О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 206 гр.София, 08.05.2019 г. Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на седми май две хиляди и деветнадесета година в състав: Председател: Светла Димитрова Членове: Геника Михайлова Даниела Стоянова разгледа докладваното от съдия Михайлова ч.гр.д. № 1220 по описа за 2019 г. Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Обжалвано е определение № 367/ 01.02.2019 г. по ч.гр.д. № 5802/ 2018 г., с което Софийски апелативен съд е оставил без уважение частната жалба на С. И. А. срещу разпореждане № 16870/ 02.08.2018 г. по гр.д. № 6240/ 2011 г. на Софийски градски съд, неточно именувано „определение“, за връщане на исковата молба по иска, предвиден в чл. 422 ГПК и за обезсилване на заповедта за изпълнение по чл. 417 и изпълнителния лист по чл. 418 ГПК, издадени по ч.гр.д. № 27020/ 2010 г. на Софийски районен съд. Определението се обжалва от С. И. А. с искане да бъде допуснато до касационен контрол поради очевидна неправилност. Касаторът обосновава основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с довод за допуснато нарушение на основен принцип на гражданския процес – диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК). Касаторът твърди, че въззивният съд е бил длъжен да констатира, че дадените от първостепенния съд указания надхвърлят предвиденото в чл. 129, ал. 2 ГПК. Те не са по изправяне нередовности на исковата молба по предявения иск за установяване съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК (по иска, предвиден в чл. 415, ал. 1 и чл. 422 ГПК (в приложимите редакции след ЗИДГПК с ДВ бр. 42/ 2009 г. и преди ЗИДГПК с ДВ бр. 86/ 2017 г.)), а му е било указано да премине към осъдителен иск и да плати нова държавна такса от 4 % върху цената на този иск. Ответникът К. К. Р., ответник и по касация, възразява, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а определението е правилно. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира частната касационна жалба с допустим предмет. Спазени са изискванията на чл. 274, ал. 3, т. 1 и ал. 4 ГПК. С обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение частна жалба срещу разпореждане, преградило по-нататъшното развитие на производството по иска, предвиден в чл. 415, ал. 1, вр. чл. 422 ГПК (в приложимата редакция), а решението по гражданското дело с цена на иска над 5 000 лв. подлежи на касационно обжалване. Подадена е от процесуално легитимирана страна. Касатор е ищецът, чието надлежно упражняване на правото на иск обжалваното определение отрича. Спазен е срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на частната жалба, а определението е очевидно неправилно и следва да се допусне до касационен контрол (чл. 274, ал. 3, вр. чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК). Съображенията са следните: За да потвърди разпореждането, с което исковата молба е била върната на основание чл. 129, ал. 4, вр. ал. 3 ГПК, а са обезсилени издадените заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по чл. 418 ГПК, въззивният съд е приел, че са правилни, но са останали неизпълнени, указанията на първостепенния съд ищецът да премине от предявения установителен иск за съществуването на вземането по заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК (невърнат заем за сумата 306 800 $ и мораторна неустойка за сумата 30 680 $), предвиден в чл. 415, ал. 1 и чл. 422 ГПК (приложимите редакции), към осъдителен иск за същото вземане, включително да представи доказателства за внесена държавна такса от 4 % върху цената на осъдителния иск. Изводът за очевидна неправилност на определението следва от това, че възприетите от въззивния съд като правилно приложени санкционни последици на чл. 129, ал. 4, вр. ал. 3 ГПК са нехарактерни за редовността, респ. допустимостта на иска, предвиден в чл. 415, ал. 1 и чл. 422 ГПК (приложимите редакции), а и само и при прочита на определението се установява неговото противоречие с принципа на диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК) и с нормативното тълкуване, извършено с т. 13 от ТР № 4/ 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/ 2013 г. ОСГТК на ВКС. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че допускът до касационен контрол при основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, към което препраща чл. 274, ал. 3 ГПК, следва да сведе до следния процесуално-правен въпрос: Има ли правомощие съдът в исковото производство да обезсили издадените заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по чл. 418 ГПК, прилагайки процесуалната тежест по чл. 129, ал. 3 ГПК поради неизпълнени указания ищецът да премине от предявения установителен иск за съществуване на вземането по заповедта за изпълнение (от иска, предвиден в чл. 415, ал. 1 и чл. 422 ГПК (в приложимите редакции) към осъдителен и да представи доказателства за внесена държавна такса от 4 % върху цената на осъдителния иск? Отговорът на въпроса е отрицателен. Мотиви: В т. 13 от цитираното тълкувателно решение бе прието, че издадените заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по чл. 418 ГПК подлежат на обезсилване от съда в исковото производство, постановил определението за прекратяване на производството по иска, предвиден в чл. 415, ал. 1 и чл. 422 ГПК (приложимата редакция), с изключение на случая на постигната съдебна спогодба или ако исковият съд приеме, че заповедта е влязла в сила. Спазването на 1-месечния срок по чл. 415, ал. 1 ГПК (приложимата редакция), в който заявителят е длъжен да предяви иска за съществуването на вземането по заповедта за изпълнение е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на този иск, предвиден в чл. 422 ГПК (т. 10 от цитираното тълкувателно решение). Пропускането на срока е непоправимо, а когато съдът в исковото производство го констатира, той няма задължение да процедира съобразно чл. 101, ал. 1, изр. 2 ГПК. Разпоредбата задължава съдът да дава указания и срок само за поправимите порочни процесуални действия на страните. Не и за онези, които са непоправими. Пропускането срока по чл. 415, ал. 1 ГПК е непоправимо. Изтичането му преклудира окончателно правото на заявителя да предяви иска по чл. 422 ГПК. Поради това производството по предявения подлежи на прекратяване (с разпореждане и на основание чл. 130 ГПК), а съдът в исковото производство е длъжен да обезсили издадените заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по чл. 418 ГПК. Подобни (сходни) са неговите правомощия, когато исковата молба по предявения установителен иск за съществуването на вземането по заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК не отговаря на изискванията по чл. 127, ал. 1 и 3 и/ или към нея липсват приложенията по чл. 128 ГПК, на ищеца са били дадени указания за поправяне на нередовностите и те не са изпълнени. И тогава производството по предявения установителен иск, предвиден в чл. 422 ГПК, подлежи на прекратяване (с разпореждане и на основание чл. 129, ал. 3 ГПК), а съдът в исковото производство е длъжен да обезсили издадените заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителния лист по чл. 418 ГПК. Когато 1-месечният срок по чл. 415, ал. 1 ГПК (приложимата редакция) е пропуснат, съдът няма задължението да указва на ищеца да премине от предявения установителен иск в осъдителен и да представи доказателства за внесена (нова) държавна такса от 4 % върху цената на този иск. Такива указания противоречат и на чл. 101, ал. 1, изр. 1 ГПК, и на чл. 129, ал. 2 ГПК, а нарушават основен принцип на гражданския процес – диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК). Действително, ако съдът ги даде, а ищецът ги изпълни, решението по осъдителния иск ще е допустимо, стига изпълнението да предхожда възникването на процесуалното правоотношение и с ответника. Това е така, измененията в отправеното до съда искане за защита преди връчване на преписа от исковата молба и доказателствата не засягат правото на защита на ответника, без значение дали са предприети по инициатива на ищеца или на съда. Тогава обаче процесуалните и материалноправни последици на (ново)предявения осъдителен иск не настъпват от датата на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, нито от датата на първоначално предявения установителен иск за съществуване на вземането по нея, а от датата на (ново)подадената молба. Предпоставките на фикциите по чл. 422, ал. 1 ГПК, а и по чл. 101, ал. 2 ГПК са неосъществени. Ищецът не може да се възползва и от внесените държавни такси в заповедното, респ. в исковото производство по първоначално предявения установителен иск (по 2% от интереса, но не по.малко от 25 лева), а дължи държавната такса от 4 % върху цената на осъдителния иск. Тогава заповедният съд, а не съдът в исковото производство, е длъжен да обезсили издадените заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по чл. 418 ГПК. Аргументът е от чл. 415, ал. 2 ГПК (в същата редакция), а т. 13 от цитираното тълкувателно решение не се прилага. Ако ищецът не изпълни обаче незаконните указания за преминаване от иска, предвиден в чл. 422 ГПК (приложимата редакция), в осъдителен, съдът в исковото производство е длъжен да прекрати производството и да обезсили издадените заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по чл. 418 ГПК. Извършва го с разпореждане по чл. 130 ГПК, а не по чл. 129, ал. 3 ГПК, а се прилага т. 13 от цитираното тълкувателно решение. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира частната касационна жалба основателна. Въззивният съд е потвърдил разпореждането за връщане на исковата молба и за обезсилване на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителния лист по чл. 418 ГПК, като е приел, че първата инстанция е приложила правилно санкционната последица от чл. 129, ал. 4, вр. ал. 3 ГПК. Незаконни обаче са били дадените от първата инстанция указания и срок ищецът да премине от предявения установителен иск за съществуване на вземането по заповедта за изпълнение в осъдителен и да представи доказателства за внесена (нова) държавна такса от 4 % върху цената на този иск. Съответно незаконно е приложена и санкционната последица по чл. 129, ал. 3 ГПК. Касационната инстанция е длъжна да отмени неправилното определение и да върне делото на първата инстанция за преценка, спазен ли е 1-месечният срок по чл. 415, ал. 1 ГПК (приложимата редакция). По тази абсолютна процесуална предпоставка пред предявения иск, предвиден в чл. 422 ГПК, страните спорят. Спорът е породен от извършена поправка в съобщението, с което заповедният съд е указал на заявителя да предяви иска. Касационната инстанция не би могла да реши този спор, доколкото той надхвърля предмета на настоящото дело. Ако първата инстанция приеме срокът за пропуснат, тя е длъжна на основание чл. 130 ГПК да остави без разглеждане предявеният установителен иск, а да обезсили издадените заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по чл. 418 ГПК (т. 13 от ТР № 4/ 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/ 2013 г. ОСГТК на ВКС). Ако първата инстанция приеме срокът спазен, тя е длъжна да постанови определението по чл. 140 ГПК. При тези мотиви, съдът О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 367/ 01.02.2019 г. по ч.гр.д. № 5802/ 2018 г. на Софийски апелативен съд. ОТМЕНЯ определението и потвърденото с него разпореждане № 16870/ 02.08.2018 г. по гр.д. № 6240/ 2011 г. на Софийски градски съд. ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за преценка по спазването на 1-месечния срок по чл. 415, ал. 1 ГПК (приложимата редакция след ЗИДГПК с ДВ бр. 42/ 2009 г. и преди ЗИДГПК с ДВ бр. 86/ 2017 г.). Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.