9 Р Е Ш Е Н И Е № 95 гр. София, 15 юли 2022 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 331 по описа за 2022 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия С. И. С., депозирана чрез защитата, и по жалби на частните обвинители Н. И. Ч., А. Н. Ч. и К. Н. Ч., чрез повереник, срещу решение на Пловдивски апелативен съд № 260000 от 15.02.22 г, по ВНОХД № 587/20, с което е изменена присъда на Смолянски окръжен съд № 12 от 23.10.2019 г, по НОХД № 31/19, като деянието е преквалифицирано по чл. 343 а, ал. 1, б. „г“ вр. чл. 343, ал. 4, пр. 1 и 4 вр. ал. 3, б. „б“, пр. 1 вр. ал. 1, б. „в“, пр. 1 вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК, изпитателният срок по чл. 66 НК е намален на четири години, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 16.07.2015 г, на път II-86, Пловдив - Смолян - Рудозем, посока от [населено място] към [населено място], при управление на моторно превозно средство, е нарушил чл. 20, ал. 1 ЗДП, и по непредпазливост е причинил смъртта на В. А. Ч. и средни телесни повреди на Н. И. Ч. и А. Н. Б. / Ч. /, с оглед на което и на основание чл. чл. 343, ал. 4, пр. 1 и 4 вр. ал. 3, б. „б“, пр. 1 вр. ал. 1, б. „в“, пр. 1 вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 и чл. 54 НК, е осъден на три години „лишаване от свобода“, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от пет години, както и на „лишаване от право да управлява моторно превозно средство“, за срок от пет години, като е оправдан за нарушението по чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДП. С жалбата на подсъдимия се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните аргументи: Неправилно е становището на съда, че неустановеният син автомобил е навлязъл в лентата за движение на подсъдимия с една трета от габаритите си, макар и да са събрани гласни доказателства, изводими от показанията на св. Р., че навлизането е било с една втора. Невярно са интерпретирани показанията на св. Р., на св. Ч., както и обясненията на подсъдимия. Съдът е приел за достоверен механизма на произшествието, подкрепящ обвинителната теза, макар и да липсва основание да бъде изключен като възможен другия механизъм, при който подсъдимият не е имал техническа възможност да избегне удара. Неправилен е изводът на съда, че поведението на водача на синия автомобил не е застрашавало безопасността на движението, както и това, че подсъдимият е имал възможност да продължи да се движи праволинейно, без да въздейства върху спирачната система и отклонява волана наляво. Неправилено е прието, че е допуснато нарушение по чл. 20, ал. 1 ЗДП, което е в причинна връзка със съставомерния резултат. Съдът е пропуснал да отчете това, че подсъдимият е предприел разрешена маневра „изпреварване“, и при липса на неправомерно поведение на водача на синия автомобил, е могъл да я приключи безопасно. Материалният закон е приложен неправилно, тъй като липсва съставомерно деяние. Наложеното наказание е завишено и оттам, явно несправедливо. С жалбата на подсъдимия се правят алтернативни искания: за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на жалбоподателя, за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, за намаляване на наложеното наказание. С жалбата на частните обвинители се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните доводи: При формиране на вътрешното съдийско убеждение по въпроса за съставомерността на деянието е допуснато съществено процесуално нарушение. Съдът е изразил съмнение по отношение достоверността на доказателствените източници, въз основа на които е преквалифицирал деянието, но въпреки това, се е позовал на тях, за да приложи закон за по-леко наказуемо престъпление. Неправилен е изводът на съда, че пострадалата В. Ч. е допринесла за настъпване на съставомерния резултат. В мотивите на въззивния акт се съдържа вътрешно противоречие относно участието на синия автомобил в пътния инцидент. Материалният закон е приложен неправилно, тъй като липсва основание за оправдаване на подсъдимия за нарушение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДП, както и за преквалификация на деянието по чл. 343 а НК. Допусната е явна несправедливост на наказанието, което е занижено. Неправилно е становището на съда, че е налице превес на смекчаващите обстоятелства. Не са съобразени отрицателните характеристични данни на подсъдимия, данните за съдебното му минало, наличието на множество предходни нарушения на правилата за движение, които го очертават като недисциплиниран водач. Не е взето предвид, че подсъдимият не е признал вината си, не е проявил разкаяние или съжаление. Не са налице условията на чл. 66 НК, а наложеното наказание „лишаване от свобода“ следва да бъде изтърпяно ефективно. Налице са предпоставките за налагане на наказание при превес на отегчващите обстоятелства, в размер, по-висок от средния. С жалбата на частните обвинители се прави искане за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд с оглед влошаване положението на подсъдимия. В съдебно заседание на ВКС повереникът на частното обвинение пледира за уважаване на жалбите, подадени от неговите доверители. Частните обвинители жалбоподатели А., К. и Н. Ч. не участват лично в производството пред ВКС. Защитата на подсъдимия пледира за уважаване на жалбата, подадена от неговия подзащитен. Подсъдимият жалбоподател моли да бъде оправдан. Представителят на ВКП изразява становище, че жалбите са неоснователни, а въззивният акт следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Настоящето производство е второ по ред касационно такова. С решение на ВКС, I НО, № 127 от 1.12.2020 г, по н. д. № 360/20, е отменено въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 23 от 13.02.2020 г, по ВНОХД № 626/19, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Основанието за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане е допуснато съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните такива, което е отстранено при новото разглеждане на делото във въззивната инстанция. Настоящият състав на ВКС намери, че релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице. Въззивният съд е провел съдебно следствие, в хода на което е изслушал отново св. Р. и е приел заключение на КМАТЕ, изготвена по метода на компютърната симулация. Вярно са анализирани показанията на св. Р., очевидец на пътния инцидент, който се е движил в насрещното движение, спрямо посоката на подсъдимия, и оттам е наблюдавал станалото. При разпита на този свидетел пред първата инстанция същият е посочил, че е възприел случилото се от разстояние 300-400 м, поради което не би могъл да бъде категоричен с каква част от габаритите си синият автомобил е навлязъл в лентата за движение на подсъдимия. В неговите показания се съдържат данни за навлизане на този автомобил с една трета или с една четвърт / свидетелят е посочил, че е видял само фара на синия автомобил, което отговаря за навлизане с една четвърт, съобразно разяснението на вещите лица от КМАТЕ /, както и за навлизане до една втора. Съдът е оценил показанията на св. Р., като е съобразил относително голямото разстояние, на което се е намирал свидетелят, и е анализирал възприятията му в контекста на другите доказателствени източници, като е отдал приоритетно значение на обективните находки от местопроизшествието и заключението на КМАТЕ по метода на компютърната симулация. Вярно е становищено на съда, че доверие заслужава твърдението на св. Р., че водачът на синия автомобил е навлязъл в лентата за движение на подсъдимия с до една трета от своята ширина, след което е предприел незабавно връщане в своята пътна лента. В тази насока е заключението на КМАТЕ, според което: При навлизане на синия автомобил с една четвърт или една трета в лентата за движение на подсъдимия, за последния е съществувала възможност да продължи праволинейното си движение, без да настъпи удар между двете превозни средства. При навлизане на синия автомобил с половината от своята ширина би настъпил удар между двата автомобила. По делото не се спори, че удар между двата автомобила не е имало, тъй като не са регистирани следи от такъв по автомобила на подсъдимия. С оглед на изложеното, като се отчете, че липсва удар между автомобила на подсъдимия и синия автомобил, следва да бъде споделен извода на съда, че синият автомобил е навлязъл с не повече от една трета от своята ширина в лентата за движение на подсъдимия, каквито данни се съдържат в показанията на св. Р. и се подкрепят от експертното становище на КМАТЕ. Ето защо, не може да бъде отправен упрек към съда, че не е кредитирал твърдението на св. Р. за навлизане на синия автомобил с една втора от своята ширина, доколкото такова твърдение е опровергано от събраната доказателствена съвкупност. На следващо място, неоснователно се възразява срещу анализа на показанията, депозирани от свидетелите А. и Н. Ч., които са присъствавил на мястото на събитията и са възприели обстоятелствата, при които е настъпил пътния инцидент. Посочените свидетели са установили, че подсъдимият е управлявал автомобила в разрез с правилата за пътна безопасност, като е говорил по мобилния си телефон и непосредствено преди пътния инцидент, е извършил рисково изпреварване, от което не са настъпили съставомерни последици. Събрани са и гласни доказателства, изводими от показанията на св. Т., че подсъдимият е преминал с водения от него автомобил на такова близко разстояние покрай автомобила на свидетеля, че е било възможно да възникне и друго транспортно произшествие. Ето защо, верен е изводът на съда, че още преди да се породи опасност за движението от поведението на водача на синия автомобил, подсъдимият е управлявал по начин, застрашаващ безопасността на другите участници, което обстоятелство правилно е отчетено при индивидуализацията на наказателната му отговорност. На следващо място, правилно е становището на съда, че от важно доказателствено значение е заключението и на АТЕ, изготвена от вещото лице М.. Нейните изводи кореспондират на тези, изведени от вещите лица от КМАТЕ / по метода на компютърната симулация /, че навлизането на синия автомобил в лентата за движение на подсъдимия не е налагало отклоняване на автомобила наляво, тъй като е имало техническа възможност водачът да продължи праволинейното си движение. По експертен път е изяснено, че поради разликата в скростта на двата автомобила, този на подсъдимия е щял да се намира пред синия автомобил, докато синият навлезе в неговата лента. Налице е съвпадение и на друг извод от АТЕ със становището на вещите лица от КМАТЕ, а именно: че подсъдимият е боравил неправилно със спирачната система, като леко е натиснал спирачния педал, вместо максимално да задейства спирачната система, в какъвто случай е разполагал с възможност да спре на 4, 90 м от подпорната стена. Неоснователно се възразява срещу възприетия от съда механизъм на произшествието, съгласно който подсъдимият е разполагал с техническа възможност да запази устойчивото си движение на пътя и при необходимост да спре, без да напуска своята пътна лента. Посоченият механизъм е базиран на обективните находки от произшествието и на изводите на АТЕ и КМАТЕ, поради което правилно е възприет от съда, а възражението в тази насока не може да бъде споделено. На следващо място, вярно е становището на съда, че обясненията на подсъдимия следва да бъдат анализирани в контекста на останалите доказателствени източници. Доколкото описаният от подсъдимия вариант на събитията, съпоставен с обективните находки и експертното становище на вещите лица, се оказва технически невъзможен, то верен е изводът на съда, че обясненията на подсъдимия не могат да бъдат ползвани при формиране на изводите по релевантните факти, а следва да се ценят като защитна версия. На следващо място, неоснователни са доводите на частните обвинители относно анализа на доказателствените източници, кредитирани от съда и ползвани при извеждане на изводите по релевантните факти. Вярно са оценени показанията на св. Р., св. М., св. М. и св. Г., че подсъдимият е осъществил действия по оказване помощ на пострадилите А., В. и Н. Ч., която / помощ / обективно и субективно е била насочена към спасяване на техния живот / по това време пострадалата В. Ч. е била жива /. От съществено доказателствено значение е това, че пострадалите Ч., на които е причинена средна телесна повреда, са дали показания в същия смисъл, поради което и техните показания са послужили за извеждане на извода, че действията на подсъдимия имат значение за приложение на чл. 343 а НК. Що се отнася до аргумента на частните обвинители, че съдът е възприел противоречив извод относно участието на синия автомобил в пътния инцидент, следва да се посочи, че това възражение е неоснователно. В мотивите към въззивния акт еднозначно е посочено, че при изпреварването на колоната от автомобили, третият автомобил, който е син на цвят, е предприел навлизане в пътната лента на подсъдимия, като дискусионно по делото е било с каква част от своята ширина е станало това навлизане. Съдът е дал ясен и убедителен отговор на въпроса, че навлизането е било с една трета от габаритите на синия автомобил, което становище е доказателствено обезпечено и като правилно изведено, се споделя от настоящата инстанция. С оглед на изложеното, ВКС намери, че релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато, откъдето следва, че не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. Не е допуснато нарушение и по чл. 348, ал.1, т. 1 НПК. Настоящата инстанция споделя извода, че инкриминираното деяние съставлява транспортно престъпление, а осъществената от подсъдимия „спасителна маневра“ не е основание за неговото оневиняване. В този смисъл, от значение е следното: За да бъде правомерно движението на водач, за когото е възникнала опасност за движението, създадена от друг водач, той следва да намали скоростта си и при необходимост да спре. Когато, за да елиминира опасността, водачът се отклони от праволинейното си движение, като завие наляво или надясно, и от това настъпят съставомерни последици, той следва да отговаря за тези последици, а осъществената от него „спасителна маневра“ се оценява само като смекчаващо обстоятелство. Въззивният съд правилно е приел, че подсъдимият следва да носи наказателна отговорност, а извършената от него „спасителна маневра“ следва да се цени в насока на смекчаване на неговото наказание. На следващо място, верен е изводът на съда, че подсъдимият следва да отговаря само за нарушение на правилата за движение по чл. 20, ал. 1 ЗДП, доколкото другото нарушение / по чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДП / не е в причинна връзка с престъпните последици. Избраната от водача скорост на движение е била съобразена с предприетата от него маневра „изпреварване“, в която хипотеза, скоростта му не може да се счита несъобразена с пътната обстановка. Що се отнася до това, че маневрата е започнала на пътен участък, който разрешава нейното извършване, следва да се посочи следното: Вярно е, че маневрата „изпреварване“ е предприета на разрешен пътен участък, но, доколкото не е приключила успешно, това, че е започнала правомерно, е без правно значение за изхода на делото. В същото време, обстоятелството, че водачът на синия автомобил е създал опасност за движението, е отчетено като смекчаващо обстоятелство, с което е постигнат същият правен ефект / какъвто би имало да се оцени липсата на забрана за извършване на процесната маневра /. На следващо място, настоящата инстанция споделя извода на апелативния съд, че отговорността на подсъдимия следва да се реализира при хипотезата на чл. 343 а НК, в какъвто смисъл е изменена присъдата на първата инстанция. Обстоятелството, че подсъдимият е положил усилия за спасяване на пострадалите, е основание за приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление, поради което преквалификацията на деянието е извършена законосъобразно. С оглед на изложеното, неоснователно се сочи от частните обвинители, че материалният закон е приложен неправилно, а възражението в тази насока не може да бъде споделено. При тази хипотеза, не може да бъде уважено искането на подсъдимия за неговото оправдаване от настоящата инстанция, тъй като липсват процесуалните основания на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, даващи такава възможност. Основателно е опракването за допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, поради следните съображения: Смекчаващи обстоятелства със значителна тежест, в случая, са: осъществената „спасителна маневра“, относително продължителния срок на наказателното производство, което не се дължи на недобросъвестно процесуално поведение на подсъдимия, и съпричиняването на престъпните последици, изводимо от допуснатото от пострадалите нарушение на правилата за движение / относно задължителното ползване на предпазни колани /. От друга страна, отегчаващи отговорността са следните обстоятелства: неправомерното поведение на подсъдимия като водач на таксиметров автомобил, който по време на движение е водил разговори по мобилния си телефон и е управлявал рисково, както и предходното неправомерно поведение на подсъдимия като водач на моторно превозно средство, за което е бил санкциониран по административен ред. Настоящата инстанция споделя извода на съда, че отговорността на подсъдимия следва да се реализира при превес на смекчаващите обстоятелства, какъвто е налице, особено като се има предвид, че три от смекчаващите обстоятелства са със значима тежест. При тази хипотеза, предвид преквалификацията на деянието по чл. 343 а НК, наказанието три години „лишаване от свобода“ и „лишаване от право да се управлява моторно превозно средство“ за срок от пет години се явяват завишени и като такива влизат в противоречие със законовия критерий за справедливост. С оглед привеждане на санкциите в съответствие с чл. 348, ал. 5 НПК, комплексно наложеното наказание следва да бъде смекчено, като „лишаването от свобода“ следва да бъде определено към мининума на санкцията: две години „лишаване от свобода“, а наказанието по чл. 343 г НК, следва да бъде сведено до размер от четири години. Настоящата инстанция споделя становището, че е налице чл. 66 НК, тъй като кумулативните предпоставки на посочения текст са изпълнени. Не съставляват отегчаващи обстоятелства и не могат да се ценят като такива посочените от частното обвинение, а именно: липса на разкаяние, липса на самопризнание, липса на съжаление. Това е така, защото подсъдимият има право да избере своята процесуална позиция по делото, която може да включва липса на признание на вина, липса на разкаяние или липса на съжаление, и когато се придържа към определена процесуална позиция, това не може да бъде тълкувано в негова вреда. Обратното обаче е вярно: когато подсъдимият признае вината си, разкае се и изрази съжаление, това винаги се цени в негова полза. Що се отнася до аргумента относно съдебното минало на подсъдимия, с оглед на настъпилата реабилитация, правилно е прието, че той е неосъждан с всички произтичащи от това последици / едната от които е възможността да се приложи чл. 66 НК /. По тези съображения, ВКС намери, че жалбата на подсъдимия е частично основателна и следва да бъде частично уважена, а жалбата на частните обвинители е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал.2, т. 1 и ал. 1, т.1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение на Пловдивски апелативен съд № 260000 от 15.02.2022 г, по ВНОХД № 587/20, като: НАМАЛЯВА срока на наложеното наказание „ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА“ на ДВЕ ГОДИНИ, НАМАЛЯВА срока на наложеното наказание „ЛИШАВАНЕ ОТ ПРАВО ДА СЕ УПРАВЛЯВА МОТОРНО ПРЕВОЗНО СРЕДСТВО“ на ЧЕТИРИ ГОДИНИ. ОСТАВЯ в СИЛА решението в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: