Р Е Ш Е Н И Е
№ 203
Гр. София, 22 февруари 2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на тридесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА
при участието на секретаря Н. ПЕЛОВА
и след становище на прокурора от ВКП Ст. АТАНАСОВА, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 578/2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.
Образувано е по касационна жалба на адвокат Г. З., в качеството му на упълномощен защитник на подсъдимия П. Д. Х. срещу решение № 57/28.02.2018 г., постановено по в.н.о.х.д. № 693/2017 г., по описа на Апелативен съд – гр. Пловдив, в която се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК. В жалбата се прави искане за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или за намаляване на наказанието до размер, който позволява прилагането на чл.66, ал.1 от НК.
В писмено допълнение към касационната жалба на защитата, постъпило по реда и в срока по чл.351, ал.4 от НПК се излага подробна обосновка на заявените касационни основания. Доводът за съществени процесуални нарушения се поддържа поради липса на посочване на разпоредбата на чл.20 от НК. Оспорва се и обективната и субективна съставомерност на деянието, като се сочи, че предмета на престъплението е пренесен през границата на Р България с Р Гърция, която е вътрешна за Европейския съюз и между двете страни не се осъществява митнически контрол, поради което това пренасяне не представлява контрабанда, както и че по делото не са налице доказателства, че подсъдимият е знаел какво пренася в управлявания от него автомобил. В насока явната несправедливост на наказанието се твърди, че въззивният съд не е съобразил доказателства в полза на подсъдимия, които се намират в образуваното по същото дело частно производство, свързано с мярка за неотклонение и неправилно е определил завишено по размер наказание, както и не е приложил разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК.
Към касационната жалба на адв. З., в срока по чл.351, ал.4 от НПК е постъпило второ допълнение, изготвено от упълномощен защитник на подсъдимия пред ВКС, адв. Т., в което се излагат допълнителни съображения в подкрепа на наведените с жалбата касационни основания. Защитата посочва, че в производството по чл.371, т.2 от НПК, по реда на което е протекла съдебната фаза на процеса се признават само съставомерни факти, а не и такива които не се обхващат от правната рамка на обвинението. В тази връзка намира, че включените в обвинителния акт факти относно предходни неправомерни действия на подсъдимия не могат да послужат за правни изводи относно квалификацията на деянието, в частност относно обективната съставомерност на квалифициращото обстоятелство „особено тежък случай“. Навежда се и довод за неизпълнение от въззивния съд на задължението по чл. 313 от НПК за цялостна проверка на присъдата на първата инстанция, което се счита, че е довело до неверен извод относно личната степен на обществена опасност на подсъдимия, като не са изложени мотиви защо се приема тезата на окръжния съд. Оспорва се и правната квалификация на деянието като „особено тежък случай“ , като се сочи липса на изискуемите от закона предпоставки за това. Твърде се и неправилна оценка на фактите относно съдебното минало на подсъдимия.
Пред касационната инстанция подсъдимият Х. се представлява от упълномощения защитник, адв. Т., който поддържа жалбата по изложените в същата и допълнението към нея съображения, като сочи, че основното оплакване за незаконосъобразност, което поддържа е досежно квалификацията по 242, ал.4, вр. чл.93, т.8 от НК и функционално свързаното с него оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание.
Подсъдимият Х. в последната си дума пред ВКС моли да бъде оправдан, като се позовава на тежкото си семейно положение.
Прокурорът от ВКП намира жалбата на подсъдимия за неоснователна и счита, че не са налице касационни основания за отмяна на решението на въззивния съд, което следва да се остави в сила. Сочи, че пропускът за изписване на текста на чл.20 от НК е технически и не е в противоречие с диспозитива на присъдата, тъй като в мотивите към нея са изложени подробни съображения за съучастието, при което е извършено деянието. Намира възражението за неправилна квалификация на деянието за неоснователно.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационната жалба на подсъдимия основания и доводите на страните и в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
С присъда № 36/ 27.10.2017 г., постановена по н.о.х.д. № 493/2017 г., по описа на Хасковски окръжен съд, наказателен състав, подсъдимият П. Д. Х. е признат за виновен в това, че на 26 януари 2016 г. през ГКПП „ име“, [община], /област/, в съучастие като извършител с неустановени по делото лица /подбудители и помагачи/ със специален автомобил марка „ марка“, модел „модел“, рег. [рег.номер на МПС] с прикачена към него цистерна пренесъл през границата на страната от Република Гърция в Република България, без знанието и разрешението на митниците и чрез използване на неистински документи – международна товарителница – ЧМР от 26.01.2016 г. с изпращач „име, и купувач [фирма] – /населено място/стоки за търговски цели, а именно: 254 390 броя кутии цигари с марка /марка/ и 54 930 броя кутии цигари с марка „марка“, всички без акцизен бандерол на обща стойност 1 907 925 / един милион деветстотин и седем хиляди деветстотин двадесет и пет / лв., като предметът на контрабандата е в особено големи размери и случаят е особено тежък, поради което и на осн. чл.242, ал.4,пр.1, вр. ал.1,б. „б“, пр.3 и б.“д“ от НК и чл.55, ал.1, т.1 и ал.2 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три години, чието изтърпяване е отложено, на осн. чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от пет години и глоба в полза на Държавата в размер на 25 000 / двадесет и пет хиляди / лв.
С присъдата на окръжния съд , на осн. чл.242, ал.7 от НК е отнет в полза на държавата предмета на престъплението, 254 390 броя кутии цигари с /марка/ и 54 930 броя кутии цигари с марка „марка“, на съхранение в Митница /населено място/. На осн. чл.242, ал.8 от НК е отнето в полза на Държавата превозното средство, послужило за пренасяне на предмета на контрабандата – специален автомобил марка „ марка“, модел „модел“, рег. [рег.номер на МПС] с прикачена към него цистерна, на съхранение в Митница /населено място/.
Със същата присъда съдът е възложил в тежест на подсъдимият Х., на осн. чл.189, ал.3 от НПК , направените по делото разноски и се е разпоредил с останалите веществени доказателства по делото.
С решение № 57/28.02.2018 г., постановено по в.н.о.х.д. № 693/2017 г., по описа на Апелативен съд – гр. Пловдив, наказателно отделение, присъдата на Хасковски окръжен съд, № 36/ 27.10.2017 г., постановена по н.о.х.д. № 493/2017 г., е изменена в частта относно наказанието, като е увеличен размера на лишаването от свобода, от три на четири години, отменено е приложението на чл.66, ал.1 от НК и е постановено същото да се изтърпи при първоначален „общ“ режим. Увеличен е и размера на наказанието глоба в полза на Държавата, от 25 000 лв. на 50 000 лв.
На осн. чл.59, ал.1 от НК, при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода е приспаднато предварителното задържане на подсъдимия и времето, през което е търпял мярка за неотклонение „домашен арест“. В останалата част присъдата е потвърдена.
Касационната жалба на подсъдимия Х., чрез упълномощения защитник е подадена в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирана страна, поради което подлежи на разглеждане, като разгледана по същество се явява неоснователна.
Посочените в жалбата, в цялост касационни основания налагат първо по ред да бъде разгледано оплакването по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, с оглед законово установените последици при констатиране на неговата основателност, отмяна на контролирания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Релевираните в подкрепа на това оплакване доводи се отнасят до непълнота в присъдата на първия съд на цифровата квалификация на деянието, поради невписване в диспозитива на същата на разпоредбата на чл.20 от НК, след като подсъдимият е бил признат за виновен в извършване на деянието при условията на съучастие. Оплакването е неоснователно. Посоченото нарушение няма съществен характер, тъй като не рефлектира пряко върху процесуалните права на подсъдимия и неговата защита, в частност на правото им да разберат по какво обвинение са признати за виновни. В диспозитива на присъдата са включени елементите от фактическия състав на престъплението, касаещи съучастието, като ясно и подробно е посочено, че подсъдимият е извършил престъплението в съучастие с неустановени по делото лица – подбудители и помагачи. В мотивите към същата присъда фактите относно съучастието са детайлно описани и са съответни на приетата правна квалификация. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционната присъда в тази й част, като е възприел изцяло фактическите и правни положения, свързани с характера на обвинението, поради което не са били налице основания за изменение на присъдата.
Следва да се посочи, че от съществено значение при преценката на наведените касационни основания е обстоятелството за вида на съдебното производство, което пред контролираните инстанции е протекло под формата на съкратено съдебно следствие, по чл.371, т.2 от НПК. Подсъдимия е признал изцяло фактите по обвинението и се е съгласил за тези факти да не се събират доказателства в съдебната фаза на процеса. Доколкото присъдата на първия съд и потвърдителното въззивно решение са в пълна кореспонденция с признатите фактически параметри на обвинението, оплакването за неяснота в обвинението, по което лицето е признато за виновно, което да е нарушило правото му на защита, е напълно неоснователно.
През призмата на диференцираната процедура, по която се е развило съдебното производство по делото следва да се разгледа и оплакването от допълнението към касационната жалба на адв. Т. в насока обхвата на фактите, елемент от признанието на подсъдимия по чл.371, т.2 от НПК. В конкретика възражението на защитата се отнася до неправилност на приетите с присъдата фактически положения, залегнали в обвинителния акт по делото, свързани с предходна неправомерна дейност на подсъдимия. Същата е извън инкриминирания период и се изразява от фактическа страна в осъществяване на 17 броя курса с инкриминирания специален автомобил, с който той е превозил през границата на страната стоки, укрити във вътрешността на цистерната. В действителност само привидно пред митническите власти е пренасян въглероден диоксид от /държава/ за /фирма/ – /населено място/, като това имало за последица и по-високо заплащане на възнаграждението на Х..
Законът борави с понятието „факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт“, което е различно от фактите, включени в обстоятелствената част на обвинението и в този смисъл е по-широко понятие. Посочените от защитата факти са залегнали в обвинителния акт, като са подробно описани в обстоятелствената му част и подсъдимият с направеното признание по чл.371, т.2 от НПК е изразил пълно съгласие с тяхната достоверност, както и съгласие да не се събират доказателства за проверката им. Съгласието на подсъдимия е абсолютна предпоставка за прилагане на този вид диференцирана процедура и след постановяването на определението по чл.372, ал.4 от НПК, с което решаващия съд приема, че направеното самопризнание се подкрепя от доказателствата по делото, не може да бъде оттеглено. / ТР № 1/2009 г. на ОСНК на ВКС /. В този смисъл е напълно неоснователно възражението от допълнението към жалбата, че съдилищата са се позовали на обстоятелства, неустановени по категоричен начин с надлежни доказателствени средства, а посочената съдебна практика също е неприложима, тъй като се отнася до производството по общия ред. В цитираното тълкувателно решение е прието, че при съкратеното съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК законът стеснява обсега на процесуалните искания и действия, както и редуцира претенциите за накърнено право на защита. Самата процедура е определена като разумен компромис между интересите на обвинението и защитата, които страни получават както ползи от материален и процесуален характер, така и понасят съответни на тях тежести, за подсъдимия включително и свързани с процеса на доказване на обвинението.
В заключение, в хода на касационната проверка не се констатира дейността на контролираните съдебни инстанции да страда от процесуални пороци, със съществен характер, които да налагат отмяна на въззивното решение на това основание и връщане на делото за ново разглеждане, поради което при липсата на предпоставките на чл.348, ал.3, вр. ал.1, т.2 от НПК претенцията на жалбоподателя за отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане не може да бъде удовлетворена.
Оплакването за неправилно приложение на материалния закон, съобразно становището на защитата пред ВКС е отнесено до квалификацията на деянието като “особено тежък случай”, като се оспорва наличието на предпоставките на чл.93, т.8 от НК и възприетата квалификация по чл.242, ал.4, вр.ал.2 от НК, която изисква кумулативна даденост на две обстоятелства – особено големи размери на предмета на престъплението и особена тежест на случая.
Особено големите размери на предмета на престъплението са обективно установени, съобразно стойността на пренасяните цигари и не са обект на касационната жалба. На оспорване е подложено становището на съдилищата, че се касае за “особено тежък случай”, като се акцентира от една страна върху недоказаността на фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт /обсъдени по-горе/ за извършени от подсъдимия със същия специален автомобил превози на укрити от митническите органи стоки, предхождащи инкриминирания период, и от друга – на съдебното минало на подсъдимия, като се сочи, че неправилната оценка на двете групи обстоятелства е довела и до неправилна оценка на личната обществена опасност на дееца. Възражението не може да бъде възприето за основателно. Фактическите обстоятелства относно извършените от подсъдимия 17 броя превози на укрити стоки през границата на страната са сред признатите от подсъдимия по чл.371, т.2 от НПК и не подлежат на преразглеждане от контролираните инстанции относно тяхната доказателствена обезпеченост, извън преценката по чл.372, ал.4 от НПК, която не е била оспорена от подсъдимия и неговата защита. Включително и пред ВКС не са изложени доводи в насока нейната неправилност. Следователно горните факти законосъобразно са включени в преценката на контролираните инстанции относно тежестта на деянието и в този смисъл не е налице нарушение на закона.
Съдимостта на подсъдимия е съобразно данните от приложеното по делото свидетелство за съдимост на същия. Наведените от защитата на подсъдимия, в допълнението към жалбата доводи по съществото на предходните му осъждания и тяхната неправилност са напълно неоснователни, като е недопустимо да се сочат като съображения в подкрепа на наведеното касационно основание, тъй като се касае за влезли в сила съдебни актове, които са изцяло извън пределите на настоящата касационна проверка. На обсъждане от ВКС подлежи единствено довода, че реабилитацията за дадено осъждане заличава изцяло последиците от същото, поради което това осъждане не може да се цени във вреда на дееца, включително и като негативна характеристична данна. Настоящият състав на ВКС се съгласява с позицията на защитата и намира, че тезата на въззивния съд в обратна насока е в разрез с разпоредбата на чл.85, ал.1 от НК и със законовите последици от реабилитацията. Независимо от това намира, че на същото е придадено относително ниска тежест при преценката на личната обществена опасност на дееца, поради което изключването му от кръга на релевантните обстоятелства не променя крайния извод за обществената опасност на Х. и няма за последица неправилна квалификация на деянието.
За да се квалифицира деянието по чл.242, ал. 4 от НК се изисква кумулативна даденост на две предпоставки – предмета на престъплението да е в “особено големи размери” и деянието да представлява “особено тежък случай”. В текста на чл.93, т.8 от НК е дадено легално определение на понятието “особено тежък случай”, като квалификацията изисква престъплението, с оглед настъпилите вредни последици и други отегчаващи обстоятелства да разкрива едновременно висока степен на обществена опасност на деянието и дееца. Високата степен на обществена опасност на деянието правилно е изведена от голямото количество и стойност на предмета на контрабандата, като стойността на същия надвишава над 32 пъти изискуемата стойност за квалификацията „особено големи размери“, по смисъла на ТР № 1/98г. на ОСНК на ВКС. В същата насока правилно са отчетени и обстоятелствата, че се касае за задружна престъпна дейност, реализирана от няколко лица, която се отличава с висока степен на организираност, като за целите на контрабандата е използвано превозно средство, снабдено с тайник, за изработването на който е била необходима специализирана подготовка и който/ съгласно фактите по обвинението / е бил използван по предназначение от доста време. Изводът на въззивния съд, че степента на лична обществена опасност на подсъдимия е завишена кореспондира с фактическите данни по делото /инкриминирани от обвинението и признати от подсъдимия/ относно неправомерните му прояви извън инкриминирания период и с цялостната характеристика на деянието.
Първият съд е извел положителната характеристика на дееца от данните за семейното му и материално положение, без да отчита характера на конкретната инкриминирана престъпна дейност, която има съществено значение в тази връзка / Р № 317/2018 г. ,ВКС, 2-ро НО / . Отделно от това установените и признати от подсъдимия факти относно участието му в неправомерна дейност с аналогичен характер и многократното й извършване също сочат на завишена лична степен на обществена опасност.
В принципен план високата степен на лична обществена опасност не може да се изведе изолирано от тежестта на престъплението, което е елемент от обществената опасност на извършеното деяние и е недопустимо да се отчита двукратно във вреда на дееца. В настоящият случай освен характера на престъпната дейност, осъществена от Х. се отчитат и предходните му неправомерни прояви, / включени в кръга на признатите факти по обвинението / , които съвкупно сочат на по-висока от обичайната степен обществена опасност на личността на извършителя.
Установените по делото в тяхната кумулативна даденост висока степен на обществена опасност на деянието и дееца определят извършеното деяние като “особено тежък случай”, поради което и приетата от контролираните инстанции правна квалификация на деянието е правилна и съответна на релевантните за обвинението факти, поради което не се констатира касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК и материалният закон е приложен правилно.
Оплакването за явна несправедливост на наказанието е отнесено до неправилната квалификация на престъплението по чл.242, ал.4, вр.чл.20, ал.2, от НК, като не са изложени други съображения, които да бъдат обсъждани, поради което в рамките на установената правна квалификация, наложеното наказание не се явява явно несправедливо по смисъла на чл.348, ал.5 от НПК. Доводите за игнориране от въззивната инстанция на обстоятелства в полза на подсъдимия, изразяващи се в данни за влошено здравословно състояние на негови близки, също не могат да бъдат възприети за основателни. С оглед вида на диференцираната процедура по чл.371, т.2 от НПК и липсата на искане от страна на подсъдимия и неговата защита за събиране на допълнителни доказателства във връзка с индивидуализацията на наказанието на подсъдимия / което не е недопустимо / въззивният съд правилно е решил делото в рамките на събраните по досъдебното производство доказателства и упрекът на защитата за неприобщени доказателства от частните производства, свързани с мерки за неотклонение, е неоснователен. Независимо от това следва да се посочи, че апелативният съд не е игнорирал изобщо данните за здравословното състояние на роднините на подсъдимия, като ги е оценил с относително ниска тежест, поради което възражението на защитата в тази връзка не може да се приеме за основателно.
В заключение, като е извършил свой собствен анализ на касаещите вината на подсъдимия обстоятелства, въззивният съд е намерил, че не са налице предпоставките на чл.55 от НК спрямо извършеното от него деяние и е реализирал наказателната му отговорност при условията на чл.54 от НК, като при индивидуализацията на санкцията е увеличил размера на наложеното му наказание, основно и допълнително. Изменението на присъдата е в съответствие с искането в протеста на прокурора от окръжна прокуратура пред апелативния съд. С решението на въззивния съд основното наказание на подсъдимия е определено на шест години лишаване от свобода, след редукцията с една трета - на четири години, а глобата е определена в размер на 50 000 лв.
ВКС намира, че така наложеното на подсъдимия Х. наказание е съответно на тежестта на извършеното деяние, определено е при правилна оценка на отегчаващите и смекчаващи отговорността обстоятелства и напълно съответства на целите на наказанието по чл.36 от НК. Основното наказание, преди редукцията, е определено с една година над законовия специален минимум, а глобата е индивидуализирана в минималния законов размер, поради което не са налице основания за допълнителното му редуциране по размер.
По изложените съображения, жалбата на подсъдимия се явява неоснователна и следва да се отхвърли, а въззивното решение следва да се остави в сила.
Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 57/28.02.2018 г., постановено по в.н.о.х.д. № 693/2017 г., по описа на Апелативен съд – гр. Пловдив.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: