Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 285

София, 23.06.2022 г.


Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение в закрито заседание на шести април, две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ : ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

изслуша докладваното от съдия Първанова гр. д. № 5101 по описа за 2021г.

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. А. Д., гр.гр.Б., чрез процесуалния представител адвокат Д. П., срещу въззивно решение №169/05.07.2021г., по гр.д. №676/2021г. по описа на Окръжен съд-Бургас.
В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди наличие основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Поставят се следните въпроси : 1.За допустимостта на аудиозапис /звукозапис, който макар да е направен без знание и съгласие на записваната страна, е с единствената цел да се ползва като веществено доказателство в гражданския процес. Сочи се противоречие с определение №368/2011г. по гр.д.№1447/2010, ІІІг.о.; 2. За приложението на чл.176 ГПК в контекста на отказа на въззивния съд да допусне обяснения от ответника Х.Г. по поставените в исковата молба въпроси. Сочи се противоречие с ТР№1/2013г.на ОСГТК, ВКС; 3.За предпоставките за уважаване на иск по чл.26,ал.2 ЗЗД и чл.17 ЗЗД в хипотезата на два последователни договора /за дарение и за продажба/ при разпореждане с част от съсобствен имот. Сочи се противоречие с решение №40/20202г. по гр.д.№2383/2019г., ВКС ІІІг.о.
Ответниците по касационната жалба Г. П. Я. и П. Г. Я., [населено място], излагат съображения за липсата на основания по чл.280,ал.1 ГПК, както и за неоснователност на релевираните доводи за неправилност на въззивното решение.
Ответниците по касация Х. Д. Г. и В. Д. Г.,гр.П. излагат съображение за липсата на основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 260019/21г. по гр.д. № 625/2019 г. по описа на Районен съд - Поморие. С последното са отхвърлени исковете на Е. Д. против Г. Я., П. Я., Х. Г. и В. Г. за установяване в отношенията между ответниците, че договор за дарение на 1/12 ид.ч. от недвижим имот – магазин с идентификатор ***** по КК на [населено място], обективиран в НА за дарение №134/2019г., е нищожен като привиден, прикриващ договор за покупко-продажба и за прогласяване действителността на прикритата сделка – покупко-продажба на 1/2 ид.ч. от имота, както и иск за признаване правото на ищцата Д. на изкупуване от първите двама ответници на 1/3 ид.ч. от процесния имот.
Въззивният съд е възприел фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и е препратил към тях по реда на чл.272 ГПК. Посочил е за установено, че ищцата е собственик на 1/12 ид.част от процесния недвижим имот,а първите двама ответници Г. Я. и П. Я. -по наследство от Х. К. /поч. на 18.08.2018 г./ ,са бивши собственици на 1/3 ид.част. На 28.06.2019г. с НА №134/2019г. те са дарили на ответниците Х. Г. и В. Г. 1/12ид.ч. от магазина, а с нот. акт № 136/2019г. са им продали 3/12 ид.части от процесния имот, като така са се разпоредили с цялата притежавана от тях 1/3 ид.част. Безспорно е, че на 02.07.2019 г. ответникът Г. Я. е отправил съобщение в социалната мрежа „Фейсбук“ до останалите съсобственици на имота, че с баща си са продали своята част от наследствения магазин на ответниците Х. и В.Г., които от 2016 г. са наематели на част от магазина.
Съобразно разясненията на ТР № 5/2012 г. на ОСГК на ВКС, всеки от съсобствениците има право да се разпореди със своята идеална част от общата вещ, при установеното от закона задължение да предложи продажбата на тази част най-напред на другите съсобственици. Задължението за приоритетно предложение за закупуване на частта на съсобственика съществува само при договор за продажба на идеална част. Уреденото в чл.33, ал. 2 ЗС право на изкупуване принадлежи на съсобственика, който не се е разпоредил със своята идеална част от съсобствения имот и комуто не е предложено да закупи разпоредената в полза на трето на съсобствеността лице чрез договор за покупко- продажба идеална част. Той има правото с едностранно волеизявление по съдебен ред да поиска промяна в правната сфера на купувача - приобретател на тази идеална част като замести последния в договорната връзка по силата на съдебното решение, постановяващо принудителното изкупуване от съсобственика - ищец на идеална част от недвижимия имот, с която се е разпоредил, срещу даденото от приобретателя по сделката имуществено благо. Принудително изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС може да има само при разпореждане на идеалната част от съсобствения недвижим имот с договор за покупко – продажба. В случая се иска разкриване симулативността на предхождащ договора за покупко-продажба, договор за дарение и разкриване на действителната сделка - а именно покупко-продажба, с предмет идеална част от съсобствения имот. Искът по чл. 17 ЗЗД за разкриване симулативността на договора за дарение и искането да се признае, че действително сключеният договор е за покупко-продажба, е преюдициален. Когато собственикът на идеални части от имот цели да осуети правото на изкупуване на съсобственик чрез прикриване на продажба с друга сделка, прикритият договор за продажба не е в заобикаляне на закона. Явната сделка е привидна и поради това -нищожна, а прикритата сделка валидно обвързва страните и от нея се поражда право на изкупуване от съсобственика, ако са налице останалите предпоставки на закона. Ищцата твърди, че ответниците Я. не са искали техният дял от имота да попадне в ръцете на другите съсобственици и с двете последователно извършени сделки е извършена обща продажба на цялата притежавана от тях 1/3 ид.част от имота, като не са спазени изискванията на чл. 33 ЗС. Ето защо посоченият договор за дарение на 1/12 ид.част от имота е симулативен и прикрива договор за продажба, а обективираната в него воля на страните не съответства на действителната им воля. Индиция за това е липсата на стандартното при този вид сделки изявление за благодарност. Извършените от ответниците правни и фактически действия по сключване и изпълнение на договора за продажба сочат на формирана воля за продажба на цялата притежавана част срещу уговорена цена, а не безвъзмездно разпореждане с ид.част от него. Договорът за дарение според ищцовата страна е привиден, защото е мотивиран не от дарствено намерение, а от намерение за създаване на законово основание за изключване приложението на нормата на чл. 33 ал.1 ЗС.
Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния и от анализа на доказателствата по делото е посочил, че между дарителите и надарените по атакуваната сделка са съществували близки отношения, които са мотивирали прехвърлителите да се разпоредят с част от процесния имот безвъзмездно. Твърдяната симулация при извършване на процесното дарение не е установена от обстоятелството,че дарението е извършено на същата дата, на която е извършена и покупко-продажбата на останалите притежавани от ответниците части. Относно краткия период на подготовка и извършване на сделките е отчетено обстоятелството, че единият от прехвърлителите живее извън страната и е пребивавал тук за кратък период - 03.06.2019 г. - 05.07.2019 г.
Според въззивния съд симулацията не е доказана от обстоятелството, че Г.Я. е уведомил останалите съсобственици, че с баща си са продали частта си от магазина на ответниците. Съществуващите между ответниците /страни по двата договора/ отношения като наематели и наемодатели дават основание останалата част от съсобствеността на дарителите да се прехвърли възмездно, като безвъзмездният характер на дарението не е опроверган и от размера на заплатената за останалите части продажна цена. Въззивният съд е посочил, че от събраните доказателства е установено дарственото намерение по първата сделка, като между дарители и надарени са съществували близки отношения /възникнали предимно след смъртта на съпругата на ответника П.Я. и майка на Г.Я./, породени и от необходимостта за полагане на грижи за втория ответник поради напредналата му възраст и влошеното му здраве, и невъзможността на сина му да полага такива грижи за него, тъй като живее в чужбина. Тези обстоятелства са мотивирали прехвърлителите да се разпоредят с част от имота безвъзмездно. Същевременно, между страните са съществували и икономически отношения като наемател и наемодател, свързани с уреждане на сметки - обстоятелства, даващи основание друга част от имота да се прехвърли възмездно, което обуславя извод, че твърдяната симулация при извършване на дарението не е установена по безсъмнен начин. Договорът за дарение по нот. акт № 134/2019 г. е валиден и е произвел вещноправния си ефект, ответниците са били съсобственици на имота към извършване на разпореждането по нот. акт № 136/2019 г. и за продавачите- съсобственици не е съществувало задължението да предложат собствените си ид. части от имота за изкупуване на ищцата.
Правото на изкупуване от съсобственика не възниква при валидност на дарението, предвид обстоятелството, че последващата продажба е извършена между съсобственици. Въззивният съд е приел за неоснователни оплакванията за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, водещи до неправилно възприета и тълкувана фактическа обстановка, респ. до неправилни и необосновани изводи. Относно приложението на чл. 176 ГПК /за което се твърди, че е довело до непълнота на доклада по делото/ е приел, че произнасянето по искането по чл. 176 ГПК е отложено от първоинстанционния съд за след изслушването на допуснатите на страните свидетели, а впоследствие е отхвърлено с мотиви, че делото е попълнено с достатъчно доказателства. Въззивнияат съд е приел,че недопускането на искането по чл.176 ГПК не представлява съществено процесуално нарушение, с оглед събраните множество доказателства /показания на 6 свидетели, писмени отговори на ответниците и становища по поставените въпроси, както и писмени доказателства/. Приел е, че отговорите на ответника по писмено зададените въпроси, няма да попълнят делото с нови и различни факти от тези, за които вече са събрани доказателства, поради което оплакването за допуснато съществено процесуално нарушение е неоснователно. По своята същност обясненията на страната представляват нейни твърдения, които, с оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, подлежат на установяване на общо основание с допустимите за това доказателствени средства. Обясненията на страната биха могли да бъдат доказателствено средство, само ако съдържат признание на неизгодни за нея факти, какъвто обаче настоящият случай не е. По оплакването за недопускане на аудиозиозапис като доказателство, въззивният съд е посочил, че записът на телефонния разговор е направен в нарушение на чл. 32, ал.1 от Конституцията на РБългария. С определение от 13.05.2021 г. е оставил без уважение повторното искане за допускане на това веществено доказателство, изготвено от свидетеля А. Д. /брат на ищцата/. Изготвянето на аудиозапис, без съгласието на записваните /изготвен за целите на бъдещо съдебно производство и с цел увреждане на интересите им/, представлява неоправдана намеса в личния живот на записаните, в нарушение на конституционно защитената неприкосновеност на свободата и тайната на кореспонденцията, с оглед да бъдат увредени правата и интересите им.
Освен това изготвилият записа свидетел Д. е разпитан и е дал подробни показания за съдържанието на разговора. Съдържанието е възпроизведено по делото чрез показанията на този свидетел. Не е ясно какви нови факти и обстоятелства ще бъдат установени чрез приемането на записа като веществено доказателство. Той не представлява електронен документ по смисъла на Регламент № 910 от 2014 г. на ЕП и са неприложими разпоредбата на чл.184 ГПК и на Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги. Относно преценката на изявленията на ответника Г.Я. във „Фейсбук“ въззивният съд е посочил, че от това съобщение следва житейски логичен извод,че ответникът е уведомил другите съсобственици относно продажбата и не ги е уведомил за дарението. Той не е и бил длъжен да информира другите съсобственици за извършеното дарение.
От целия текст на уведомлението е видно, че Г.Я. е изразил добрите си впечатления от Г., в т.ч. е изложил и част от мотивите си за дарението :…грижат се перфектно и с голямо желание за бизнеса,…много добри продължители на традициите на дядо ни и ресторант „Елит“. Въззивният съд е обсъдил и приетото споразумение между П. Я. и Х. и В. Г. относно поетото задължение за ползването на дарения недвижим имот,като „продължат традициите за експлоатирането му като джелатерия, кафе, или ресторант ..“ и е посочил, че то също свидетелства за близките отношения между ответника П.Я. и ответниците Г. и за чувството на благодарност за оказаната му помощ и подкрепа, което е доказателство за мотивите за дарението.За неоснователни са приети и останалите оплаквания във въззивната жалба относно преценката на пазарната оценка на имота във връзка с твърдяната симулация на договора за дарение.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението. По първия въпрос не е налице противоречие с практиката на ВКС. Цитираното определение, постановено в производство по чл.288 ГПК, не съставлява практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1т.1 ГПК. По този въпрос не са налице и предпоставките на чл.280,ал.1,т.3 ГПК, доколкото въззивният съд е приел, че звукозаписът е допустимо доказателство, но в случая, като изготвен за процеса и в нарушение на закона, не може да бъде приобщен към доказателствения материал. В решаващите изводи е посочено също, че съдържанието на записания разговор е възпроизведено от свидетеля, който е изготвил записа, поради което данните в него са преценени и при установяване на фактическата обстановка.
Вторият процесуалноправен въпрос също не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице соченото противоречие с приетото в т. 3 на ТР№1/2013г., ОСГТК, според която въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/ само доколкото е въведено оплакване във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства за необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма.
Твърденията на касатора са, че допуснатото от първоинстанционния съд нарушение на чл.176 ГПК не е неотстранено от въззивния съд, въпреки направеното във въззивната жалба оплакване. Следва да се има предвид, че даденото разрешение на така поставения въпрос не е в противоречие на цитираното ТР, както и на установената съдебна практика по прилагане разпоредбата на чл.176 ГПК. В съответствие с нея са и мотивите на въззивния съд, че обясненията на страната представляват нейни твърдения, които с оглед чл. 154, ал. 1 ГПК, подлежат на установяване на общо основание с допустимите за това доказателствени средства.
При така събраните по делото доказателства е преценил, че не е налице допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение, довело до неизяснена фактическа обстановка. Следва да се има предвид, че поставянето на въпроси по реда на чл.176 ГПК не може да се замести доказването на релевантните факти и обстоятелства и да се размести доказателствената тежест в процеса. Въззивният съд е приел, че така поставените въпроси относно действията на страните, подлежат на доказване и в тази връзка са събрани доказателства – писмени и гласни, и по тази причина е преценил, че не е необходимо страната да се явява лично и да дава обяснения за обстоятелства, които са описани в писмен вид от становището й по делото. Третият въпрос също касае съществото на спора и не може да послужи като правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Въззивният съд е изложил мотиви за предпоставките за уважаване на иска по чл.26,ал.2 ЗЗД вр. чл.17 ЗЗД и е приел, че не е налице твърдяната симулация на договора за дарение, като прикриващ договор за покупко-продажба. Изброените от касатора при формулиране на този въпрос факти и обстоятелства /сключване на договорите в един и същи ден, съобщение във „Фейсбук“, логични и последователни показания на свидетелите на ищеца, съглашение към втория договор, което може би означава, че е платена цена, по-висока от посочената в нотариалния акт за покупко-продажба/, са изложени в рамките на неговото собствено виждане за развитието на отношенията между страните по цитираните два договора и не могат да бъдат подробно изследвани в настоящото производство по чл.288 ГПК по селекция на касационната жалба. Те изискват преценка на събраните по делото доказателства.
Ето защо и по този въпрос не може да се допусне касационно обжалване. В останалата си част изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК не съдържа правни въпроси, които могат да послужат за основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение в производството по чл.288 ГПК. Изложени са множество доводи за неправилност на обжалваното решение поради допуснати процесуални нарушения и необоснованост. Основанията за допускане на касационно обжалване обаче са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/2010 по тълк.д.№1/2009г., ОСГТК, касаторът е длъжен да посочи правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационната инстанция няма правомощие да изведе въпросите от касационната жалба, от изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК или от самото обжалвано решение.
С оглед изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по така поставените от касатора въпроси.
С оглед изхода на спора касаторът следва да заплати на ответниците по касация Х. Д. Г. и В. Д. Г. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на общо 2500 лева, съгласно приложените доказателства. На ответника по касация Г. П. Я. касаторът следва да заплати направените в производството по чл.288 ГПК разноски в размер на 3900 лева за адвокатско възнаграждение, съгласно приложените договор за правна помощ и преводно нареждане.
Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІ г.о.


О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №169/05.07.2021г., по гр.д. №676/2021г. по описа на Окръжен съд-Бургас.
ОСЪЖДА Е. А. Д., [населено място], да заплати на Х. Д. Г. и В. Д. Г.,гр.П., разноски в производството по чл.288 ГПК за адвокатско възнаграждение в размер на общо 2500 лева.
ОСЪЖДА Е. А. Д., [населено място], да заплати на Г. П. Я. разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 3900 лева - за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: