1 Р Е Ш Е Н И Е № 546 София, 08 декември 2010 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на първи декември две хиляди и десета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ при секретар: Румяна Виденова и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 542/2010 година На основание чл. 420, ал.2 от НПК и в срока по чл. 421, ал.3 от НПК осъденият З. З. Б. е направил искане за отмяна по реда за възобновяване на наказателните дела на влязлото в сила въззивно решение № 59 от 13.05. 2010 г., постановено по ВНОХД № 102/2010 г. от Окръжен съд - Видин, с което е потвърдена осъдителната присъда № 148 от 17.02.2010 г. по НОХД № 485/2009 г. на районния съд от същия град. С първоинстанционната присъда осъденият Б. е бил признат за виновен в това, че на 07.09.2008 г., в[населено място], е причинил средна телесна повреда на П. М. П., изразила се в счупване на долната челюст, довело до трайно затруднение на дъвченето и говоренето, като деянието е било извършено при условията на опасен рецидив – престъпление по чл. 131а във вр. с чл. 129, ал.2 от НК. Наложеното наказание е четири години лишаване от свобода, което да се изтърпи в затвор при “строг” първоначален режим. Подсъдимият Б. е бил осъден да заплати на гражданският ищец П. сумата от 6 000 лева, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди. От съдържанието на саморъчно изготвеното искане могат да се изведат доводи за наличието на всички касационни основания, предвидени в чл. 348, ал.1 от НПК. Осъденият твърди, че е лишен от възможността делото му да се разгледа по реда на глава двадесет и седма и глава двадесет и девета от НПК. Тези доводи, се развиват и от защитата му пред касационната инстанция, като конкретно се твърди, че искането на осъдения не е отразено в протокола за съдебното заседание, не е отразено и това, че са му разяснени правата в тази връзка. Счита се още, че е ограничено правото му на защита, а именно да се ползва от адвокат по свой избор пред въззивната инстанция. Оспорено е качеството на въззивния съдебен акт, с оглед претенциите на гражданския ищец за имуществени вреди. Отделно от тези конкретни възражения, свързани с касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, в искането за възобновяване се развиват и доводи за съществено нарушаване на процесуалните правила при установяване на фактическите данни, относими към предмета на доказване по чл. 102 от НПК. Застъпени са и доводи, които макар и не точно формулирани, могат да се отнесат към основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Прокурорът от ВКП поддържа становище за неоснователност на искането. Като съобрази доводите на страните ВКС, І н.о. установи: Преди всичко следва да се даде отговор на възраженията, аргументирани с неразясняване правата на обвиненото лице за решаване на делото със споразумение или при съкратено съдебно следствие, както и тези за нарушаване правото на защита. Процесуалното развитие на делото по общия ред не сочи на нарушаване на нормите на НПК, уреждащи решаването на делото със споразумение. Приключването на производството по посочената процедура не зависи само от желанието на обвиненото лице, а съгласно чл. 381, ал.1 от НПК, зависи от постигането на съгласие между прокурора и защитата по въпросите, визирани в чл. 381, ал.5 от НПК. В конкретния случай липсват данни да е обсъждано споразумение в хода на досъдебното производство и да е внасян проект за споразумение в съда за одобряването му. След образуването на делото по обвинителния акт също липсват данни да е обсъждано споразумение между защитата на обвиненото лице и прокурора. Ето защо и съдът не може да бъде упрекнат, че е лишил подсъдимия Б. от възможността да постигне осъждане по обвинението срещу него в тази процедура и евентуално приложение на чл. 55 от НК. На следващо място, прегледът на развилото се първоинстанционно производство установява следното : Насрочвани са множество съдебни заседания преди даване ход на съдебното следствие, като отлаганията на разглеждането на делото са били по причини, свързани с искания, отправени от защитата на осъдения за невъзможност да участват, поради други служебни ангажименти, респективно заради здравословното състояние на обвиненото лице. Осъденият Б. е бил упълномощил различни адвокати (виж договори за правна помощ, приложени към делото, както и молби за отлагане разглеждането на същото). Наистина в молбата, съдържаща искане за поредно отлагане на делото, подадена от адвокат Л. И. (л. 42 от делото), се сочи, че евентуално ще се прави и искане по чл. 371, т. 2 от НПК. По повод тази молба съдът не е дал ход на делото и го е отложил за 28.10.2009 г. Вярно е обаче и друго, че в съдебното заседание, проведено на 28.10.2009 г., в което е даден ход на делото, осъденият Б. се е явил с адвокат по свой избор, като нито последният, нито Б. са поддържали посочената молба, респективно да са направили искания за прилагане правилата на съкратеното съдебно следствие. Твърдението, че в протоколът за проведеното съдебно заседание не е отразено отправено искане за последното е неоснователно. В съдебният протокол се вписват всички данни по чл. 129, ал.1 от НПК, в това число и “направените искания” (чл. 311 от НПК). Г. за изпълнение на предвидените в НПК изисквания към протокола от съдебното заседание, е възможността страните да направят искане за поправка и/или допълването му – чл. 312 от НПК. Такова искане не е направено, поради което следва да се приеме, че всички действия, извършвани в съдебното заседание от 28.10.2009 г., са правилно отразени, затова и на основание чл. 131 от НПК, съставеният протокол е годно доказателствено средство. В последния липсва отразяване на изявления, направени от осъдения и/или неговата защита за прилагане процедурата по глава двадесет и седма от НПК, при условията на чл. 371, т. 2 от НПК, поради което няма как да се приеме, че е нарушено (ограничено) правото на обвиненото лице да се приложи същата. Вярно е, че съдът, съобразявайки данните от досъдебното производство и съгласно правомощията си по чл.370, ал.1 от НПК, сам е могъл да вземе решение за предварително изслушване на страните, както и да информира обвиненото лице за тази възможност, но само това не е достатъчно, за да се счита, че по делото е допуснато процесуално нарушение. Неоснователно е и другото възражение, конкретно свързано с това, че въпреки изявлението на осъдения Б., направено пред въззивната инстанция, за упълномощаване на защитник, това негово искане е било отхвърлено. Данните по делото установяват, че производството пред първата инстанция е протекло при участието на защитник по избор, а след отказ на последния, основан на чл. 36 от ЗА, производството е продължило със защитник по назначение. Въззивното производство е образувано по жалба на осъдения Б.. В съдебното заседание, проведено на 06.04.2010 г., осъденият Б. се е явил лично и представляван от служебно назначения в първата инстанция защитник. В това съдебно заседание, осъденият Б. е заявил - “.. не желая да ме защитава служебен защитник в това число и адвокат С... в преговори съм с адвокат Б. В., който искам да упълномощя..”. С оглед така направеното изявление и осигуряване възможност на осъденото лице да упълномощи адвокат по избор, съдът е отложил делото за 04.05.2010 г. За това съдебно заседание осъденият Б. се е явил без защитник, като отново е заявил, че иска “да му се даде повече време да си наеме адвокат” – виж протокол от 04.05.2010г. Съдът, при съображения, че вече такава възможност е предоставяна и че срокът е достатъчен, е дал ход на делото и го е разгледал. Няма съмнение, че правото на защита е регламентирано като основен принцип в разпоредбата на чл. 15 от НПК. Правото на обвиненото лице да се защитава лично и чрез избран защитник, респективно такъв по назначение, е един от елементите на ”справедлив съдебен процес”. Вярно е обаче и друго, че недобросъвестното процесуално поведение, изразено в без уважително отсъствие или на неоправдано бездействие, сочещи на шиканиране на процеса, също са недопустими. С оглед на това, във всеки конкретен случай следва да се направи преценка за съществуване на такова поведение. Както вече се посочи, на осъденото лице, в хода на първоинстанционното разглеждане на делото, е осигурено в пълен обем правото на адвокатска защита (по избор и по назначение). Данните по делото сочат, че всякакви искания за отлагане, включително и с оглед възможността за упълномощаване на защитници са удовлетворявани от съда. Подновеното искане за нов срок за “наемане на адвокат” е било неоправдано, защото индицира на действия, свързани с отлагане във времето провеждането на наказателното преследване срещу обвиненото лице, което от своя страна влиза и в конфликт с уреденото в чл. 22 от НПК, изискване за разглеждане и решаване на делата в разумен срок. Неоснователни са и възраженията на осъдения Б., че съдът неправилно не е възприел извършеното от него, като “самозащита”, тоест “неизбежна отбрана”. Установената фактическа обстановка изключва квалифицирането на деянието като извършено при неизбежна отбрана поради липсата на данни за непосредствено противоправно поведение върху подсъдимия от страна на пострадалия, провокирало действия на защита. В тази връзка, опитът, направен в саморъчно изготвеното искане, да се разколебае достоверността на свидетелските показания на пострадалия П. и на свидетелите, очевидци на инцидента, с упреци за противоречивост, преднамереност и прочие, е лишен от процесуална аргументация. Данните, изводими от гласните доказателствени източници, са в синхрон и с експертните заключения за вида, характера и механизма на причиняване на телесното увреждане, което прави неоснователни и доводите за липса на обективност при оценката на доказателствената съвкупност. Не може да се избегне констатацията, че предходните съдебни актове, са не дотам прецизни, предвид лаконичните съображения, изложени в същите, за квалифициращото обстоятелство – опасен рецидив, както и поради липсата на ясно обособено обсъждане на обстоятелствата, приети за значими при индивидуализацията на наказанието. За първо посоченото, съдебните инстанции са се задоволили да отбележат – че подсъдимият е осъждан многократно за тежки умишлени престъпления от общ характер, като изпълнението на наказанието по част от присъдите не е отлагано по чл. 66 от НК (виж мотиви на първата инстанция – л. 73). По делото е представена справка за съдимост, от която се установява, че две от предходните осъждания на Б. са за деяния, извършени през 1997 г., за които са налагани наказания от шест години лишаване от свобода и три години лишаване от свобода, като изтърпяването на същите е приключило на 04.09.2008 г. – пак там л. 58-60 от досието на досъдебното производство. Тоест, налице са предпоставките, визирани в чл. 29 и чл. 30 от НК, но все пак инстанциите по същество са дължали по-задълбочени мотиви относно правната квалификация – опасен рецидив. При обсъждането на обстоятелствата, имащи отношение към степента на отговорността, първата инстанция е отчела наличието на смекчаващи такива, макар самото обсъждане да е отнесено към друга част на мотивите към присъдата. От своя страна, въззивният съд с най-общи съображения е утвърдил този подход на районния съд. Същественото, разбира се, е че самопризнанието, данните за семейния статус на осъденото лице, са в основата на решението, наказанието да бъде определено малко над законоустановения минимум, предвиден в правната норма на чл. 131а от НК, действаща към момента на деянието. Тези обстоятелства не могат да получат квалификация на “многобройност и/или изключителност” по смисъла на чл. 55 от НК. Преценени с оглед тежестта на останалите негативни фактори - предходни осъждания, извън тези, необходими за правната квалификация, фактът, че деянието е осъществено само няколко дни след освобождаването на осъдения Б. от затвора, посегателството и срещу други свидетели, непосредствено преди инцидента с пострадалия, очевидно няма как да предизвикат намаляване размера на наложеното наказание. Накрая, прав е процесуалният представител на осъдения, че няма яснота в решението на съда по предявения граждански иск за имуществени вреди, но това не обслужва тезата на защита, доколкото липсва и осъждане за същите. В предвид на горните съображения и на основание чл. 424 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като установи, че не са налице предпоставките на чл. 422, ал.1 т. 5 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения З. З. Б. за отмяна по реда за възобновяване на наказателните дела на влязлото в сила въззивно решение № 59 от 13.05. 2010 г., постановено по ВНОХД № 102/2010 г. от Окръжен съд - Видин, с което е потвърдена осъдителната присъда № 148 от 17.02.2010 г. по НОХД № 485/2009 г. на Районен съд - Видин. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.