Р Е Ш Е Н И Е № 322 гр. София, 25.09.2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети ноември през 2022 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ТОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 860 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на защитниците на подсъдимите М. Ц. и И. Й. срещу решение № 460001 от 11.08.2022 г. по ВНОХД № 300/2020 г. на Апелативния специализиран наказателен съд. Според адвокатите Т. Д. и И. Д. (за подс. Ц.) решението е постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, довели в развитие до неправилно прилагане на материалния закон. Настояват, че то е лишено от мотиви, а доколкото такива има – те са фрагментарни, нелогични, вътрешно противоречиви и фактологично необосновани, базирани на тенденциозно и едностранчиво обсъждане на гласни доказателства и при пълно игнориране на писмени такива, както и на приети по делото експертни заключения, а така също и на тезите и възраженията на подс. Ц. и на защитниците му. Излагат подробни съображения в тази насока. Отправят искане за отмяна на оспорения съдебен акт в частта, с която е потвърдено осъждането на Ц. по чл. 255 НК и за оневиняването на този подсъдим по това обвинение или за връщане на делото за повторното му въззивно разглеждане. Адвокатите К. и Д. (за подс. Й.) са основали жалбата си на трите касационни основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 – 3 НПК. Претенцията за допуснато нарушение на материалния закон са обосновали с факта на поставените решения № 503 от 21.12.2017 г. на Административен съд – Велико Търново и № 13352 от 01.11.2018 г. на Върховния административен съд по адм. дело № 2994/2018 г., с които е прието, че дейността на „И.“ ЕООД е съответна на данъчното законодателство. Претендират и допуснати от въззивния съд нарушения на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 НПК поради неправилен и едностранчив анализ на доказателствата, подценяване и игнориране на едни доказателства и фаворизиране на други. Обстойно са обосновали тезата си. Според жалбата допусната е и явна несправедливост на наложеното от първата инстанция и утвърдено от въззивния съд наказание на подс. Й., като липсва справедлива преценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността на този подсъдим обстоятелства. С жалбата е направено искане за отмяна на решението в частта, с която е потвърдено осъждането на Й. по чл. 255 НК и за оневиняването на този подсъдим по същото обвинение. В алтернатива на това искане е предложено връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд или за намаляване на наложеното на И. Й. наказание с прилагане на разпоредбата на чл. 55 НК. В съдебното заседание пред настоящия състав всеки от защитниците поддържа съответната жалба, изложените в нея съображения и направените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на въззивното решение в сила, като изразява становище, че то документира извършен от въззивния съд внимателен анализ на събраните по делото многобройни доказателства и експертни заключения, съдържа и отговор на направените от страните възражения. Спорна счита единствено справедливостта на наложените наказания, като предлага те да бъдат смекчени и да бъде приложен института на условното осъждане. Всеки от подсъдимите Ц. и Й. заявява солидарност с казаното от своите защитници. В последната си дума и двамата молят за пълно оневиняване, а подс. Ц. отправя алтернативна молба – за намаляване на срока на наложеното му наказание. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда от 17.01.2020 г. по НОХД № 2595/2017 г. състав на Специализирания наказателен съд е признал подсъдимия М. Б. Ц. за виновен в това, че за периода от 09.08.2013 г. до 11.07.2014 г. в гр. Л., със седем деяния (конкретно описани в присъдата), извършени при условията на продължавано престъпление и в съучастие като помагач с И. М. Й. (последният като извършител) умишлено улеснил Й. да избегне установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери – общо в размер на 91 867,31 лв. дължим от „И.“ ЕООД данък добавена стойност, като при воденето на счетоводството да състави документи с невярно съдържание – отчетни регистри (дневници за покупки на „И.“ ЕООД) и да потвърди неистина в декларация по чл. 125, ал. 1 ЗДДС и по чл. 116, ал. 1 ППЗДДС и така да приспадне неследващ се данъчен кредит за „И.“ ЕООД, поради което и на осн. чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7 вр. чл. 20, ал. 4 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание четири години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване и конфискация на ½-ра идеална част от моторно превозно средство с рег. № ***. С тази присъда М. Ц. е признат за невиновен в това в периода от началото на м. юли 2013 г. до 11.07.2014 г. в с. Ъ., обл. Л. да се е сговорил с И. М. Й. да вършат в страната престъпления, за които е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три години, а именно престъпления по чл. 255 НК, чрез които се цели набавяне на имотна облага, поради което и на осн. чл. 304 НПК е оправдан по обвинението по чл. 321, ал. 6 НПК. Със същата присъда вторият подсъдим по делото – И. М. Й. е признат за виновен в това, че за периода от 09.08.2013 г. до 11.07.2014 г. в гр. Л. със седем деяния, извършени при условията на продължавано престъпление и в съучастие като извършител с М. Б. Ц. (последният като помагач) избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери – общо в размер на 91 867,31 лв. дължим от „И.“ ЕООД данък добавена стойност, като при воденето на счетоводството съставил документи с невярно съдържание – отчетни регистри (дневници за покупки на „И.“ ЕООД) и потвърдил неистина в декларация по чл. 125, ал. 1 ЗДДС и по чл. 116, ал. 1 ППЗДДС и приспаднал неследващ се данъчен кредит, поради което и на осн. чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 54 НК му е наложено наказание четири години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване и конфискация на ½-ра идеална част от товарен автомобил с рег. № *** и ½-ра идеална част от недвижим имот, кадастр. № 470, УПИ (парцел) 1, кв. 36 – 82, находящ се в с. Б., общ. Л., ул. „П.“ № ***. Подс. Й. е признат за невиновен в това в периода от началото на м. юли 2013 г. до 11.07.2014 г. в с. Ъ., обл. Л. да се е сговорил с М. Ц. да вършат в страната престъпления, за които е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три години, а именно престъпления по чл. 255 НК, чрез които се цели набавяне на имотна облага, поради което и на осн. чл. 304 НПК е оправдан по обвинението по чл. 321, ал. 6 НПК. С присъдата е извършено разпореждане с веществените доказателства по делото и с оглед изхода на същото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК всеки от подсъдимите е осъден да заплати направените по делото разноски и държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист. С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение присъдата е потвърдена изцяло, като в тежест на всеки от подсъдимите е възложено заплащането на допълнително направените при въззивното разглеждане на делото разноски. Касационните жалби срещу този акт са основателни, макар и не по всички, изложени в тях съображения. Преди всичко, във връзка с направените искания за пълно оневиняване на всеки от двамата подсъдими, настоящият състав ще припомни, че касационният контрол, е ориентиран към процесуалната и материално-правната законосъобразност на оспорения съдебен акт. Тази негова особеност изключва възможността за упражняващият го съд да установява нови фактически положения, било то в рамките на събраните от предходните инстанции доказателства или чрез собствена активност по попълване на празноти и изясняване на неясноти и противоречия в доказателствата. Основните въпроси по делото е възможно да се пререшат от касационния съд единствено и само в рамките на приетата от предходните съдилища фактология. Изключение в това отношение прави хипотезата на чл. 354, ал. 5 НПК, която в случая не е налице. Ето защо ВКС би могъл да оправдае подсъдимия/те само, ако приетата от предходните инстанции фактология не сочи деянието да е извършено, или да е извършено от подсъдимия, или ако не очертава признаците на престъпление. В случая това фундаментално за упражняване на правомощието по чл. чл. 354, ал. 1, т. 2 НПК вр. чл. 21, ал. 1, т. 1 НПК условие отсъства, доколкото от страна на въззивния съд са споделени констатациите на първата инстанция, според които към времето на запознанството между двамата подсъдими, т.е. в началото на 2012 г., Ц. вече знаел, че може да си набавя големи парични суми, улеснявайки търговските си партньори да избягват установяването и плащането на данъчни задължения, като използва контролирани от него търговци за фиктивни получатели на стоки по вътреобщностни придобивания, без реално те да получават тази стока, а тя да се доставя директно на реалния търговец-купувач. Като такива дружества са посочени „К.“ ЕООД, „А.-12“ ЕООД и „А. г.“ ЕООД. Според мотивите, тази именно схема Ц. е разяснил на Й. при срещата им от началото на 2012 г. и поради взаимната изгода от нея, двамата взели решение да извършват доставки чрез ВОП от „Б.“ ЕООД в полза на „И.“ ЕООД, ползвайки горепосочените, контролирани от Ц. фирми за фиктивни получатели по доставките. Прието е, че по тази схема са били извършени симулативни сделки между „К.“ ЕООД, „А.“ ЕООД и „А. г.“ ЕООД - като получатели и „Б.“ ЕООД - като доставчик на месо, което постъпвало директно в базата на реалния купувач по доставките - „И.“ ЕООД в с. Ъ.. Впоследствие е била документално оформяна доставката му в полза на този търговец от страна на „К.“ ЕООД, „А.-12“ ЕООД и „А. г.“ ЕООД. Тези факти, в съчетание с изложените от първостепенния съд и споделени от въззивната инстанция останали обстоятелства, съпътстващи съставянето на всяка от инкриминираните фактури, по същество подкрепят обвинителната теза и изключват възможността за оневиняване на всеки от подсъдимите без нов преглед и оценка на доказателствата и експертните заключения и формиране на нови фактически изводи, каквото правомощие в настоящото касационно производство върховната инстанция няма (арг. от чл. 351, ал. 1 – 3 НПК). Доколкото в двете жалби се поддържа касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, при това със сходни аргументи, защитните възражения в това направление следва да бъдат обсъдени едновременно. Почти всички, констатирани от защитата пороци от процесуален характер действително съществуват в дейността на въззивния съд, като с основание се възразява, че постановеното от този съд решение не е резултат от практическа реализация на принципните положения, заложени в чл. 13, ал. 2 и чл. 14, ал. 1 НПК и изискванията на чл. 107, ал. 5 НПК. Всъщност неоснователно е единствено възражението за несъобразяване от страна на съдилищата от предходните инстанции, в т.ч. и от страна на въззивния съд, с решенията на Великотърновския административен съд и Върховния административен съд относно РА № Р-11-1400587-091-01/13.10.2014 г. на органа по приходите при ТД на НАП – Велико Търново, изд. по отношение на „И.“ ЕООД. Както вече ВКС е разяснявал в практиката си, при това и по тълкувателен път (ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС и ТР № 4/2016 г. по т.д. № 4/2015 г. на ОСНК на ВКС), липсва обвързаност между наказателното и данъчното производства, като макар укриването на данъчни задължения, когато е предмет на наказателния процес, да свързва доказателствената съвкупност и с резултатите от ревизионната дейност на данъчната администрация, двете производства са автономни. Затова изходът на ревизионното производство не би могъл да обвърже наказателния съд по никакъв начин. Основателни са обаче останалите възражения на защитата срещу легитимността на процеса по формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд относно фактите и съответствието му със заложените в горепосочените разпоредби изисквания на закона. Налице е некачествено упражняване на правомощията по чл. 314, ал. 1 НПК, като е следван подход на инертна подкрепа на начина, по който първостепенния съд е третирал доказателствените материали и експертните заключения по делото. Нещо повече, сам въззивният съд е възприел същия маниер по отношение на заключенията на назначените и приети от самия него две допълнителни съдебно-счетоводни експертизи и събраните от самия него гласни доказателства. При това, макар на 20 страници, заемащи повече от половината от общия обем на акта му, този съд да е възпроизвел съдържанието на въззивните жалби и защитните речи, липсват отговори на по-голяма част от поставените на вниманието му възраженията на защитата. Липсва и наложения от тези възражения комплексен и обективен доказателствен анализ и точна доказателствена преценка, съобразени с изискванията на закона за достоверно установяване на фактите, като се има предвид, че в една своя част адмирираните от него мотиви към присъдата на СпНС по същество представляват единствено възпроизвеждане на съдържанието на свидетелски показания, а изводите, които е прието, че тези показания налагат, са не винаги и докрай коректни. Така напълно пасивно е отношението на въззивния съд към факта, че за осъдителните изводи на първата инстанция са ползвани недопустими доказателствени източници, каквито са ВДС от приложените по делото СРС. В това отношение възраженията на адвокатите Д. и Д. са напълно основателни. Без съмнение искането и разрешаването на прилагане на СРС са били легитимни, както е преценил и първостепенния съд. Спазен е бил установения за това ред, вкл. и от гледище на предметния обхват на приложения в случая чл. 3, ал. 1 ЗСРС, в който е попадало макар и само едно от престъпленията, с оглед на които е била водена преписката на предварителен отчет в ГД „НП“, а впоследствие е било образувано и наказателното производство – престъплението по чл. 253 НК. Не е така обаче по отношение на престъплението по чл. 255 НК, чийто статут СпНС практически е изравнил с този на престъплението по чл. 253 НК по отношение на възможността за прилагане на СРС при неговото разкриване, съотв. при разследването му. Разпоредбите на чл. 3, ал. 1 ЗСРС (в актуалната й към датата на искането по чл. 14 ЗСРС редакция – 31.03.2014 г.) и на чл. 172, ал. 2 НПК са императивни. В тях изброително са посочени престъпленията, при чието разкриване, съотв. разследване е допустимо използване на СРС, като от обхвата им е изключено престъплението по чл. 255 НК. Обвинението срещу Ц. и Й., по което е образувано съдебното производство, е за престъпления по чл. 321, ал. 6 НК и по чл. 255, ал. 3 НК, т.е. очевидно различни от престъплението по чл. 253 НК, за което е разрешено използване на СРС. Този факт обаче не е ангажирал вниманието на съдилищата. Вместо това, решавайки делото, СпНС е извел констатации за редица факти, които е ползвал за обосноваване на осъдителните свои изводи спрямо двамата подсъдими въз основа именно на транскрибираните записи от приложените СРС (л. 1139 – 1144 от мотивите към присъдата). Разпоредбата на чл. 177, ал. 2 НПК позволява ползване на резултатите от прилагането на СРС, получени извън направеното искане, но само при условие, че те съдържат данни за друго тежко умишлено престъпление сред изброените в чл. 172, ал. 2 НПК. В случая такова се явява престъплението по чл. 321, ал. 6 НК, за което подсъдимите са оправдани, но не и това по чл. 255, ал. 3 НК. Ето защо, като се е позовал на резултатите от използваните СРС при доказването на престъплението по чл. 255 НК, СпНС съществено е нарушил процесуалния закон. Въззивният съд, вместо да констатира порока, го е мултиплицирал, като сам е извел аргументи за потвърждаване на осъждането на Ц. и Й. въз основа и на резултатите от използваните СРС, без въобще да коментира допустимостта на този подход. Нарушението е съществено и само по себе си изисква преоценка на доказаността на обвинението по чл. 255 НК срещу всеки от двамата подсъдими при изключване от доказателствената маса на веществените доказателствени средства, получени при използването на специални разузнавателни средства. Такава преоценка ВКС не би могъл направи предвид ограничените негови правомощия по чл. 351, ал. 1 – 3 НПК в актуалния етап от развитието на производството. Процесуалният механизъм на въззивния контрол е конструиран, за да осигури проверка на невлязлата в сила първоинстанционна присъда от гледище на нейната законосъобразност, обоснованост и справедливост. Макар да не е ограничен до основанията за оспорване, посочени от сезиралата го страна и да дължи контролно изследване с оглед на всички основания за отмяна или изменение на присъдата, въззивният съд не може да пренебрегва съображенията, с които е направено оспорването пред него. Въззивните аргументи трябва да се развиват по линия и на основателността на твърденията и исканията на жалбоподателя/прокурора, като не се забравя, че въззивното производство е именно по негова инициатива и че целта на въззивния контрол е да провери правилността на оспорения акт, но и да отговори на иницииралата го страна (арг. от чл. 339 , ал. 1 и ал. 2 НПК). В противен случай се обезсмисля правото на жалба/протест. В конкретното въззивно производство, отстоявайки тезата за неоснователност на обвинението, с въззивните жалби, а впоследствие и с пледоариите си, защитниците са повдигнали спор относно фактическите констатации на СпНС и тяхното съответствие с доказателствата, като са възразили, че ползваните от СпНС свидетелски показания подкрепят обвинението относно търговските отношения между процесните търговци, но не установяват поведение на подсъдимите като инкриминираното; възразили са за наличие на несъобразени от първостепенния съд доказателства за реалността на процесните сделки; повдигнали са въпроса за съществуването на установени чрез допълнителните ССчЕ и други сделки на „К.“ ЕООД, „А. г.“ ЕООД и „А.“ ЕООД с други търговци, освен „И.“ ЕООД и за релевантността на този факт към преценката на тези търговци като „липсващи“ такива; за липса на умисъл у подс. Й. и липса на знание у него относно дейността на фирмите-доставчици към „И.“ ЕООД и пр., като са настояли, че по тези въпроси първостепенният съд не е дал нужния задоволителен отговор. Ясно са формулирали и подробно са обосновали тезите си относно значението на поисканите от тях и допуснати от двете предходни инстанции допълнителни съдебно-счетоводни експертизи, поставяйки върху тях сериозен акцент. От гледище на тези възражения и доколкото от обвинението е прието изпълнително деяние, включващо комбинираното извършване на правно забранените действия по чл. 255, ал. 1, т.т. 2, 6 и 7 НК чрез използването на т.нар. „липсващи търговци“, с какъвто профил обвинението е посочило и първостепенният съд е приел, че са „К.“ ЕООД, „А. г.“ ЕООД и „А. 12“ ЕООД, въззивният съд е следвало да обясни в документално-словесен вид защо според него правилно първата инстанция е третирала като истинно доказан факта, че посочените дружества са фиктивни; че сделките по всички процесни фактури са със симулативен характер. Вместо това АпСПНС е възприел подход по декларативно одобрение на първоинстанционните мотиви, обслужващ единствено рационалността, но не и изпълнението на задачите на въззивната инстанция. Така АпСпНС безкритично е декларирал подкрепата си за дадената от СпНС акредитация на основната ССчЕ, назначена в досъдебното производство и ползвана от обвинението, а трите допълнителни експертизи към нея, по същество даващи отговори, способни да внесат промени в нейните изводи, е отминал, лаконично отбелязвайки, че „следва да ги кредитира, но само досежно изследваните първични счетоводни документи…“. Аргументът е твърде общ и неясен, за да бъде коментиран, още повече, че от цялостното по-нататъшно изложение става ясно, че той не съответства на действително извършеното от въззивния съд третиране на доказателствата и на експертните заключения. Т.напр. генерализирайки гледната си точка, въззивният съд е заявил, че всяка една от съдебно-счетоводните експертизи „е фиксирала множество несъответствия в първичните счетоводни документи, декларирани от „И.“ ЕООД, съответно съхранявани от дружествата – липсващи търговци, което е още едно доказателство за начина, по който са били съставяни фактурите по отношение на „К.“ ЕООД, „А. г.“ ЕООД и „А. 12“ ЕООД…“. Като пример за такова несъответствие е посочил различния размер на сумите по фактура № 18 от 29.08.2013 г., отразени в дневника за продажби на „К.“ ЕООД и в дневника за покупки на „И.“ ЕООД. Към тази фактура обаче е издадено кредитно известие, предназначено именно за корекция на констатираната грешка. Този факт (регистриран и от вещото лице по ССчЕ) не е коментиран от първостепенния съд. Не е коментиран и от въззивната инстанция, като това контрастира на декларацията й, че кредитира изводите на основната и допълнителните ССчЕ, „но само досежно изследваните първични счетоводни документи“, сред които обаче са и кредитните известия. Не е обяснена и концепцията на въззивния съд относно значението на така констатираната от него нередност при фактура № 18 за изводите му относно редовността на останалите, инкриминирани по делото сделки, по отношение на по-голямата част от които вещото лице по ССчЕ е установило документална изрядност, вкл. съпоставяйки данните относно счетоводните отразявания по тях при двамата съконтрахенти и проследявайки последващата реализация на стоките по съответните фактури, при това към търговци, които не са сред посочените от съдилищата като контролирани от Ц. и ползвани от него за документално оформяне на фиктивни сделки. Такива са напр. „Е.-1“ ЕООД, „М. Б. Т.“ ООД, „ВМВ“ ЕООД, „М. Б.“ ЕООД, „Е. к.“ ООД, „Н.“ ООД, „Б. 98“ ООД, „К. М.“ ЕООД, „Д. м.“ ЕООД, посочени като съконтрахенти на „А. г.“ ЕООД и/или на „К.“ ЕООД в счетоводните документи, проверени и анализирани по експертен съдебно-счетоводен път. На този факт – последващата реализация на стоката към търговци сред посочените, защитата е поставила нарочен и сериозен акцент, оспорвайки извода на СпНС за фиктивен характер на сделките по всички, инкриминирани фактури. Въззивният съд е отминал мълчаливо това възражение, като не е регистрирал и очевидното несъответствие между извода на първата инстанция, че доколкото „К.“ ЕООД е имало реални сделки с други търговци, различни от процесните дружества, то те са били реализирани преди началото на инкриминирания период – от една страна и действителните данни от счетоводната документация на този търговец, приложена към делото (отразени и в констатациите на назначените от самия въззивен съд допълнителни съдебно-счетоводни експертизи). Отделно от това, солидаризирайки се с първостепенния съд в подкрепата за основната съдебно-счетоводна експертиза, въззивният съд е оставил без коментар няколко съществени момента, които биха могли да имат значение за качеството и надеждността на заложените в нея изводи, към които защитата е насочила вниманието му, а имено: При разпита й в съдебното заседание пред СпНС експертът М. е заявила, че за нуждите на изготвената от нея основна ССчЕ тя не е извършвала проверки в счетоводствата на самите дружества, в т.ч. и на „И.“ ЕООД, а е работила по документите от делото във вида и в обема, в който те са били към момента на възлагане на експертизата – ревизионни актове и фактури, като констатациите на експертизата „като краен извод са съгласно констатациите на данъчните ревизии на „К.“ ЕООД, „А. г.“ ЕООД, „А.“ ЕООД“. Уточнила е, че счетоводно сделките по 11-те фактури, които не са били признати от данъчните власти и които впоследствие са били инкриминирани, са изрядни, но самата тя не може да се ангажира със становище дали тези сделки са реално извършени. Като причина е изтъкнала факта, че според ревизията няма доказателства за транспорта на стоката по непризнатите фактури, макар тази стока да е доставена и да са установени превозвачът й, както и заявителят на транспорта. Именно с оглед недостатъчното изследване на проблема с транспорта на стоките по тези фактури, защитата е направила искане за назначаване на допълнителна експертиза (и СпНС е допуснал такава), в рамките на която да бъдат изследвани всички материали, относими към процесните сделки, за да се отговори дали стойността на транспортните разходи е включена в общата стойност на доставките и за чия сметка, съотв. дали би настъпила промяна в размера на дължимия ДДС, изчислен в основната експертиза. За изпълнение на задачите по тази експертиза е бил назначен превод на документи от английски език, неползвани от вещото лице до момента, който е направил достъпни за него търговски документи, международни товарителници, потвърждения и платежните документи на превозвача. Установено е в рамките на допълнителната експертиза напр., че съгласно с отразеното в инвойсите, стоките по съответните фактури са доставени на „К.“ ЕООД и „А.“ ЕООД от доставчика „Б.“ ЕООД съгл. условията на доставката CIP, като вътреобщностният транспорт е извършен за сметка на доставчика „Б.“ ЕООД. В крайна сметка експертизата е заключила в отговора на въпрос № 3, че за седем, конкретно посочени, от инкриминираните общо 11 фактури, вписани в дневниците за покупки/продажби на дружествата са налични данни по документи за реално извършени доставки и за реализирани последващи продажби. На тази база експертът е заключил, че размерът на дължимия ДДС, изчислен в основната експертиза, търпи корекции, като възлиза на 20 659,38 лв., а не както е посочено в основната експертиза – 91862,21 лв. СпНС е отказал да кредитира това заключение, подминавайки без коментар гореизложените обстоятелства, като е изтъкнал като аргумент единствено това, че фактура № 15 е посочена с различни стойности в дневника за покупки на „И.“ ЕООД и в дневника за продажби на „К.“ ЕООД и този факт е третирал като показателен за допълнително изготвяне на счетоводни документи, ерго за симулативен характер на сделката по тази фактура. Не е разяснил обаче логиката, по която този извод е според него относим и към сделките по останалите процесни фактури. Освен това, позоваването на въззивния съд на фактура № 15 е основано на сериозни фактологически неточности. Като се отмине това, че по посочения документ е извършено не частично плащане от страна на „И.“ ЕООД, както е констатирал СпНС, а е изплатена цялата сума (с преводи от 29.05.2014 г. – 7984,03 лв. и от 07.06.2014 г. – 5000 лв., последният включващ плащане и по фактура № 20/09.01.2014 г.), според данните по делото кредитното известие към фактура № 15 е от 09.02.2014 г., а не както е приел съда, за да отрече реалност на сделката по нея – от датата на издаването й. Според съда сторнирането на сумата не би имало наказателно-правно значение за формирания и деклариран данъчен резултат, ако бе извършено през следващия данъчен период. Както бе отбелязано, кредитното известие е издадено именно в рамките на следващия данъчен период. Отделен е въпросът дали този факт би могъл да има онова наказателно-правно значение, което е счел първостепенният съд, като се има предвид отсъствието на всякаква логика в операциите между страните по сделката, сочещи, че плащанията по нея са извършени от „И.“ ЕООД и след датата на кредитното известие. Все като аргумент за акредитиране именно на основната ССчЕ първостепенният съд е ползвал констатациите на тази експертиза относно фактура № 19 от 08.01.2014 г. (непроменени и при анализа в допълнителните ССчЕ), според които тя не е включена в дневника за продажби на „А. г.“ ЕООД. Отново напълно неясна остава логиката, по която съдът е отнесъл фактите, свързани с тази фактура към останалите, инкриминирани по делото сделки, по отношение на които чрез допълнителните ССчЕ е установена документална изрядност и не е разяснил как тези факти компрометират надеждността на експертните констатации по отношение на останалите сделки. Въззивният съд също не е изложил съображения в тази насока, макар да е заявил подкрепата си за подхода, възприет от първата инстанция. Що се касае до съображенията, с които АпСпНС е отказал да съобрази заключенията на допълнителните ССчЕ, които сам е назначил и е приел, те са в подкрепа на аргумента на първата инстанция за липсата на пълни разплащания между „И.“ ЕООД – от една страна и “А.“ ЕООД, „А. г.“ ЕООД и „К.“ ЕООД – от друга страна. Именно за изясняване на този проблем обаче е било поискано от защитата включване на въпроса под № 6 към първата допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, назначена във въззивното производство. Експертизата е изследвала въпроса и е дала заключение, че задълженията на „И.“ ЕООД към „К.“ ЕООД по издадените фактури са платени изцяло по банков път и „И.“ ЕООД няма задължения към „К.“ ЕООД. Задълженията на „И.“ ЕООД към „А.“ ЕООД са прехвърлени към „А. г.“ ЕООД и между двете дружества няма непогасени задължения по инкриминираните фактури. А задълженията на „И.“ ЕООД към „А. г.“ ЕООД са с остатък в размер на 52 750,67 лв. Тези експертни изводи не са коментирани и интерпретирани във въззивното решение. Само илюстративно описаните примери на разминаване между адмирираните от въззивния съд констатации на първата инстанция и приети от самия АпСпНС експертни констатации, оставени без коментар в оспореното решение, нагледно показват възприетия от този съд механичен и абсолютно безкритичен подход към първоинстанционната присъда. От друга страна, констатациите на първата допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, както и наличните писмени доказателства са частично в конфликт с приетото от СпНС, че договорите за преработка и съхранение на месо между „И.“ ЕООД – от една страна и всяко от дружествата “А.“ ЕООД, „А. г.“ ЕООД и „К.“ ЕООД – от друга страна са фиктивни, създадени като механизъм, за привидно движение на парични средства, защото е лишено от търговска логика използването на верига от прекупвачи между доставчика по ВОП – „Б.“ ЕООД и крайният получател на стоката – „И.“ ЕООД. Експертизата обаче е описала 8 фактури, издадени в периода от 31.10.2013 г. до 30.12.2013 г. между „А. г.“ ЕООД и „И.“ ЕООД, в които като основание е вписана именно „услуга“, предоставена от „И.“ ЕООД, като фактурите са осчетоводени при този търговец и сумите по тях са платени в пълен размер. В този контекст отговор са изисквали, но не са получили от въззивния съд възраженията на защитата, че по пътя от внасянето на месото от „Б.“ ООД до „И.“ ЕООД, като краен получател, е част от него е претърпявала преработка, като практически „И.“ ЕООД не е получавало стока, напълно идентична с внесената от „Б.“ ООД, както се твърди от обвинението и е прието от първостепенния съд. Без съмнение съдът не е обвързан от експертното заключение и е оправомощен както да не го приеме, така и да не му се довери след като го е приел. Но и в двата случая е длъжен да мотивира подхода си. Още повече, че фактът, че въззивният съд е удовлетворил искането на част от страните за назначаване на две допълнителни съдебно-счетоводни експертизи, сам по себе си показва, че този съд вече е преценил като неизяснени в рамките на първоинстанционното производство обстоятелства от съществено значение за правилното решаване на делото, които е възможно да бъдат изяснени единствено и само чрез привличане на допълнителна експертна помощ. Същевременно е решил делото без отговор на въпросите относно тези обстоятелства, като не е отговорил и на възраженията на защитата, свързани с тях. Практически назначаването на двете допълнителни експертизи във въззивното производство е останало акт, реализиран сам за себе си, самоцелността на който ясно илюстрира нееднаквото третиране на гледните точки на страните по обвинението и защитата. Подходът по неглижиране на допълнителната съдебно-счетоводна експертиза, която е допуснал и впоследствие е приел, СпНС е обяснил с разбирането, че въпросът относно реалността на сделките е правен и решаването му не може да става по експертен път. Това становище е прието за правилно при въззивния контрол. Всъщност проблемът относно реалността на инкриминираните сделки е такъв именно на фактическо установяване, а не на правно прилагане. Вярно е, че предвид спецификите на инкриминираната дейност ползването единствено на документално отразените данни не би позволило изясняване на фактите относно събитията с необходимата пълнота и точност, като в това отношение са от полза и методите на фактическа проверка на тези данни чрез съпоставката им с гласните доказателства. Тази съпоставка обаче трябва да е реална. А в случая въззивният съд е декларирал подкрепа за направената от първата инстанция преценка относно доказателствената стойност на свидетелски показания и относно изводимото от тях, която, при липсата на конкретно изложени в отговор на възраженията на страните аргументи и отсъствие на собствен доказателствен анализ във връзка с тези показания, не може да убеди в действителността на въззивната проверка. Практически е нарушен справедливият баланс на интересите на страните в производството, а въззивният контрол е лишен от съдържание. Няма отговор възражението, че СпНС е интерпретирал тенденциозно показанията на Г. Т. С., И. М., като им е придал значение, каквото те нямат и е извел от тях информация, каквато не излъчват – относно параметрите на сключените в инкриминирания период сделки от „Б.“ ООД, „К.“ ЕООД, „А.“ ЕООД и „А. г.“ ЕООД, както и относно това, че реалният получател по сключените от тези търговци сделки е било „И.“ ЕООД. Няма отговор възражението, че СпНС е ползвал само доказателства с обвинителна насоченост, а е игнорирал установяващите факти в полза на подсъдимите. Т.напр. с основание се възразява, че от съдебните актове неясно остава дали съдебното внимание е било ангажирано с показанията на свид. Я. Е. (и ако не, то поради какви причини) и с твърденията в тях, че в периода м. април – м. май 2013 г. „Г. Д.Б.“ ЕООД, чийто счетоводни документи свидетелката е обработвала, е получило доставки на месо от „К.“ ЕООД по пет, конкретно посочени от свидетелката фактури; че дружеството, в което е работела тя също не е имало складова база, а сделките са били реализирани веднага (т.е. по подобие на процесните търговци, по отношение на които идентичен факт е приет за компрометиращ тяхната действителност). Решението се отличава с произволни заключения за доказаност на определени факти чрез свидетелски показания при практически липсваща връзка между аргумента и заключението. Т.напр. според АпСпНС чрез показанията на изброени от него свидетели, сред които и Т. П. правилно СпНС е заключил, че трите дружества са били „под прекия фактически контрол на подс. М. Ц. и са имали задача да генерират фиктивен и симулативен документооборот към „И. ЕООД“. Прегледът на показанията на Т. П. обаче показва, че тя свидетелства за наемането й от подс. Й. за счетоводно обслужване на „И.“ ЕООД през м. април 2013 г.; за организацията на работата й при този търговец; че цехът е работел и е обработвал месо; че „К.“, „А.“ и „А. г.“ са й познати като партниращи на „И.“ ЕООД търговци, които са доставяли месо; че към всяка от издадените за доставките от тези дружества фактури е имало придружаващ документ за „разпад“ (транжиране на месото) и са били извършвани необходимите разплащания. Потвърдила е, че е имало случай на извършено надплащане в полза на „К.“, като е заявила, че не знае дали в тази връзка отношенията са били уредени чрез допълнителна доставка на месо или неоснователно платената сума е била възстановена. Заявила е и че веднъж, по повод на новогодишно парти, е виждала подс. Ц.. При тази съпоставка между съдържанието на свидетелските показания и направените въз основа на тях съдебни изводи се е налагала като очевидна нуждата от допълнително разяснение от страна на въззивния съд относно начина, по който Т. П. подкрепя направения от СпНС извод за властта на Ц. над „К.“, „А.“ и „А. г.“ и фигуративната роля на тези дружества като генератори на симулативен документооборот към „И.“ ЕООД. Липсата на ясно обяснение относно причините и логическия път, по който съдът е достигнал до извод, било то за достоверност или за недостоверност на един доказателствен източник или за доказаност или недостатъчна доказаност чрез него на един релевантен факт, прави обективно невъзможна контролната проверка върху дейността му, като е невъзможно да се изключи вероятността съдебните изводи да са произволни или основани на логически невалидни или погрешно приведени аргументи, базирани напр. на неточна доказателствена интерпретация. От критичен въззивен преглед и преценка се е нуждаела логическата връзка, която първостепенният съд е направил между показанията на свид. Ш. и заключението, формирано чрез тях - за „принадлежността, ролята и мястото на отделните участници в създадената организация“ и за отграничаване на „деятелността и каузалния принос на всеки от подсъдимите“. Това, подкрепено от АпСпНС обобщение не придава яснота на съдебния акт, като се има предвид, че Ш. не споменава имена, в т.ч. и на подсъдимите, отричайки тяхната персонална активност, свързана с дейността, за която самият той е бил ангажиран от „С.“, не споменава названия на търговци, изключая „С. т.“, в чиято продажба е участвал и „К.“, документи на която е заявил, че е имало у него, но неясно какви, дадени му от кого, предназначени за кого и пр. Аналогична е ситуацията с показанията на свид. А., като е оставено без отговор възражението на защитата за произволно третиране от страна на първостепенния съд на показанията както на този свидетел, така и на съобщеното от свид. И. при формиране на заключението за активни действия на подс. Ц. по регистрацията на „А.“, на възраженията за мотивиране на присъдата чрез предположения и допускания и произволни изводи, непроизтичащи от тези показания. Безкритично е адмирирано позоваването от страна на първата инстанция на показанията на свидетелите Т. М., Г. А., С. И., Г. Т. С. без да е даден конкретен отговор как точно показанията на тези свидетели обслужват обвинителната теза и кои точно обстоятелства от предмета на обвинението се установяват чрез тях – дали, че „К.“ ЕООД, „А. г.“ ЕООД и “А.“ ЕООД са били недобросъвестни търговци, регистрирани за формиране на неистински документален поток и неправомерно формиране на данъчен кредит в полза на „И.“ ЕООД; дали че сделките между тези дружества и „Б.“ ООД и „И.“ ЕООД са били фиктивни и че реалният получател на стоката, внесена от „Б.“ ООД е било „И.“ ЕООД, а не посочените три търговски дружества и пр. Този проблем е бил поставен на вниманието на въззивния съд и е изисквал нарочен и сериозен отговор, като се има предвид напр. това, че показанията на свид. М. съдържат информация единствено за това, че тя е била ангажирана от Ц. като пълномощник на „К.“ да води „кореспонденцията и логистиката“ на дружеството, познанството й с К. А., ангажирането на А. от Ц. със счетоводното обслужване на „К.“, това, че е предавала на Ш. счетоводни документи на търговеца, а в мотивите на СпНС, към които препраща АпСпНС, практически е възпроизведено съдържанието на казаното от М. и чрез съпоставката му с Ш. и А. са направени изводи единствено за времето, когато са се случили описаните от свидетелката събития. Съдържанието на въззивното решение не позволява да бъде отхвърлено възражението на защитата за липсваща връзка между извода на този съд (стр. 25 от решението), че трите дружества - „К.“ ЕООД, „А. г.“ ЕООД и “А.“ ЕООД са имали задача да генерират фиктивен документооборот към „И.“ ЕООД и свидетелските показания на Т. П., В. В., Я. П. и М. С., на които той е основан, доколкото липсва анализ и оценка на всеки от доказателствените източници и поднесена в документално-словесен вид съпоставка помежду им, евентуално и с други доказателства, както изисква чл. 339, ал. 2 НПК. Още повече като се имат предвид твърденията на Я. П. напр., че собственик на доставеното в базата на „И.“ ЕООД в с. Ъ. месо от упоменатите от нея търговци („К.“ ЕООД и А. 12“ ЕООД) не е ставало „И.“ ЕООД, а това дружество е било посочвано в съставените документи като „база за съхранение на месото“, наред с посочените в същите документи собственик и изпращач на месото. Очевидно неясно е как тези твърдения според АпСпНС доказват направения от него извод за цел на „К.“ ЕООД и „А.“ ЕООД да генерират фиктивен документооборот към „И.“ ЕООД. Основателно е и възражението на защитата за следван от въззивния съд подход на необективно и тенденциозно обсъждане на показанията на свид. П. П. (стр. 28 от решението), доколкото са ползвани твърденията му от досъдебната фаза, че документите на „А. г.“ ЕООД за осчетоводяване са му били носени основно от М. Ц., а напълно игнорирано е съобщеното от него във въззивното производство (протокол от 15.01.2021 г.), че всъщност документите са му били носени от счетоводителките Г., Р. и Д., от които знаел, че получават документите от Ц., но не помнел за кои форми. Доколкото показанията на този свидетел са част от източниците, послужили за генералния съдебен извод относно ролята на Ц. по отношение на трите дружества, противоречието е изисквало задълбочено обсъждане и даване на ясен и обоснован отговор относно причините да се приеме предложеният от този свидетел вариант на свидетелстването му именно в досъдебното производство. Ползвайки обща фразеология, въззивният съд е акламирал подхода на първостепенния съд към гласните доказателствени източници, оценявайки го като „внимателен и прецизен“, като макар и настоявайки да е извършил собствена преценка на доказателствата, практически е възпроизвел съпътстващата този подход аргументация на Специализирания наказателен съд, ограничена основно до възпроизвеждане на фрагменти от свидетелските показания и предлагане на тази база на генерални изводи. Съдебният акт е обоснован, когато в него са изложени в документално-словесен вид аргументи, свързани с индивидуален и съвкупен анализ и оценка на ползваните доказателства и доказателствени източници, вкл. и на противоречията между тях, когато такива съществуват и при ясно обяснени причини за тяхната подкрепа, респ. за отхвърлянето им. Липсата на такива аргументи означава субективност, която компрометира справедливостта на производството и пряко накърнява правото на подсъдимите да разберат причините за осъждането им. Посочените нарушения изискват отмяна на въззивното решение в наказателно-осъдителната му част и връщане на делото за повторното му въззивно разглеждане от друг състав на въззивния съд, който следва да изпълни процесуалните си задължения, като качествено обсъди доказателствата и направи обосновани фактически и правни изводи и даде отговор на възраженията на защитата. Водим от това и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 5 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 460001 от 11.08.2022 г. по ВНОХД № 300/2020 г. на Апелативния специализиран наказателен съд в наказателно-осъдителната му част, както и в частта за присъдените в тежест на подсъдимите разноски във въззивното производство и ВРЪЩА делото на Великотърновския апелативен съд за ново въззивно разглеждане от стадия на съдебното заседание. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.