Р Е Ш Е Н И Е № 52 гр. София, 04 юни 2020 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 161 по описа за 2020 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Б. М. А. и по жалба на частните обвинители С. Ш. А. и В. Н. М., действаща лично и като законен представител на малолетната С. С. С., срещу решение на Варненски апелативен съд № 177 от 23.12.2019, по ВНОХД № 311/19, с което е потвърдена присъда на Окръжен съд, Търговище, № 8 от 8.05. 2019 г, по НОХД № 34/19. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 21.08.2017 г, на път /път/, до [населено място], при управление на моторно превозно средство е нарушил чл. 21, ал. 1 и чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДП, и по непредпазливост, е причинил телесна повреда и смърт на повече от едно лице, а именно: смърт на С. Н. С. и средна телесна повреда на Г. Ф. К., като деянието е извършено след употреба на наркотични вещества, с оглед на което и на основание чл. 343, ал. 3, б. „б”, пр. 1 вр. ал. 4 вр. ал. 1 вр. чл. 342, ал. 1 вр. чл. 58 а, ал. 1 НК, е осъден на четири години „лишаване от свобода”, при „общ” режим, както и на „лишаване от право да управлява моторно превозно средство”, за срок от шест години. С жалбата на подсъдимия се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 2 и 3 НПК. Изтъква се следните аргументи: Въззивният съд е счел, че мотивите към присъдата отговарят на процесуалните изисквания, въпреки че съдържанието им е кратко и неясно. Съдът не е проявил необходимата процесуална активност да събере доказателствата, имащи значение за правилното решаване на делото. Неправилно е ценено нарушението по чл. 5 от ЗДП, наред с това по чл. 21 от същия закон. Допусната е явна несправедливост на наложеното наказание. Игнорирани са смекчаващи отговорността обстоятелства, което е довело до завишаване на наказанието. Неправилно е преценена степента на обществена опасност на деянието и дееца. Въззивната инстанция е отдала приоритет на генералната превенция, за сметка на личната такава и неправилно е отказала да намали наказанието и приложи чл. 66 НК. Не е отчетено съпричиняването на резултата, произтичащо от това, че пострадалият С. е пътувал без предпазен колан, както и от обстоятелството, че пострадалите са се съгласили да се возят, макар и да са знаели, че водачът е употребил наркотични вещества. С жалбата се прави искане за намаляване на наказанието и за приложение на чл. 66 НК. С жалбата на частните обвинители се релевира основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Сочи се, че наложеното наказание е занижено и като такова е явно несправедливо. С жалбата се иска решението да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция, с оглед увеличаване на наложеното наказание. В съдебно заседание на ВКС поверениците на частните обвинители пледират за уважаване на жалбите, подадени от техните доверители. Частните обвинители не участват лично в касационното производство. Защитата пледира за уважаване на подадената от подсъдимия жалба. Представителят на ВКП счита, че жалбите са неоснователни, а въззивният акт следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на Гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК. Подсъдимият е заявил, че признава фактите, описани в обвинителния акт, и се съгласява да не се събират доказателства за тези факти, а да се ползват събраните от досъдебната фаза. Съдът провежда съкратено съдебно следствие, основано на чл. 371, т. 2 НПК, когато констатира, че признанието на фактите кореспондира на доказателствата от досъдебната фаза. В случая, изведената в тази насока констатация е правилна, откъдето следва, че провеждането на съкратено съдебно следствие, по реда на чл. 372, ал. 4 НПК, е законосъобразно. В този случай, съдът не събира доказателства, а ползва тези, събрани на досъдебната фаза, поради което при тази диференцирана процедура не може да се отправи упрек към съда, че не е проявил активност при изясняване на делото от фактическа страна. В мотивите към присъдата се излагат фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, обхванати от признанието на подсъдимия, на основата на които се извеждат и съответните правни изводи. В случая, първата инстанция е изложила мотиви, каквито се следват при проведена диференцирана процедура по Гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК, поради което не е имало процесуално основание въззивната инстанция да констатира дефицит на мотиви, а оплакването на защитата в тази насока не може да бъде споделено. Допуснатото от водача нарушение на правилата за движение по чл. 5 ЗДП / употребата на наркотични вещества / се поглъща от правната квалификация / деянието е извършено след употребата на такива вещества /, каквото становище е изразил и въззивният съд, поради което неоснователно се сочи, че нарушението по чл. 5 ЗДП е ценено като отегчаващо обстоятелство. На следващо място, верен е изводът, че от действията на пострадалия С. не може да се изведе съпричиняване, тъй като поставянето на предпазен колан по време на пътуването не би променило вида и естеството на получените от него несъвместими с живота увреждания, откъдето и липсва пряка причинна връзка между нарушението на правилата за движение, допуснато от пътника, и съставомерните последици. Не може да бъде споделено становището на защитата, че съпричиняване произтича от съгласието на пострадалите да пътуват в автомобила на водач, за когото са знаели, че е употребил наркотични вещества, тъй като такова знание не е описано в обвинителния акт, респективно, не е установено по делото. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че липсва нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето следва, че не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Отговорността на подсъдимия е определена при условията на чл. 58 а, ал. 1 вр. чл. 54 НК, като е съобразено следното: Въззивният съд е отбелязал, че е завишена степента на обществена опасност на деянието, което е отегчаващо обстоятелство с голяма относителна тежест. Оценил е и смекчаващите обстоятелства, а именно: младата възраст на подсъдимия, необремененото му съдебно минало, липсата на предходни нарушения по ЗДП, актуалното му психиатрично състояние, проявеното съжаление и критичност. За извършеното престъпление е предвидено наказание от три до петнадесет години „лишаване от свобода”. Първата инстанция е отбелязала, че е налице баланс на смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, а въззивният съд е внесъл корекция, като е посочил, че е налице превес на смекчаващите обстоятелства, което становище е вярно и се споделя от настоящата инстанция. При това положение, определеното наказание шест години „лишаване от свобода”, редуцирано при условията на чл. 58 а, ал. 1 НК, на четири години, следва, че е определено при превес на смекчаващите обстоятелства, в границите от минималния размер на санкцията към средния такъв. То е наложено при съвкупната преценка на обстоятелствата по чл. 54 НК и би могло да изпълни целите по чл. 36 НК, тоест, е справедливо съобразно законовия критерий по чл. 348, ал. 5 НПК. Предвид размерът на наказанието „лишаване от свобода”, който изключва приложението на чл. 66 НК, при липсата на основание за неговото смекчаване, безпредметно се явява обсъждането на доводите, касаещи приложението на чл. 66 НК. В същото време, неоснователно е искането на частното обвинение за завишаване на наказанието. Това е така, защото по-висок обем наказателна репресия би довела до явна несправедливост на наказанието по смисъла на чл. 348, ал. 5 НПК, поради което такова завишаване би се явило незаконосъобразно. Ето защо, не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, а исканията за занижаване или за увеличаване на наложеното наказание са неоснователни и не могат да бъдат удовлетворени. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение, а въззивният акт да бъде оставен в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Варненски апелативен съд № 177 от 23.12.2019 г, по ВНОХД № 311/19. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: