7 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 144 [населено място], 06.04.2022 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и втора година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА като изслуша докладваното от съдия Николова ч.т.д. №2257 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274 ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Айгер Ик“ ЕООД срещу определение №802/22.07.2021г. по в.ч.гр.д.№624/2021г. на Благоевградски окръжен съд, 4 въззивен граждански състав. С него е потвърдено определение №904328/19.05.2021г. по гр.д.№231/2020г. на Благоевградски районен съд, за прекратяване на производството по делото и изпращането му по подсъдност на Благоевградски окръжен съд. Частният касационен жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Поддържа,че въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси: 1. Допустимо ли е изменение/допълнение на решение/определение на съд относно тяхната обжалваемост / чл.236, ал.1, т.8 от ГПК/чл.254, ал.2, т.6 от ГПК/ да се извърши с акт само на един от членовете на съдебния състав, включително и чрез съобщение – писмо, също подписано само от единия от членовете на съдебния състав? 2. Дали решението/определението на съда следва да бъде мотивирано като съдът е длъжен да вземе предвид всички факти, фактически обстоятелства, възражения, доказателства и доказателствени средства на страните? 3. Цената на установителен иск / за съществуване/ на договор за стопанисване и ползване на дивеч по ЗЛОД как следва да се определи – върху стойността на : 1/ всички годишни вноски за целия период на действие на договора; 2/ годишните вноски за вече изтекъл период; 3/ годишните вноски за оставащия период след едностранното прекратяване или 4/едногодишна вноска – по чл.69, ал.1, т.4 или т.5 от ГПК? Излага доводи, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение №582/13.10.2010г. по ч.гр.д.№422/2010г. на ВКС, ІV г.о., решение №94/28.03.2014г. по гр.д. №2623/2013г. на ВКС, ІV г.о., определение №4/04.01.2013г. по ч.гр.д. №627/2012г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №283/01.07.2010г. по гр.д. №169/2010г. на ВКС, І г.о., а по втори в противоречие със задължителната практика на ВКС в ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС; ППВС №1/1953г.; ППВС №7/1965г.; ППВС №1/1985г., както и в противоречие с решение №94/28.03.2014г. по гр.д.№2623/2013г. на ВКС, ІV г.о. Поддържа, че третият въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Също се позовава на очевидна неправилност на определението. Ответникът по частната касационна жалба „Югозападно държавно предприятие“ ДП възразява както срещу допускането й до разглеждане по същество, така и срещу основателността на изложените в нея доводи за неправилност на обжалвания акт. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК от легитимирана да обжалва страна, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, поради което е процесуално допустима. Производството е образувано пред Пазарджишки окръжен съд по искова молба на „Айгер ИК” ЕООД, с която са предявени искове срещу „Югозападно държавно предприятие” ДП за установяване, че договор №ПО-01-02/16.01.2019г. за предоставяне стопанисването и ползването на дивеча в дивечовъден участък „Султанка” в района на дейност на ДП „ДГС Белово” не е прекратен и следва да бъде изпълняван от ответника до 24.01.2034г. и че ответникът няма право да задържа внесената в негова полза гаранция за добро изпълнение в размер на 41 677,44 лв. като санкция за неизпълнение на договора. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът е обосновал правния си интерес от водене на исковете с твърдения, че е изправна страна по договора и няма основание за едностранното му прекратяване от ответника. С определение от 14.01.2020г. Пазарджишки окръжен съд е прекратил производството по т.д.№227/2019г. и е изпратил делото по подсъдност на Благоевградски районен съд. С определение от 19.05.2021г. по т.д.№231/2020г. Благоевградски районен съд е приел, че цената на иска се определя по правилото на чл.69 ал.1 т.4 от ГПК и с оглед стойността на договора в размер на 252 000 лева, родово компетентен да разгледа спора е Благоевградския окръжен съд. С оглед на това е прекратил производството по т.д.№231/2020г. и е изпратил делото по подсъдност на Благоевградски окръжен съд. С обжалваното определение №802/22.07.2021г. по в.ч.гр.д. №624/2021г. Благоевградски окръжен съд е потвърдил определението на Благоевградски районен съд, като е намерил за правилни изводите му за приложимата разпоредба на чл.69 от ГПК, по реда на която следва да бъде определена цената на предявения иск. Изложил е мотиви, че договорът за стопанисването и ползването на дивеча в дивечовъден участък е с различна същност от договора за наем, поради което не е приложима разпоредбата на чл.69, ал.1, т.5 от ГПК. Посочил е, че цената на иска следва да бъде определена съгласно чл.69, ал.1, т.4 от ГПК и това е стойността на договора, която в случая е 252 000 лева, съответно родово компетентен да разгледа спора Благоевградски окръжен съд. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Съгласно Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т.1 правният въпрос от значение за изхода по делото е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора, респективно частния жалбоподател твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Предвид препращащата правна норма на чл.274, ал.3 от ГПК, посоченото Тълкувателно решение намира приложение и по отношение на частните касационни жалби. Първият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК не е обусловил изводите на въззивния съд относно подсъдността на спора. От друга страна обстоятелството, че в постановеното от Благоевградски окръжен съд въззивно определение неправилно е посочено, че същото не подлежи на обжалване, не изключва възможността за неговия инстанционен контрол. Преценката дали въззивният съд е постановил подлежащ на касационно обжалване акт се осъществява от касационната инстанция. В тази връзка и разпореждането на един от членовете на съдебния състав за връчване на съобщения на страните за постановеното определение няма самостоятелно значение нито за съдържанието на това определение, нито за неговата обжалваемост. По втория процесуално - правен въпрос не е обоснован допълнителният критерий, сочен в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Цитираната от частния касатор задължителна практика на ВКС, а и служебно известната на състава постоянна практика относно правомощията на въззивната инстанция приема, че задължение на въззивния съд, при извършваната по реда на инстанционния контрол преценка за законосъобразност на обжалвания пред него акт на първата инстанция, е да обсъди и мотивирано отговори на всички наведени в жалбата доводи и оплаквания на страната, което в случая въззивният съд е направил. Същевременно съгласно дадените указания в ТР №6/15.01.2019г. по тълк.дело № 6/2017 г. на ВКС, ОСГТК, ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ от ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. Инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. Въззивният съд не се е отклонил от тези разяснения, като е обсъдил всички значими за спорния процесуалноправен въпрос обстоятелства – предмета на спора, съществените характеристики на процесния договор, стойността на договора и е посочил процесуалната норма, която намира за приложима. Настоящият състав на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение намира за обоснован общият критерий за допустимост на касационното обжалване на въззивния акт по отношение на третия от поставените от касатора въпроси относно приложимата норма от чл. 69 ГПК при определянето на цената на установителен иск за съществуване на договор за стопанисване и ползване на дивеч по Закона за лова и опазване на дивеча /ЗЛОД/. По отношение на този въпрос е налице и селективното основание по т.3 на чл.280 ал.1 от ГПК, доколкото по него не е формирана практика на ВКС. Поради това определението на Благоевградски окръжен съд следва да бъде допуснато до касационен контрол. Разпоредбата на чл.69, ал.1, т.4 от ГПК изрично посочва, че цената на иска за съществуване /респ. несъществуване/ на договор е цената на договора. В чл. 69, ал. 1, т. 5 от ГПК се пояснява, че при договор за наем цената се определя от наема за една година. В практиката по приложението на тези разпоредби /определение №22 от 16.01.2020г. по ч. гр. дело №95/2020 г. на ВКС, IV г. о., определение № 608 от 22.07.2021 г. по ч. гр. д. № 2723/2021 г. на ВКС, ГК, III г. о., и други./, се приема, че стойността на договора е определяща за цената на иска, когато негов предмет е установяване съществуването /несъществуването/ на целия договор. Цената на иска, когато същият е оценяем, се посочва от ищеца, но в случай на несъответствие на указаната цена с действителната съдът определя такава, като определението му подлежи на обжалване когато се увеличава посочената от ищеца цена. Съдът сам определя цената на иска, прилагайки законови норми. Съдебната практика безспорно възприема като цена на договора съответно продажната цена, възнаграждение по договор за поръчка, комисионен договор, изработка, наем и пр. В общата хипотеза на договор с предмет, различен от придобиването на вещно право, стойността на договора се предопределя от оценката на обекта на разпореждане, дадена от самите страни и материализирана в договорената цена. В решение №76 от 15.07.2016г. по т. д. №888/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., е прието, че определянето на цената на иска по правилото на чл.69, ал.1, т.4 от ГПК е относимо към иск за съществуване, респ. несъществуване на договор, като в случай на обявяване на нищожност на такъв договор се отрича възникването не само на конкретно вземане на кредитора, а се оспорва изцяло съществуването на договорно правоотношение, поради което договорът няма действие между страните. В тези случаи искът има парична оценка съгласно чл. 68 от ГПК, която съвпада със стойността на договора. При оспорване на отделни клаузи, когато договорът би могъл да се прилага между страните и без обявените за нищожни клаузи (и искане на обявяване на нищожност на целия договор не е предявено), паричната оценка на предмета на делото не съвпада със стойността на договора. Договорът ще е приложим между страните без нищожните си части (чл.26, ал.4 от ЗЗД), поради което и стойността му не следва да е определяща за цената на иска. Настоящият състав на ВКС изцяло споделя дадените с посочените актове разрешения. При преценката дали цената на иск за съществуване /респ. несъществуване/ на договор за стопанисване и ползване на дивеч се определя по чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК или чл. 69, ал. 1, т. 5 от ГПК, следва да се съобразят съществените елементи на този договор и дали те позволяват същият да бъде характеризиран като разновидност на договора за наем. Посоченият договор урежда обществените отношения по стопанисването и ползването на дивеча в дивечовъдните участъци, при спазване на установения в чл.3 от ЗЛОД основен принцип при организация на ловната площ, управление на ловното стопанство и стопанисването на дивеча – опазването на дивеча, включващо дейностите по защита, охрана и контрол при стопанисване на дивеча и упражняване на правото на лов. Обществената значимост на тези дейности е обусловила създаването на режим на специално регулиране в ЗЛОД и Правилника за прилагане на ЗЛОД. Съгласно чл. 36, ал.1 от ЗЛОД, стопанисването и ползването на дивеча в дивечовъдните участъци могат да бъдат предоставяни чрез конкурс на лицата по чл. 34, ал. 1, т. 1, 3, 4 и 5 от закона, които отговарят на изисквания, определени с Правилника за прилагане на ЗЛОД. Процедурата по провеждане на конкурса е регламентирана в чл.36 – чл.36л от ЗЛОД. Лицата, с които е сключен договор за стопанисване и ползване на дивеча в дивечовъдните участъци, дължат годишна вноска за стопанисване на дивеча и годишна наемна цена за ползване на материално-техническата база в размер, съответстващ на предложения от тях в конкурсната процедура по чл.36 от ЗЛОД. Проведеното разграничение на двата компонента от годишната сума, заплащана от стопанисващите дивеча лица по силата на договора по чл. 36л от ЗЛОД, налага извод, че по отношение на имуществото, включено в материално – техническата база на съответния дивечовъден участък, в отношенията между страните се прилагат правилата на договора за наем, но дължимата престация за предоставеното стопанисване на дивеча е годишната вноска, която е отделна от наемната цена на оборудването. Наред със задължението за заплащане на вноска за предоставеното ползване на дивечовъдния участък, лицата, страни по договора по чл.36л от ЗЛОД имат редица други задължения, чрез които в тяхната съвкупност се осъществява съществената за договора престация - стопанисване на дивеча: организират и извършват подхранването на дивеча; създават и поддържат специализирана фуражна база за дивеч; изграждат ловностопански съоръжения; регулират числеността на дивеча; участват в таксацията на дивеча; опазват дивеча и участват в неговата охрана. С оглед изложеното следва да се приеме, че макар и да съдържа някои от характерните за договора за наем белези, договорът за стопанисване и ползване на дивеч съставлява самостоятелен вид договор. Поради това и доколкото императивните процесуални норми, уреждащи цената на предявените искове и размера на дължимите държавни такси, не подлежат на разширително тълкуване, към този договор не може да намери приложение разпоредбата на чл.69, ал.1, т.5 от ГПК. Следователно цената на иска при спор за съществуването договор за стопанисване и ползване на дивеч се определя по правилото на чл.69, ал.1, т.4 от ГПК от общия сбор на сумите, които страната по договора се е задължила да заплати за целия му срок. Предвид отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, правилен се явява изводът на въззивния съд, че цената на иска за съществуването на процесния договор, следва да се определи по реда на чл.69, ал.1, т.4 от ГПК, а стойността на договора възлиза на 252 000 лева - сумата на всички годишни вноски от 16 800 лева, с ДДС, дължими за целия петнадесетгодишен срок на договора. При така определената цена на иска, правилно въззивният съд е приел за родово компетентен да разгледа спора Благоевградски окръжен съд. По изложените съображения настоящият състав приема, че производството по делото правилно е прекратено пред сезирания Благоевградски районен съд поради неподсъдност на спора, съответно обжалваното въззивно определение на Благоевградски окръжен съд следва да бъде оставено в сила. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И ОСТАВЯ В СИЛА определение №802/22.07.2021г. по в.ч.гр.д.№624/2021г. на Благоевградски окръжен съд, 4 въззивен граждански състав. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.