5 Р Е Ш Е Н И Е №. 156 София, 30.11.2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на седемнадесети ноември две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА НИКОЛАЙ МАРКОВ при участието на секретаря Лилия Златкова в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията М.Славчева т.дело № 2639/2014 година Производство по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. А. В. от [населено място], общ.Долни Ч. против въззивно решение № 292 от 20.03.2014 г. по в.т.д.№ 161/2014 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 5425/02.12.2013 г. по гр.д. № 6067/2013 г. на Варненски районен съд, с което е прието за установено, че К. А. В. дължи на [фирма] [населено място] сумата 12 056.46 лева, представляваща главница, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване заявлението 30.11.2012 г. до окончателното изплащане на задължението, сумата от 1 205.97 лв. - редовна лихва за периода 24.07.2012 г. – 29.11.2012 г., сумата 4 45.55 лв., представляваща санкционираща лихва за периода 30.03.2012 г. – 29.11.2012 г., сумата от 110 лв., представляваща заемна такса до 29.11.2012 г., всички дължими по договор за кредит за текущо потребление, сключен на 18.01.2008 г. с [фирма], които вземания са прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 15.02.2013 г., сумата от 276.36 лв. държавна такса и 526.36 лв. юрисконсултско възнаграждение, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 10099/12.12.2012 г. по ч.гр.д. № 17867/2012 г. на В., на основание чл. 422 ал.1 във вр. с чл. 415 ал.1 ГПК. В касационната жалба са въведени касационни доводи по чл.281, т.3 ГПК, обосновано с твърдения, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост, допуснати нарушения на материалния закон – чл.99 ЗЗД и на съществени процесуални нарушения. С определение № 524 от 12.09.2015 г. по т.д.№ 2639/2014 г. на ВКС настоящият състав е допуснал касационно обжалване на въззивното решение за проверка на съответствието му с Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д.№ 12/2009 г., ТК, ІІ т.о. по материалноправния въпрос от кого следва да изхожда съобщението до длъжника, за да настъпи действието на цесията. Ответникът по касация оспорва основателността на касационната жалба по реда на чл.287, ал.1 ГПК. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във връзка с наведените оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да потвърди обжалваното пред него решение, с което е уважен предявения срещу касатора иск по чл.422 ГПК, въззивната инстанция приела за неоснователно възражението му, че първоинстанционният съд е разгледал недопустим иск поради предявяването му от лице, което не е материалноправно легитимирано, като е счел, че доводите на ответника за валидността на извършеното уведомяване по чл. 99 ал.3 от ЗЗД имат изцяло и единствено значение по същество на спора, а не по неговата допустимост. Прието е от фактическа страна, че ответникът, сега касатор е встъпил във валидни правоотношения по договор за Кредит за текущо потребление от 18.01.2008 г. с [фирма], за сумата от 16 000 лв., като в хипотеза на настъпила предсрочна изискуемост банката се е снабдила със заповед за изпълнение на парично задължение в производството по ч.гр.д. № 17867/2012 година на В.. След нейното издаване кредиторът [фирма] е сключил договор за цесия с ищеца [фирма], по силата на който е прехвърлила вземания, посочени в приемо-предавателен протокол, неразделна част от договора срещу покупна цена, в който фигурира и вземането спрямо ответника-длъжник, като същото е индивидуализирано по основание, размер, натрупан дълг и цена на прехвърлянето. Възражението на ответника за недопустимост, евентуално за неоснователност на иска поради отсъствие на валидно уведомяване от страна на цедента, чието е задължението за това е счетено за неоснователно. Изложено е, че съгласно чл. 99 ал.3 и 4 ЗЗД за консолидиране фактическият състав по прехвърляне на вземането, цесията следва да бъде съобщена на длъжника. Преди съобщаването последният ако изпълни към цедента – счита се, че се е освободил от дълга. Следователно правната последица на съобщаването до длъжника е в това той да се уведоми спрямо кое лице е задължен от този момент. Изискването да се извърши уведомяването от цедента не препятства прехвърлителят да натовари чрез упълномощителна сделка друго лице с тези задължения, включително това да е и цесионера, тъй като задължението за уведомяване не е нито лично, нито непрехвърлимо. Счетено е освен това, че възражението на длъжника за ненадлежно уведомяване има значение само ако е съединено с възражение за изпълнение към стария кредитор. В настоящия случай изпълнение отсъствало, а уведомяването от цесионера било извършено надлежно, с оглед на приложеното по делото пълномощно от цедента, уведомително писмо изх. № 40/09.04.2013 г. по чл. 99 ал.3 ЗЗД, изпратено от цесионера в качеството на негов пълномощник и известие - обратна разписка, получено от адресата, в която изрично е описан изпратеният документ. С оглед на изложеното съдът е приел, че възраженията на въззивника за ненадлежно уведомяване не намират опора в закона и се опровергават от събрания доказателствен материал. Длъжникът не бил изпълнил, въпреки съобщението кому следва да престира, поради което е счетено, че и сумите за главница, лихви и такси, предмет на установителната претенция са доказани по основание и размер. Въззивното решение е правилно по своя краен резултат независимо от разрешения в противоречие с Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д.№ 12/2009 г., ТК, ІІ т.о. въпрос от кого следва да изхожда съобщението до длъжника, за да настъпи действието на цесията. С цитираното решение, постановено по реда на чл.290 Т. и имащо задължителен характер за съдилищата по смисъла на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да го защити срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение и доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и стария кредитор (цедента), логично е и въведеното от законодателя изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от стария кредитор (цедента). Счетено е, че само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Според даденото разрешение правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента (стария кредитор), но не и съобщението, извършено от цесионера (новия кредитор). С оглед данните по делото обаче за надлежното упълномощаване на цесионера да уведоми длъжника от името на цедента за прехвърляне на вземането му към него, вззивното решение изцяло е съобразено с Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., с което е дадено разрешение по въпроса дали цесионерът /приобретателят на вземането/ може да уведоми длъжника за прехвърлянето на вземането като представител на цедента. С цитираното решение е прието, че съобщението от новия кредитор няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД действие, но това не означава, че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това становище е аргументирано с разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, според която представителната власт възниква по волята на представлявания, нейният обем се определя според това, което упълномощителят е изявил /чл. 39 ЗЗД/ и след като не са предвидени никакви изрични ограничения посредством повелителни правни норми на тази власт, свързани с уведомяването за цесията, то е заключено, че по силата на принципа за свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Длъжникът може да се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице като поиска доказателства за представителната власт на новия кредитор. Даденото разрешение по повдигнатия с цитираното решение материралноправен въпрос настоящият състав изцяло споделя. Въззивното решение, с което е зачетен уведомителния ефект на съобщението до длъжника по чл.99, ал.4 ЗЗД, изпратено от цесионера като пълномощник на цедента е съобразено изцяло със задължителната практика, обективирана в Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о. Ето защо настоящият състав приема, че въззивното решение е правилно и на основание чл.293, ал.1 ГПК следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.8 във вр. с ал.3 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника възнаграждение за юрисконсулт в размер на 500 лв. Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 292 от 20.03.2014 г. по в.т.д.№ 161/2014 г. на Варненския окръжен съд. ОСЪЖДА К. А. В., ЕГН [ЕГН], [населено място], общ.Долни Ч., обл.В. да заплати на [фирма], [населено място] сумата 500 лв. – юрисконсултско възнаграждение- Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: