционното решение по делото.
В противоречие с цитираната по-горе практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС, в случая въззивният съд по никакъв начин не посочил в мотивите към обжалваното решение как е определил размера от 10 000 лв. на процесното обезщетение. В тази връзка апелативният съд нито е обсъдил установените по делото конкретни обстоятелства, релевантни за определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди, нито е препратил за това по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, като от мотивите към въззивното решение дори не става ясно какви са тези конкретни обстоятелства по делото. Вместо това въззивният съд, както стана ясно, само е посочил, и то с неясни мотиви, кои обстоятелства по делото приема за установени (доказани) и кои – не, след което се е задоволил да изложи, че „с оглед горните разсъждения“ намира присъденото обезщетение за „определено по правилен начин…“.

Основателни са при това положение оплакванията в касационната жалба, че при определяне размера на обезщетението въззивният съд не е взел предвид релевантни, конкретно установени обстоятелства по делото, а именно: продължителността на наказателното производство; липсата на влошаване здравословното състояние на ищеца; обстоятелството, че със своето процесуално поведение същият е станал причина за отлагане на пет съдебни заседания в наказателното производство; това, че освен задържането му за 72 часа, постановено от прокурора, спрямо него не е налагана друга мярка за неотклонение от съда; той е оправдан още на първа инстанция, което е снижило притесненията му за изхода на наказателното дело; не са взети предвид предишните осъждания на ищеца за извършени престъпления; не са отчетени и социално-икономическите условия на живот към периода на увреждането. Основателни са и основните оплаквания в касационната жалба, че горното съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила при обсъждането на доказателствата и обстоятелствата по делото, довело до необоснованост на изводите на въззивния съд и до неправилно приложение на материалния закон – чл. 52 от ЗЗД, като в нарушение на установения там принцип за справедливост, определеният от апелативния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди, е завишен и несъответен на реално претърпените от ищеца вреди.

Тъй като горните нарушения на процесуалния и материалния закон и необосноваността на въззивното решение не налагат повтаряне или извършване на нови процесуални действия, спорът между страните относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция по делото.
От необсъдените от въззивния съд писмени доказателства по делото е установено следното: С постановление от 23.01.2012 г. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 206, ал. 1, пр. 1 НК – противозаконно присвояване на чужда движима вещ – мотоциклет на стойност 6 500 лв. С прокурорско постановление от същата дата 23.01.2012 г. ищецът е задържан за срок от 72 часа с оглед довеждането му пред съда, в качеството му на обвиняем. В съдебно заседание на 27.01.2012 г. съдът е оставил без уважение искането на прокурора за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ спрямо ищеца. С разпореждане от 27.04.2012 г. съдебното производство срещу ищеца е било прекратено и делото е върнато на прокуратурата за отстраняване на допуснати процесуални нарушения – неяснота относно обвинението за престъпното деяние, което му е вменено, водещо до невъзможност за пълноценна организация на защитата от страна на подсъдимия. Впоследствие с обвинителен акт от 08.08.2012 г. обвинението срещу ищеца е преквалифицирано, а именно – за извършване на престъпление по чл. 209, ал. 1, пр. 1 НК (измама) – с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил заблуждение у друго лице – че има намерение да закупи от него на разсрочено плащане същия мотоциклет и да му заплати уговорената сума в размер 6 500 лв., представляваща стойността на вещта, с което му причинил имотна вреда в същия размер. В рамките на наказателното производство (досъдебната и съдебната фаза) са разпитани четирима свидетели, изслушана е съдебно-оценителна експертиза, писмените доказателства са малобройни. По искане на ищеца, в качеството му на подсъдим, са отложени пет насрочени съдебни заседания (на 01.11.2012 г., 26.03.2014 г., 27.06.2014 г., 07.11.2014 г. и 11.02.2015 г.) – за да организира защитата си, поради заболяване, както и поради неявяването му пред съда. С присъда от 23.10.2015 г. ищецът е признат за невиновен и е оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 209, ал. 1 пр. 1 НК. Присъдата е била протестирана от прокурора, въззивният съд е провел само едно съдебно заседание, в което не са събирани нови доказателства, като с необжалваемо решение от 27.07.2017 г., влязло в сила на същата дата, присъдата е потвърдена. И двете съдебни инстанции са приели, че обвинението е недоказано, както и че отношенията по повод закупуването на инкриминираната вещ следва да се разглеждат на плоскостта на гражданското право, т.е. – деянието е и несъставомерно.
От представената по делото справка за съдимост (също необсъдена от апелативния съд) е установено, че ищецът е двукратно осъждан: с присъда, влязла в сила на 14.07.1997 г. – за престъпление по чл. 343в, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК (управление на МПС без свидетелство за правоуправление в едногодишен срок от наказването му по административен ред за същото такова деяние), като му е наложено наказание „глоба“; и с присъда, влязла в сила на 12.02.1996 г. – за престъпление по чл. 346, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 1 от НК (съучастие като съизвършител в противозаконно отнемане ползването на чуждо МПС), като му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от три месеца, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години.
Със свидетелските показания по делото е установено, че след повдигането на обвинението срещу ищеца и след задържането му, той се чувствал гузен и набеден; споделял е, че в ареста е било отвратително и се е чувствал неприятно; започнал е да отбягва срещи с приятели; в обкръжението му се е говорело, че са „арестували доброто момче“; част от клиентите му като автомонтьор започнали да се отдръпват, тъй като спрели да му имат доверие; той сам се отказал да ремонтира мотори, наблегнал на колите; след приключването на наказателното производство, бизнесът му е започнал да се възстановява. Свидетели сочат и здравословни проблеми на ищеца (главоболие, безсъние, гастрит, отслабване и подуване на корема), временна раздяла с неговата приятелката по време на бременността ѝ и раждането на сина им, както и негови притеснения от финансов характер, но от показанията им, и при липса по делото на други доказателства в тази насока, не се установява тези вреди да са настъпили в пряка и непосредствена причинна връзка с воденото срещу ищеца незаконно наказателно производство.
Видно от изложеното, срещу ищеца е било повдигнато обвинение за извършването на едно престъпно деяние, първоначално квалифицирано като такова по чл. 206, ал. 1, пр. 1 НК (присвояване), а след това – по чл. 209, ал. 1, пр. 1 НК (измама, по което обвинение той е бил оправдан), като и в двата случая наказателният закон предвижда наказание „лишаване от свобода“ от една до шест години, т.е. – и двете квалификации са за тежко умишлено престъпление. В рамките на наказателното производство ищецът е бил задържан за 72 часа, като предвид недобрите условия в ареста той е имал значителни по интензитет негативни изживявания; именно задържането му в най-значима степен е накърнило и доброто му име в обществото. Общата продължителност на незаконното наказателно преследване срещу ищеца е 5 години и 6 месеца, през който продължителен период то е оказало негативно отражение върху него, изразяващо се в притеснения и емоционален дискомфорт, чувство на онеправданост, страх от несправедливо осъждане; рефлектирало е отрицателно върху социалните му контакти с приятелите му, както и върху трудовата му дейност като автомонтьор – намалели са клиентите му, тъй като част от тях са спрели да му имат доверие. Престъпното деяние, за което е повдигнато обвинението срещу ищеца, не сочи на фактическа и правна сложност, събраните доказателства също не са многобройни, той е бил единственият обвиняем, поради което, макар и процесуалното поведение на самия ищец да е довело до отлагането на пет съдебни заседания, не може да се приеме, че наказателното производство се е развило в разумен срок. В тази връзка съдът взема предвид и обстоятелството, че макар още първата инстанция в мотивите към присъдата си да е приела, че обвинението е недоказано и несъставомерно, прокурорът е подал протест, което е довело до увеличение продължителността на наказателното производство с една година и осем месеца. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото обуславят по-висок размер на дължимото от ответника на ищеца процесно обезщетение.
От друга страна, конкретното престъпно деяние, за което е повдигнато обвинението срещу ищеца, не е такова, че при евентуално негово осъждане да е могло да се очаква, че ще му бъде наложено наказание към максималния предвиден в закона размер. Съдът не е постановил спрямо ищеца никаква мярка за неотклонение или друга ограничителна мярка, и ищецът не е търпял такива през почти цялото развитие на наказателното производство (извън първоначалното му задържане за 72 часа, с оглед осигуряване явяването му пред съда). Той е бил оправдан още на първа инстанция, което също още тогава е намалило притесненията му за изхода на наказателното дело. Процесуалното поведение на ищеца, което е станал причина за отлагане на пет съдебни заседания по наказателното дело, както вече беше посочено, също е допринесло за продължителността на производството срещу него. Извън негативното отражение на последното върху професионалната му реализация, останалите претърпени от ищеца притеснения и емоционален дискомфорт и негативното отражение върху социалните му контакти и доброто му име в обществото не са по-големи от обичайните в подобни случаи и не са с траен характер, което се дължи и на обстоятелството, че наказателното производство се е развило в период, в който той е бил 36-42-годишен, т.е. – в годините, в които човек е най-устойчив психически и емоционално. В тази връзка съдът взема предвид и че срещу ищеца не за първи път е водено наказателно производство, като при предходните такива (макар и отдалечени във времето около 15 години преди процесния период) той е бил и двукратно осъждан, поради което интензитетът на неимуществените вреди, търпени от него от процесното незаконно наказателно преследване, не може да се сравни с този на лице, което е с чисто съдебно минало и не е имало досег с наказателна репресия до момента. Отрицателното отражение на наказателното производство върху трудовата дейност на ищеца също не е било значително и с траен и необратим характер – макар и при намаляла клиентела, той не е преустановил дейността си като автомонтьр, а след приключването на наказателното дело бизнесът му е започнал да се възстановява. Наказателното преследване срещу ищеца не се е отразило на здравословното му състояние и на отношенията му с роднини и близки, нито е добило публичност чрез медиите. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото, респ. – техният превес над изложените по-горе, обуславят значително по-нисък размер на дължимото от ответника на ищеца процесно обезщетение, в сравнение с присъденото от въззивния съд.
Предвид така установените обстоятелства по делото и посоченото им значение за размера на процесното обезщетение, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда (съгласно официалните данни на НСИ през 2017 г. средният общ годишен доход за едно лице възлиза на 5 586 лв.), настоящият съдебен състав намира за справедливо по размер обезщетение, което би репарирало процесните неимуществени вреди, търпяни от ищеца (доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост), сумата от 6 500 лв. При определянето на този размер съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответната ПРБ да заплати това обезщетение има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.
По изложените съображения, съгласно чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, обжалваното въззивно решение, като неправилно, следва да бъде отменено в частта, с която предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за разликата над сумата 6 500 лв. до сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, като вместо това бъде постановено отхвърляне на иска в тази му част. Въззивното решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила в останалата обжалвана от ответника част, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата 6 500 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.12.2017 г. до окончателното плащане.
С въззивното решение разноски за въззивното производство не са присъждани; такива са присъдени (като е потвърдено първоинстанционното решение) само за първоинстанционното производство – в полза на ищеца, а именно: 10 лв. – за заплатена държавна такса и 380 лв. – за заплатено адвокатско възнаграждение. Предвид промяната на крайния резултат по иска за обезщетение за неимуществени вреди, постановявана с настоящото касационно решение, съгласно чл. 10, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД ответната ПРБ дължи на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство само в размер 265.86 лв. – съразмерно на уважената част от исковете, разгледани от първоинстанционния съд. С оглед на това и съгласно чл. 81 от ГПК, въззивното решение следва да се отмени и в частта, с която такива разноски са присъдени за разликата над сумата 265.86 лв. до сумата 380 лв.
Предвид крайния изход на делото пред настоящата инстанция, съгласно чл. 10, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД ответникът-касатор дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение за касационното производство, съразмерно отхвърляната част на иска за обезщетение за неимуществени вреди, а именно – сумата 325 лв. Пред настоящата инстанция ответната ПРБ не претендира присъждане на разноски.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 12466/09.12.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 5849/2019 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Д. Н. М., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, разликата над сумата 6 500 лв. до сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 21.12.2017 г. до окончателното плащане, както и разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство по делото – за разликата над сумата 265.86 лв. до сумата 380 лв.; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. Н. М. срещу Прокуратурата на Република България, иск с право основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди – за разликата над сумата 6 500 лв. до сумата 10 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 21.12.2017 г. до окончателното плащане.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 12466/09.12.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 5849/2019 г. на Софийския апелативен съд, – в останалата обжалвана част, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Д. Н. М., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, сумата 6 500 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.12.2017 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на Д. Н. М. сумата 325 лв. – разноски за касационното производство по делото.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: