4 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 156 гр. София, 02.03.2018 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА АННА БАЕВА като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч.т.д. N 220 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу определение № 228 от 02.11.2017 г. по в.ч.т.д. № 346/2017 г. на Апелативен съд – Велико Т., с което е потвърдено определение № 600 от 12.09.2017 г. по т.д. № 70/2017 г. на Окръжен съд – Ловеч за прекратяване на производството по делото като недопустимо. Частният жалбоподател, твърди, че процесното определение противоречи на установената съдебна практика, съгласно която отводът за висящ правен спор по чл.126, ал.1 ГПК е основателен само при наличието на пълен субективен и обективен идентитет между делата. Счита, че в настоящия случай липса обективен идентитет, тъй като предмет на едно от делата е правоотношение, което е преюдициално спрямо предмета на второто дело. Признава, че действително по образуваните предходни дела е направил възражение за нищожност, но по него няма да се формира сила на присъдено нещо. Ответникът, Сдружение „Туристическо дружество С.”, [населено място], в писмения си отговор излага становище за недопускане на определението до касация, поради липса на основанията по чл.280 ГПК, съответно се поддържа неоснователност на жалбата. Претендира заплащане на направените за изготвяне на настоящия отговор съдебно-деловодни разноски в размер на 300 лева. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Делото е образувано въз основа на искова молба, подадена от [фирма] против Сдружение „Туристическо дружество С.”, с посочено правно основание на иска чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД за прогласяване за нищожна, поради накърняване на добрите нрави, на неустоечна клауза, съдържаща се в т.16 и т.19 от анекса към договора за наем, сключен между страните на 20.02.1996г., която неустойка е в размер на 1 % от дължимата сума за всеки просрочен ден. За да постанови атакуваното прекратително определение, въззивният съд е възприел изводите на първостепенния съд за наличието на две висящи съдебни дела между същите страни - гр.д. № 1713/2014 г. на РС –Ловеч и гр. д. № 474/2016 г. на ОС – Ловеч, по които е заявено възражение от [фирма] за нищожност на същите клаузи за неустойки, в качеството му на ответник по иск с правно основание чл.232 и чл.92 ЗЗД по договор за наем между страните от 20.02.1996г., съответно по предявен иск с правно основание чл.59 ЗЗД. Аргументирано е, че въпросът, дали договорната клауза за неустойка по анекса към договора за наем между страните е нищожна или не, е поставен и подлежи на решаване по две висящи съдебни дела, образувани преди настоящото. Направен е извод, че след като разглежданата претенция по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД е вече заявена и е предмет на две други висящи съдебни производства, това прави същата недопустима. В приложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са включени в предмета на спора, и са обусловили правните изводи на съда, поради което са от значение за изхода на спора: „1/ Забраната по чл.126, ал.1 ГПК предпоставя ли пълно тъждество между делата /субективен и обективен идентитет/ и достатъчно ли е извършване само на служебна справка за наличието на висящи дела, за да се приеме, че е налице субективен и обективен идентитет?; 2/ Обстоятелството, че по две други висящи дела е заявена претенция за нищожност на уговорената неустойка под формата на възражение, обосновава ли приложението на чл.126, ал.1 ГПК по отношение на съдебното производство, образувано на основание чл.26, ал.1, пр.3-то ЗЗД?; 3/ Налице ли е идентитет по смисъла на чл.126, ал.1 ГПК, при предявяването на претенция, основана на един и същ договор, на едно и също правно основание, но под различна форма, т.е. може ли да се приеме, че между дела, по едното от които е направено възражение за нищожност на неустойка, при което съдът не се произнася със сила на присъдено нещо, а другото е образувано по предявен иск за прогласяване на нищожност на уговорена неустойка по договор, на основание чл.26, ал. 1, пр. 3-то ЗЗД съществува обективен идентитет по смисъла на чл.126, ал.1 ГПК?”. Жалбоподателят се позовава на допълнителните критерии по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като посочва следната съдебна практика: решение № 471/16.01.2012г. по гр.д. № 1522/2010 г. на ІV ГО на ВКС, определение № 534/03.11.2011г. по ч.гр.д. № 468/2011г. на I ГО на ВКС и определение № 524/06.11.2017 г. по ч.гр.д. № 4157/2017 г. на ІV ГО на ВКС. Настоящият състав намира, че въззивното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Всички формулираните в изложението въпроси се свеждат до въпроса, в кои случаи е налице обективен и субективен идентитет с оглед приложението на нормата на чл.126 ГПК. Същият е обусловил извода на съд за недопустимост на производството по делото, поради което по отношение на него е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, като даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с цитираната от касатора практика по чл.290 и чл.274, ал.3 ГПК на ВКС, поради което е налице и поддържаният допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция ДВ бр.47/2009г.). В решение № 471/16.01.2012г. по гр.д. № 1522/2010 г. на ІV ГО на ВКС, е прието, че отводът за висящ правен спор по чл.126, ал.1 ГПК е основателен само при наличието на пълен субективен и обективен идентитет между делата. Със забраната да се образува второ дело по същия правен спор се изключва възможността за постановяване на различни решения – антиципира се отвода за пресъдено нещо. Субективен идентитет е налице, когато двете дела са между същите срани – противопоставените субекти на материалното правоотношение, които са ищецът и ответникът и които ще бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо, а обективен идентитет - при пълно съвпадане на предмета на делата; при пълна идентичност на спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца. Обективен идентитет е налице и когато в едно от делата се иска установяването на определено право, а с второто се претендира да се установи, че това право не съществува. Липсва обективен идентитет, когато предмет на едно от делата е правоотношение, което е преюдициално спрямо предмета на второто дело. В този случай е налице условие за спиране на обусловеното дело по разпореждане на съда на основание чл. 229, ал.1, т.4 ГПК (чл. 182, б. „г” ГПК отм.). В конкретния случай, въззивният съд, при преценката по чл.126, ал.1 ГПК, не е отчел, че въпреки, че е налице субективен идентитен между делата, липсва обективен такъв, тъй като не е налице идентичност между предмета на спора по настоящото дело – за нищожност на клауза за неустойка, и по предходните две дела – за заплащане на вземания за наем, неустойка, съответно на вземане по чл.59 ЗЗД. Обективният идентитет предполага пълно тъждество между спорното право, предмет на двете дела, включително по отношение на правопораждащите го факти и основанието, на което се претендира или отрича, и между вида на търсената по всяко от делата съдебна защита. Спорът по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД не се препокрива с предмета на висящите производства за вземания, основани на договора за наем и анексите към него, като въпросът за нищожността на уговорката за неустойка е преюдициален за съществуването на вземането за неустойка. Относно възраженията за нищожност на клаузата за неустойка, направени в исковите производства по осъдителните искове, не се формира сила на присъдено нещо, с която се ползва отрицателният установителен иск по чл.26, ал.1, пр.3-то ЗЗД, с който се иска установяване нищожност на клаузата за неустойка, което също е аргумент за неприложимост на правилото на чл.126, ал.1 ГПК. Предвид изложените съображения, настоящият състав счита, че определението, с което е потвърдено първоинстанционното определение за прекратяване на производството по иска за прогласяване за нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3-то ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави, съдържащата се в т.16 и т. 19 от анекс към договор за наем от 22.02.1996г., клауза за неустойка, е неправилно. Същото следва да бъде отменено и делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Водим от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение О П Р Е Д Е Л И ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 228 от 02.11.2017 г. по в.ч.т.д. № 346/2017 г. на Апелативен съд –Велико Т.. ОТМЕНЯ определение № 228 от 02.11.2017 г. по в.ч.т.д. № 346/2017 г. на Апелативен съд – Велико Т., с което е потвърдено определение № 600 от 12.09.2017 г. по т.д. № 70/2017 г. на Окръжен съд –Ловеч за прекратяване на производството по делото. ВРЪЩА делото на Окръжен съд – Ловеч за продължаване на съдопроизводствените действия. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.