Р Е Ш Е Н И Е № 300 Гр.София, 25 юни 2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети юни, две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:САВКА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря ЦЕКОВА В присъствието на прокурора КОЛОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 947/12 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 6/23.03.12 г.,постановена от АС-София /САС/, НО, 5 състав по В.Н.Д.28/12 г., е отменена присъда № 413/21.12.10 г.,постановена от ГС-София /СГС/, НО, 1 състав по Н.Д.5189/10 г. и подсъдимият М. С. С. е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение по чл.343 А, ал.1, б.Б вр.чл.343,ал.1,б.В вр.чл.342,ал.1,пр.3 НК. С присъдата на СГС той е бил признат за виновен и осъден по повдигнатото му посочено обвинение и му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години, чието изтърпяване е било отложено с изпитателен срок от три години. Подсъдимият е бил лишен и от право да управлява МПС за срок от две години. Недоволен от така постановения съдебен акт на САС е останал представител на САП, който го атакува в срок с посочване на касационното основание по чл.348,ал.1,т.1 НПК. На основание чл.354,ал.1,т.4 вр.ал.3,т.3 НПК се иска отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. Постъпила е касационна жалба и от частния обвинител Г. Б. чрез нейния повереник, в която се претендира незаконосъобразност на атакувания съдебен акт и постановяването му при допускане на процесуални нарушения, чрез неизпълнение на всички изтъкнати по предишно отменително от ВКС решение указания. В допълнение към касационната жалба, след запознаване с мотивите към присъдата, са развити конкретни съображения по твърдяната в жалбата незаконосъобразност. Иска се отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. В съдебно заседание пред ВКС представителят на прокуратурата поддържа протеста. Поддържа се и жалбата на частния обвинител от явяващия се в съдебно заседание преупълномощен от договорния повереник адвокат. Самият подсъдим, редовно призован, не се явява и не заявява становище. Упълномощеният от него защитник намира,че присъдата на САС трябва да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид протеста и жалбата и изтъкнатите доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 НПК, намира за установено следното: ПО КАСАЦИОННИЯ ПРОТЕСТ: Настоящото разглеждане на делото пред ВКС е второ поред. Първоначално са постъпили жалби от подсъдимия и от частния обвинител срещу осъдителната присъда на СГС и с присъда № 22/14.06.11 г., постановена по В.Н.Д.295/11 г., С. е оправдан за първи път от САС. Срещу тази присъда е постъпила жалба от частния обвинител и е образувано К.Н.Д.2253/11 г.по описа на ВКС,2 н.о. С решение № 481/09.01.12 г. постановената от САС оправдателна присъда е отменена и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав. Следва образуване на В.Н.Д.28/12 г., по което е постановена втора оправдателна присъда № 6/23.03.12 г., предмет на разглеждане в настоящото касационно производство. Този път обаче представител на прокуратурата е депозирал протест срещу съдебния акт на второстепенния състав в насока на принципно незаконосъобразно осъждане на дееца. След като при първото въззивно разглеждане на делото, при което е оповестена оправдателна присъда, прокурор като представител на държавното обвинение не е атакувал същата и следователно се е съгласил с постановяването й /без значение какви са мотивите за него/, прокуратурата като институция се е лишила от правото от нейно има да бъде протестиран повторен оправдателен съдебен акт. Няма пречка обаче държавният обвинител да изрази становище в посока на основателност на касационна жалба на частния обвинител. Всъщност, ако при първото касационно разглеждане на делото присъдата на САС не бе атакувана от частния обвинител, оправдаването за дееца би било налице. И ако вторият въззивен съд бе постановил осъдителен /потвърдителен/ в тази насока съдебен акт /според чл.355,ал.3 НПК/, то това би станало в съответствие с касационната жалба на частния обвинител, на основание чиято жалба делото е било върнато за ново разглеждане. Последицата от невъзможността да се протестира процесната присъда се изразява в задължение на съдия от САС да върне протеста на прокурора в съгласие с нормата на чл.351,ал.4,т.2,пр.2 НПК,като подаден от лице, което няма право на такова процесуално действие. След като това не е сторено и делото е образувано за разглеждане от ВКС и с оглед него /протеста/, той трябва да бъде оставен без разглеждане като недопустим. ПО КАСАЦИОННАТА ЖАЛБА НА ЧАСТНАТА ОБВИНИТЕЛКА: В същата са изложени две касационни основания. Първото е такова по чл.348,ал.1,т.2 НПК и фигурира мотивно в основната жалба. В допълнението към нея е развито оплакване за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1,т.1 НПК. Обсъждането му е допустимо,тъй като макар и неразвит в първоначалната жалба, в нея е релевиран довод и за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. 1/ Въззивната инстанциия,чиято присъда се разглежда понастоящем, не е допуснала твърдените в жалбата процедурни нарушения. При отмяната на делото от предишен състав на ВКС са дадени указания за преодоляване на процесуални проблеми, които са изпълнени от САС. Разпитана е първо свидетелката И., след което вещите лица-автотехнически експерти са депозирали своето заключение, съобразено с всичкия събран по делото доказателствен материал, включително и със съобщеното от посочената свидетелка. Те са преценили, че указаната им за изготвяне скица не би се различавала от предложената по-рано по делото такава, дори и след като са изслушали показанията на жената /стр.20 от въззивното дело/. Депозирана е и допълнителна автотехническа експертиза, дала отговор на въпросите, поставени за разглеждане по отменителното решение на ВКС. Обстоятелството, че изводите, направени от експертите, не са в синхрон с тезата на частното обвинение, не означава, че вещите лица са некомпетентни. Няма никакви данни и да са предубедени, в каквато връзка в жалбата на частната обвинителка се иска назначаване на повторна експертиза, след отмяна на оправдателната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. 2/ Касационната жалба обаче е основателна, що се касае до претенцията за неправилно приложение на материалния закон по смисъла на чл.348,ал.2 вр.ал.1, т.1 НПК. Веднага трябва да се отбележи, че по отменителното решение на ВКС липсват указания в тази връзка и САС не може да търпи подобен упрек. Съдебният състав е отразил своето становище по отношение на наличие на нормата на чл.15 НК, с което настоящият съд не може да се съгласи. Фактологията по вменената престъпна дейност е правилно установена по набавената доказателствена съвкупност. Без съмнение подсъдимият е управлявал автомобил /джип/ “Гранд Чероки” с [рег.номер на МПС] в градски условия със скорост на движение 50-59 км/ч., като в негова полза е приета разрешена скорост на движение от 50 км/ч. Но това е максимално разрешената за управление скорост в градски условия. Както е известно от дълготрайната съдебна практика, за да се управлява МПС със скорост, максималнодопустима за съответния пътен участък, факторите, обуславящи движението, трябва да бъдат само и единствено благоприятстващи. Ако има дори и един неблагоприятен фактор, автомобилът трябва да бъде управляван с по-ниска от максималната скорост, позволяваща своевременно спиране при поява на опасност на пътя. Това означава управление със съобразена скорост. От друга страна, чл. 20,ал.2,пр.1 и 2 ЗДП предвиждат т.нар. ”предвидима” и “непредвидима” опасности. Наистина, в конкретния казус може да се спори коя е по-подходящата норма, която трябва да се вмени на дееца, с оглед наличие на пряка причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат. Двете не могат да бъдат дадени едновременно, както това е сторено по обвинителен акт и С. е осъден от първата инстанция. Несъмнено съгласно нормата на чл.166,т.1 и 2 ППЗДП пешеходецът-пострадал е изскочил внезапно на пътното платно при ограничена видимост-иззад паркиран автомобил, при това на неразрешено за целта място. Това негово поведение трябва да получи съответно отчитане, но не е достатъчно, за да се пристъпи към цялостно оправдаване на дееца. Всъщност, дадените процесуални указания по отменителното съдебно решение на ВКС и претенциите по жалбата на частната обвинителка, свързани с оплакване за неизясняване на определени обстоятелства, са относими към правилото за поведение, прогласено в нормата на чл.20,ал.2,изр.2 ЗДП. В допълнението към касационната жалба обаче се претендира неспазване на задължението за движение по пътищата, визиращо предвидимата опасност по чл.20, ал.2, изр.1 ЗДП. Това е обяснимо и е подчинено на спецификата на случая,, с оглед конкретните атмосферни условия-дъждовно време; състоянието на пътя-мокър асфалт; условията на видимост- в тъмната част на денонощието. Става дума за населен градски жилищен район, в който може да се очаква движение на пешеходци по пътното платно, дори и неподчинено на правилата. Отляво и отдясно на пътя е имало паркирани автомобили, които са ограничавали видимостта за пресичащи, включително и неправомерно, лица. В платното за движение в обратната посока е имало спрял автобус на градския транспорт, заобикалян от таксиметрова кола. Не е имало разделителни прегради между пътните платна за противоположните посоки на движение. При изброените множество неблагоприятстващи фактори /дори и при неприемане, както е сторил САС, на особена интензивност на пътното движение в процесното време/, подсъдимият е следвало да не управлява с максималнодопустимата за градски условия скорост, защото тя се явява несъобразена спрямо конкретната пътна обстановка. Обвинението за наличие на “предвидима” опасност с обозначените обстоятелства в тази връзка, изключва “абстрактната опасност”, приемана от съдилищата от въззивната инстанция. При тази усложнена пътна обстановка, изискваща поведение на очакване на възможност за настъпване на транспортно произшествие, ако бе управлявал с по-ниска скорост /приетата такава от съдилищата, при която не би настъпил удар, не е равностойна на покой/, С. не би се поставил в ситуация да не е в състояние да реагира своевременно на появата на опасност на пътя и да се стигне до непредотвратимост на настъпилия противоправен резултат. Не може да се сподели аргументът, изтъкнат в атакуваното съдебно решение, че деецът не е бил длъжен да се съобразява със спрелия в платното за движение в обратната на неговата посока автобус на градския транспорт, тъй като това не е било превозно средство, движещо се попътно за дееца. Действително, спирката е била по-напред от неговото местоположение преди удара и не става дума за буквално преминаване “покрай”, но въпреки това е можело да се очаква излизане на пешеходец иззад рейса от една страна, а от друга-обективно МПС-то на градския транспорт е било заобикаляно от таксиметров автомобил, което само по себе си е комплицирало пътната обстановка и е налагало намаляване на скоростта. Освен това като принципно несъгласие с анализа на третираната норма е вярно обстоятелството, отразено в допълнението към жалбата на частното обвинение, че в т.8 на ТРОСНК 28/84 г. е дадено решение по такъв въпрос. Макар и по отменени ЗДП и ППЗДП, то е актуално, тъй като чл.65 ЗДП понастоящем има същото звучене като чл.71,ал.1 от отменения ППЗДП. Все в този контекст си заслужава да се спомене и т.7 на коментираното тълкувателно решение, съгласно която, “когато се преминава покрай спирки на автомобилен път с увеличена максимална скорост за населеното място, с разделителна ивица, металическа ограда и подлези за преминаване на пешеходци, правомерността на поведението се преценява съобразно изискванията на чл.20,ал.2 ЗДП, а не на тези по чл.71,ал.1 ППЗДП /стар/.” Иначе казано, дори и при значително по-ниска по интензитет възможност за очакван пътен конфликт, се преценява правилото на чл.20,ал.2 ЗДП. Предвид изложеното, ВКС не може да се солидаризира с приемането от страна на САС на наличието на чл.15 НК. Случайно деяние е налице, когато водачът не по своя вина е бил поставен в невъзможност да избегне настъпването на общественоопасните последици /Р.88-85-3 н.о./. Щом като сам е създал предпоставките за реализиране на противоправния резултат преди опасната зона, той не може да бъде оневинен /р.162-73-3 н.о./. Казано по друг начин, подсъдимият следва да не е нарушил никое правила за движение по пътищата, което е в причинна връзка с причинената смърт на потърпевшия. А гореизложеният разбор на обстоятелствата в процесния казус водят до извод за допускане на вменено нарушение на чл.20,ал.2,изр.1 ЗДП, пряко свързано с настъпилите общественоопасни последици. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.3,т.3 вр.ал.1,т.4 вр.чл.348,ал.2 вр.ал.1 НПК, Върховният касационен съд следва да отмени атакуваната присъда и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, за да бъде приложен правилно материалният закон. Затова Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА ПРИСЪДА № 6/23.03.12 г.,постановена от АС-София, НО, 5 състав по В.Н.Д.28/12 г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на АС-София. ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ протеста на АП-София срещу присъда № 6/ 23.03.12 г.,постановена от АС-София по В.Н.Д.28/12 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/