Р  Е Ш Е Н И Е                                            № 152                            София, 07.04.2010 год.                          В   И М Е Т О  Н А   Н А Р О Д А     Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на осемнадесети март през две хиляди и десета година, в състав:                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛСА ТАШЕВА                                               ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА                                                                     КАМЕЛИЯ МАРИНОВА   при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 831 по описа за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:   Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК. Образувано и по касационна жалба на Т. Б. М., чрез пълномощника му адвокат Б против решение № 382 от 27.03.2009 г., поправено с решение № 685 от 22.05.2009 г., постановени по гр.д. № 2* по описа за 2008 г. на Окръжен съд В. , с което е оставено в сила решение от 30.07.2008 г. по гр.д. № 8* от 2007 г. на Районен съд В. за отхвърляне на предявения от Т. Б. М. против М. Н. К., З. Т. Ж. и Т. С. Ж. ревандикационен иск по отношение модулен магазин № 1* търговски обект в ТК „С” със застроена площ от 7.50 кв.м., поставен в УПИ № ІХ-за търговия, услуги, обществено осигуряване по плана на ж.к.”М”, 2-ри микрорайон, основан на твърдения за придобиване на собствеността на ½ ид.ч. по договор за покупко-продажба на модулен магазин от 22.07.1996 г. и на ½ ид.ч. по договор за покупко-продажба от 4.07.1997 г., както и предявените от Т. Б. М. против З. Т. Ж. и Т. С. Ж. иск по чл.59 от ЗЗД за заплащане обезщетение за лишаване от ползването на вещта в размер на 3165 лв. за периода 22.10.2004 г. – 15.10.2007 г. и чл.86 от ЗЗД за заплащане обезщетение за забава върху горната сума в размер на 660 лв. за периода 22.10.2004 г. – 15.10.2007 г. В касационната жалба са наведени доводи за необоснованост на фактическите изводи на съда и неправилно приложение на материалния закон, поради което се иска отмяна на атакуваното решение и постановяване на ново по същество, като се присъдят и направените разноски. Ответниците по касационната жалба М. Н. К. , З. Т. Ж. и Т. С. Ж. оспорват същата, като претендират възстановяване на направените разноски. С определение № 947 от 21.10.2009 г. постановено по делото е допуснато касационно обжалване на решението на въззивния съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед въпроса има ли значение начина на закрепване на временен обект по чл.120, ал.4 от ППЗТСУ към земята за статута на обекта като движима или недвижима вещ с оглед регламентацията по § 17 от ЗР на ЗУТ и съответно приложението на формата по чл.18 от ЗЗД за прехвърляне правото на собственост. Като временни обекти по реда на чл.120, ал.4 ППЗТСУ /отм./ могат да се изграждат, респ.поставят, както недвижими, така и движими вещи. Преценката за характера на временния обект се извършва по правилото на чл.110 ЗС – ако разрешението за строеж и строителната документация са за вещ, трайно прикрепена към земята, която не може да бъде отделена без разрушаването й, то се касае до недвижим имот, а ако вещта може да бъде разглобена без съществено увреждане – до движима вещ. Касае се до обекти, за които е дадена възможност временно да съществуват върху чужд терен и да бъдат ползвани по определено предназначение за конкретен срок или до предприемане действия по реализиране на предвиденото в плана териториално устройствено мероприятие. След влизане в сила на ЗУТ такъв обект може да придобие траен градоустройствен статут само при условията на § 17, ал.2 ЗУТ, без значение дали обекта е с характеристиката на движима или недвижима вещ, доколкото правната норма не предвижда подобно условие във фактическия си състав. Следователно и изискванията за форма при прехвърляне собствеността на временен обект по чл.120, ал.4 ППЗТСУ /отм./ зависят изцяло от характера на обекта като движима или недвижима вещ. По основателността на касационната жалба: В исковата си молба касаторът е твърдял, че процесният търговски обект е движима вещ, придобита извън условията на съпружеска имуществена общност /за осъществяване на търговската му дейност като едноличен търговец/, като М. К. е продала вещта на З. Ж. по време на брака й с Т. Ж. , въз основа на пълномощно, но извън представителната си власт, тъй като са й делегирани права на обикновено управление. По делото са представени доказателства, че процесният търговски обект е част от търговски модулен комплекс, изграден при условията на чл.120, ал.4 ППЗТСУ върху общински терен от СД”И”-гр. Добрич въз основа на договор с Община В. „М” от 11.06.1996 г. съгласно утвърден архитектурен проект, строителни книжа и разрешение за строеж № 13 от 19.06.1996 г. по одобрени на 17.06.1996 г. проекти, като на 5.12.1996 г. е издадено разрешение за ползване № 2* включително и за процесния магазин № 19, в което е отразено, че строежът е изпълнен в съответствие с разрешението за строеж, протокола за определяне на строителна линия и ниво и с одобрени проекти. С договор от 22.07.1996 г. СД „И” гр. Д. продава на Т. Б. М. и Т. С. Ж. процесния модулен магазин № 19, като е договорено собствеността и владението да се предадат след построяването, но не по-късно от три месеца. С договор от 4.07.1998 г. Т. С. Ж. и съпругата му З. Т. Ж. продават придобитата по време на брака им ½ ид.ч. от магазина на Т. Б. М.. С пълномощно от 21.10.1996 г. Т. Б. М. е упълномощил съпругата си М. Н. М. да го „представлява пред всички лица, организации и учреждения в страната и извън нея, включително и да извършва разпоредителни действия”, примерно: „да извършва всякакви сделки на управление и разпореждане с неговото имущество, включително сделки на управление и на разпореждане с недвижими имоти”; „да извършва всякакви действия по представляването и управлението на едноличен търговец”. С договор от 22.10.2003 г. М. Н. М. , като пълномощник на съпруга си Т. Б. М., легитимирайки се с пълномощното от 21.10.1996 г., е продала на З. Т. Ж. „модулен магазин № 19”. С договор от 24.04.2007 г. Община В. е учредила право на строеж на З. Т. Ж. за процесния магазин № 19, описан като едноетажна сграда – търговски обект, като експертното заключение от 7.03.2008 г. установява, че понастоящем обекта е трайно прикрепен към земята. В първото съдебно заседание по делото пълномощникът на ответниците е оспорил иска, навеждайки възражение за придобивна давност от 2001 г., както, че понастоящем движимата вещ не съществува, тъй като доверителите му са изградили недвижим имот, трайно прикрепен към земята. Варненския окръжен съд е приел, че процесният модулен магазин е изграден на основание чл.120, ал.4 от ППЗТСУ /отм./, като на основание чл.17, ал.2 от ЗУТ е придобил постоянен градоустройствен статут и още от момента на поставянето си е трайно прикрепен към земята и не представлява преместваем обект. Този извод е обоснован с изслушанато по делото експертно заключение, даващо описание на имота, за което е счетено, че кореспондира с описанието в акт обр.16 от 3.12.1996 г. на държавна приемателна комисия. Посочените факти са обосновали извода, че се касае до недвижим имот /обстоятелството, че първоначално е имал временен характер не изключва тази му характеристика по арг. от ал.5 на чл.120 от ППЗТСУ-отм./, който е имал такъв характер и към момента на сключване на писмените договори от 22.07.1996 г. и 4.07.1997 г., а съответно последните не могат да транслират права, поради неспазване на изискуемата от чл.18 от ЗЗД форма. Изводът на възвзивния съд, че още към момента на изграждането му процесният магазин е имал характеристиката на движима вещ, а съответно за сделки с него е приложимо изискването на чл.18 ЗЗД за нотариална форма, е необоснован. От една страна обстоятелството, че обекта е бил изграден като сглобяем е било безспорно по делото, доколкото самите ответници твърдят, че същия е придобил характеристиките на недвижим имот след извършените от тях през 2007 г. СМР. Същевременно, макар по делото да са налице данни, че съществува одобрен проект, в съответствие с който е реализирано строителството през 1996 г. на вещото лице не е поставена задача да даде заключение какво е представлявал модулния търговски обект към момента на построяването си и дали съобразно начина на изграждане и закрепване върху терена е бил движима или недвижима вещ. Едва след установяване на този факт чрез необходимите за това специални експертни знания и въз основа на проверка на одобрените проекти и строителна документация от 1996 г., може да се прецени необходима ли е била нотариална форма за прехвърляне правото на собственост, съответно ако не е необходима – съдът следва да даде отговор на поставените спорни въпроси: лична собственост на Т. М. ли е процесният имот или е придобит в съпружеска имуществена общност с М. М. ; противопоставимо ли е на ищеца извършеното въз основа на пълномощното от 21.10.1996 г. разпоредително действие от 22.10.2003 г.; може ли З. Ж. да се легитимира като носител на права върху процесния търговски обект, включително и по заявеното възражение за придобивна давност и от значение ли е това обстоятелство за действителността на договора за учредяване на право на строеж от 24.04. 2007 г. В обобщение въззивното решение се явява необосновано и неправилно и следва да бъде отменено, като доколкото е необходимо изслушване на експертно заключение, делото следва да бъде върнато за ново разглеждане на Окръжен съд В. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.3 от ГПК Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И :   ОТМЕНЯ решение № 382 от 27.03.2009 г., поправено с решение № 685 от 22.05.2009 г., постановени по гр.д. № 2* по описа за 2008 г. на Окръжен съд В. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд- В. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: