2
Р Е Ш Е Н И Е
N 397/2012 г.
[населено място] 10. 04. 2013 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение в съдебно заседание на десети октомври през две хиляди и дванадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛ ЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
при участието на секретаря Даниела Никова
като разгледа докладваното от съдията Бранислава Павлова
гр. дело N 762/ 2010 г. по описа на Първо гражданско отделение, за да се произнесе съобрази:
Производството е по чл. 290 ГПК.
И. Б. С., О. А. С.а, С. П. С., С. И. С., М. Н. П. и Д. П. Я. са обжалвали въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 250 от 18.02.2010г. по гр.д.№ 2299/2009г.
Ответникът И. А. Д. е подал писмен отговор, в който изразява становище, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и не са налице основания за неговата отмяна.
Касационната жалба е приета за допустима и е допусната за разглеждане по същество по реда на чл.288 ГПК по въпроса приложима ли е презумпцията на чл.69 ЗС, когато съсобственик упражнява фактическа власт върху целия съсобствен имот и представлява ли извършването на видими и явни действия по ограничаване на достъпа на съсобствениците в имота проява на собственическо отношение към целия имот.
Правният въпрос, по който е допуснато касационното обжалване е разрешен по реда на чл.292 ГПК с Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ВКС , ОСГК. Според диспозитива на тълкувателното решение презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които съсобственик е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. Когато съсобственикът владее само своята идеална част, но държи вещта като обща, той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, този съсобственик трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.
По основателността на жалбата.
С обжалваното решение Пловдивският окръжен съд е потвърдил първоинстанционното решение на Пловдивския районен съд , Х състав № 1974 от 14.07.2009г. по гр.д.№ 3773/2008г. , с което е отхвърлен предявеният на основание чл. 124 ал.1 ГПК от И. Б. С., О. А. С., С. П. С., С. И. С., М. Н. П. и Д. П. Я. против И. А. Д. иск за установяване, че ищците И. Б. С. и О. А. С. са собственици на 1/6 ид.ч. от дворно място от 151 кв.м. , представляващо УПИ ..- .. кв.219 по плана на [населено място], Втора градска част, както и на 1/3 ид.ч. от таванско помещение в сградата, построена в посоченото дворно място.
Въззивният съд е приел, че ответникът по делото И. А. Д. е признат за собственик на основание чл.587 ал.1 ГПК с нот. акт № 198/2008г. на 1/6 от дворно място от 273 кв.м. , представляващо поземлен имот ... и поземлен имот ... , включени в УПИ XX-... и УПИ ХІХ-...,... по плана на [населено място], Втора градска част , както и на 1/3 ид.ч. от таванското помещение на построената в дворното място жилищна сграда. За приземът на тази сграда ответникът И. А. Д. се легитимира като собственик на 1/3 ид.ч. с нот.акт № 76/1964г. , с който заедно с П. И. е закупил и 1/3 от дворното място и 1/3 от тавана на сградата. След като е собственик на идеална част от приземния етаж, преустроен и ползван като жилищен, според въззивния съд няма пречка И. А. Д. да притежава и идеални части от общите части на сградата, каквато част се явява таванът, представляващ подпокривно пространство. От друга страна твърдението на ищците О. Б. С. и О. А. С., че са станали собственици на целия описан в нот. акт № 45/2007 г. имот – приземният етаж, 1/2 ид.част от дворното място и съответната идеална част от таванското помещение като обща част на сградата изисква те да установят, че праводателите им са придобили по давност по-голяма част от имота от посочените в нот. акт № 76/1964г. 1/6 ид. част от дворното място и 1/3 ид. част от призема и таванското помещение, включително и частите на И. А. Д., описани в същия нотариален акт. Според въззивния съд всеки съсобственик владее своята част и ползвайки останалата част от съсобствения имот я държи за съсобственика, който я притежава. Живеенето и необезпокояваното ползване на частта от имота, принадлежаща на съсобственик, който не живее в него, в продължение на повече от десет години, не представлява обективиране на намерение за своене, а упражняване на правата по чл. 31 от Закона за собствеността. Обсъждайки показанията на свидетелите, съдът е приел, че те не доказват действия от страна на праводателите на ищците , отблъскващи чуждото владение и недвусмислено демонстриращи на останалите съсобственици, че владеят изцяло имота като свой. Съдът е посочил, че писмените доказателства, на които ищците са се позовали, във връзка с твърдението за установено владение върху частта на ответника, не следва да бъдат кредитирани, защото са представени по друго дело, освен това наличието на разписки не може да обоснове извода, че е сключен предварителен договор за покупко-продажба, от когато в полза на купувача е започнала да тече придобивна давност. Начален момент на такава давност не е установен по делото, тъй като не е доказано отблъскване на владението на съсобственика.
С оглед изложението по чл.291 ал.1 ГПК и разрешението в ТР 1/2012г. на ВКС, ОСГК презумпцията на чл.69 ЗС е приложима в отношенията между съсобствениците, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение, какъвто е обикновеният случай на упражняване на фактическа власт върху цялата съсобствена вещ само от един /или част/ от съсобствениците. В тази хипотеза владението е върху собствените идеални части, а за чуждите съсобственикът е държател – владее от името и за сметка на собственика. Когато съсобственик е започнал да упражнява фактическа власт върху целия имот на основание, изключващо владението на останалите, намерението му за своене се предполага на основание чл. 69 ЗС. Основанията, на които е възникнала съсобствеността, както и тези, на които е придобито владението на чуждите идеални части, могат да бъдат различни и във всеки конкретен случай при позоваване на придобивна давност от съсобственик, съдът следва да преценява въз основа на твърденията на страните и доказателствата по делото, дали завладяването не е станало на правно основание или със съгласието на предишния владелец, което може да бъде изразено в писмен акт или да е неформално.
По предявения по настоящото дело положителен установителен иск за собственост , ищците са се позовали на придобивна давност като са твърдяли, че купувачите на 1/3 ид.ч. от мястото, 2/3 ид. части от сутерена и тавана по договора, предмет на нот.акт№ 76/1964г. впоследствие са сключили неформален договор за продажба, по който П. А. И. е заплатил стойността на дела на И. А. Д.. Заедно с другия съсобственик П. П., респективно с наследниците му е установено съвладение върху дворното място и всеки един от тях е придобил по ½ ид.ч. П. А. И. и съпругата му И. Н. И. /праводатели на ищците И. Б. Сливов и съпругата му О. А. С. / са се снабдили с нот.акт по обстоятелствена проверка № 77/1991г. за 1/6 ид.ч. от дворното място и 2/3 ид.ч. от приземния етаж на основание придобивна давност. Ответникът И. А. Д. се е снабдил с констативен нотариален акт № 198/2008г., издаден въз основа на документи /чл.587 ал.1 ГПК/ за 1/6 ид.ч. от мястото и 1/3 ид.ч. от таванското помещение. В отговора на исковата молба той е оспорил иска с твърдение, че не се е дезинтересирал от правата си на собственост върху имота, а ищците не са имали поведение, което да обективира намерението им за промяна на основанието, на което ползват имота – от държане във владение.
Във връзка с твърденията за придобиване по давност на собствеността върху целия урегулиран поземлен имот ХХ-... кв.219 по плана на [населено място] , ищците са поискали още с исковата молба да бъде изискано и приложено гр.д. № 5175/1996г. на Пловдивския районен съд, приключило с влязло в сила решение, с което е отхвърлено искането на И. А. Д. за разпределяне ползването на дворното място по реда на чл.32 ал.2 ЗС и са се позовали изрично на събраните писмени доказателства от 1967г. за платени суми от П. И. на И. Д.. Писмените доказателства е следвало да бъдат обсъдени, защото в това производство те са били представени във връзка с оспорените права на И. Д. на същото основание - изтекла придобивна давност в полза на П. И.. Макар предявеният иск за разпределяне на ползването да е отхвърлен поради отсъствие на съсобственост, с оглед характера на производството по чл.32 ал.2 ЗС, което е за спорна съдебна администрация, влязлото в сила решение не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение вещните права.
Потвърдителните разписки от 14.01.1967г. и от 22.02.1967г. съдържат изявление на И. Д., че е получил общо сумата 1400лв. срещу продадения от него имот - сутеренния етаж и идеалната част от дворното място . Признанието за сключен договор за продажба и получаването на почти пълната уговорена цена дава основание да се приеме, че от този момент съсобственикът – купувач е променил намерението си и е започнал да владее целия имот, презумпцията на чл.69 ЗС влиза в действие и не е необходимо да доказва отблъскване на владението на съсобственика, достатъчно е да установи, че е то е осъществявано спокойно, явно и несъмнително до момента на позоваването на давността през 1991г., когато купувачът П. И. и съпругата му И. И. са се снабдили с нотариален акт за собственост № 77/1991г. на основание придобивна давност по реда на чл.483 ал.2 ГПК /отм./ . Свидетелката Н. е казала при разпита й пред районния съд, че познава добре имота от повече от 50 години, живяла е наблизо, а за кратко /2005-2008г./ и като наемател в горния етаж и е ползвала тавана. На първия етаж е живял П. И., ползвал е и двора общо с П. П. . Имотът не е ползван през този период от И. Д., само веднъж по времето, когато свидетелката е била наемател е дочула разговор, че той искал да ползва двора, но не е бил допуснат. Свидетелката Р. А. е дала показания, че И. Д. е споделил пред нея, че са се разбрали когато той е напуснал имота да си запази мястото и „ въздуха“ , за да има възможност да получи жилище при евентуално отчуждаване на имота.
При така установените фактически обстоятелства необосновано и в нарушение на закона съдът е приел, че не е доказан фактическият състав на придобивната давност – отменително основание по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
Съгласно ТР 11/2012г. на ВКС, ОСГК нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, има легитимиращо действие, но като издаден в едностранно охранително производство, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорващото лице може да противопоставя свои вещни права или само да отрича извода на нотариуса за принадлежността на правото на собственост в лицето на титуляра на нотариалния акт. Когато и двете страни в правния спор притежават нотариални актове за собственост върху имота / констативни или за правна сделка/, за разпределянето на доказателствената тежест при оспорването важи общото правило на чл. 154, ал.1 ГПК - всяка страна трябва да докаже фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание.
В разглеждания случай е установено по делото , че след постигнатото съгласие за продажба на сутерена и дворното място и плащането на договорената цена, И. Д. е напуснал имота, а в сутеренния етаж е останал да живее П. И. със семейството си и е упражнявал владение върху жилището повече от десет години до снабдяването с нот.акт № 77/1991г., а заедно с П. П. – и върху дворното място.
Ищецът И. Б. С. е закупил с нот. акт 45/2007г. на нотариус Д. Г., вписана под № 132 в регистъра на нотариалната камара, жилище в приземния етаж на едноетажната сграда в УПИ ХХ-... по плана на [населено място], заедно със съответните идеални части от общите части на сградата, както и на ½ ид.ч. от дворното място. Права върху имота е придобила и съпругата му О. А. С. на основание чл.19 ал.1 СК /отм./. Продавачите И. Н. И. , Л. П. Д. и С. П. С. са наследници на П. И., придобил 1/6 ид.ч. от дворното място и 1/3 ид.ч. от приземния етаж и таванското помещение с нот. акт №76 от 22.03.1964г. Следователно оригинерното придобиване по констативния нот.акт № 20/2007г., с което е призната собственост по давност и наследство на жилището в приземния етаж и 1/2 от дворното място, се отнася за разликата от 1/6 ид.ч. от мястото до ½ или за 1/3 ид.ч. Както вече се посочи началото на давностното владение е настъпило през 1967 г. поради постигнато съгласие И. А. Д. да продаде своята идеална част на съсобственика и купувач по същия нот.акт № 76/1964г. от дворното място и приземния етаж, обособен като жилище. От този момент нататък, макар формално да не е бил сключен предварителен договор за продажба, П. И. е установил фактическа власт за себе си със съгласие на собственика, което води до прилагане на презумпцията на чл.69 ЗС. Владението е продължило небезпокоявано повече от десет години към момента на съставяне на констативния нотариален акт по чл.483 ал.1 ГПК /отм./ № 77/1991г.. Плащането на данъци през този период само по себе си не може да се противопостави на владението, то следва да се обясни с убеждението на И. Д., че е запазил собствеността върху таванския етаж, вклюващ и право на строеж като възможност за получаване на жилище при евентуалното застрояване, както е обяснила при разпита си свидетелката А.. По тези съображения се налага изводът, че към 1991г. И. Д. е изгубил правото на собственост съгласно чл. 99 ЗС и титулът за собственост на праводателите на ищците И. Банков Сливов не е оборен.
Забраната на чл.29 ЗСГ /отм./ не е била приложима, тъй като е било налице изключението на чл.15 ЗСГ /отм./ . Свободното разпореждане без посредничеството на съответния общински народен съвет , предвидено в чл.15 ЗСГ /отм./ е било допустимо и давността не служи за заобикаляне на закона. Следователно както частта от сутерена, така и 1/6 ид.ч. от дворното място, първоначално закупени от И. А. Д. са придобити по давност от П. И. и съпругата му и те валидно са се разпоредили със своята идеална част като са продали имота на ищеца И. Банков Сливов с нот.акт № 45/2007г.
След като собствеността от И. А. Д. е изгубена върху основния обект – жилището ,което се намира в сграда с учредена етажна собственост, следва да се приеме, че той е изгубил и правото на собственост върху таванското помещение като подпокривно пространство , защото в това си естество то представлява принадлежност на двата самостоятелни жилищни обекта в сградата на основание чл.38 ЗС – срв. ТР 34/1983г. на ВС, ОСГК.
С нотариален акт № 198/2008г. И. А. Д. е признат за собственик на 1/6 ид.ч. от дворното място и 1/3 ид.ч. от таванското помещение , толкова колкото са правата придобити заедно с П. И. по първоначалния нотариален акт № 76/1964г., който е и описан в документите, въз основа на които е издаден констативния нотариален акт, следователно той засяга единствено правата на купувача И. Б. С. и само за него и съпругата му придобила права по презумпцията на чл.19 ал.1 СК /отм./ е налице правен интерес от установяване на собствеността, след като искът е предявен само за тази идеална част. Ето защо по отношение на останалите ищци липсва правен интерес от провеждането на установителен иск за собственост и в тази част като процесуално недопустими решенията следва да се обезсилят, а производството по делото – да се прекрати.
При този изход на спора на основание чл.78 ал.1 ГПК на ищците И. Б. С. и О. А. С. следва да се присъдят направените по делото разноски по представения списък в размер на 474 лв., представляващи деловодни разходи – държавни такси и хонорар за вещо лице.
Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 250 от 18.02.2010г. по гр.д. 2299/2009г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за установено на основание чл.124 ал.1 ГПК по иска, предявен от И. Б. С. и О. А. С. против И. А. Д., че И. Б. С. и О. А. С. са собственици на 1/6 ид.ч. от дворно място, цялото от 151 кв.м. представляващо УПИ ХХ- ... кв.219 по плана на [населено място], Втора градска част, както и на 1/3 ид.ч. от таванско помещение в сградата, построена в посоченото дворно място и отменява на основание чл.537 ал.2 ГПК нот.акт № 198/2008г. на нотариус М. С. , вписана с рег.№ 473 в регистъра на Нотариалната камара.
ОБЕЗСИЛВА решението на Пловдивския окръжен съд № 250 от 18.02.2010г. по гр.д. 2299/2009г. и потвърденото с него решение на Пловдивския районен съд , Х състав № 1974 от 14.07.2009г. по гр.д.№ 3773/2008г. , с което е отхвърлен предявеният на основание чл. 124 ал.1 ГПК установителен иск за собственост от С. П. С., С. И. С., М. Н. П. и Д. П. Я. против И. А. Д. за установяване правото на собственост върху 1/6 ид.ч. от дворно място, цялото от 151 кв.м. представляващо УПИ ХХ- ... кв.219 по плана на [населено място], Втора градска част, както и на 1/3 ид.ч. от таванско помещение в сградата, построена в посоченото дворно място и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал.1 ГПК И. А. Д. да заплати на И. Б. С. и О. А. С. сумата 474лв./четиристотин седемдесет и четири лева/ разноски за всички инстанции.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: