Ключови фрази


10

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 424
София, 05.07.2022 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март две хиляди двадесет и втора година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова

ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков

изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1361/2021г. и за да се произнесе взе предвид следното :

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Д. С. срещу решение №12450 от 07.12.2020г., постановено по в.гр.д.№228/2020г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав, в частта му, с която е потвърдено решение №4925 от 03.07.2019г. по гр.д.№15350/2018г. на Софийски градски съд, І ГО, (поправено с решение от 03.12.2019г.), за отхвърляне на иска с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) на А. Д. С. против ЗД „Булр Инс“ АД за обезщетение на неимуществени вреди за разликата от 56 000лв. до 110 000лв., ведно със законната лихва, считано от 24.09.2015г.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и на процесуалния закон, както и необоснованост. Твърди се, че определеният от въззивния състав размер на обезщетението за неимуществени вреди от 70 000лв. (без приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД), е очевидно несправедлив. Излагат се подробни съображения за получените от касатора многобройни увреждания и за търпените значителни болки и страдания, които обуславят присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в претендирания размер от ищеца размер. Отделно се оспорва извода на въззивния съд, че в случая е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия в размер на 20%. Според касатора ответното дружество не е направило своевременно възражение за съпричиняване поради непоставен колан. Сочи се, че мотивите на съда във връзка с приетото съпричиняване, не почиват на съвкупен анализ на всички доказателства по делото. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и осъждането на ответното дружество да заплати допълнително на А. С. сумата 54 000лв.(или общо 110 000лв.) ведно със законната лихва от датата на злополуката, както и да заплати адвокатско възнаграждение по чл.38, ал., т.2 ЗА с ДДС.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставени са следните правни въпроси:
А. Материалноправни и процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД:
1. „Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя ? “.
2. „Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите ?“.
3. „Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС 4/68г.?“.
4. „Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката му и да съобрази значението на всяко увреждане и характера, продължителността и значението на последиците ? Длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания ?“.
5. „Как следва да се отчита липсата на възстановяване и обективната невъзможност за пълно възстановяване и последвалото влошаване на качеството на живот и възможност за самостоятелно пълноценно съществуване, каквото е имало преди ПТП и посоченото представлява ли съществен, значим критерий за правилно приложение на принципа на справедливост ?“.
Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №151/12.11.2013г. по т.д.№486/2012г. на II т.о.; решение №104/25.07.2014г. по т.д.№2998/2013г. на I т.о. и решение №28 от 09.04.2014г. по т.д.№1948/2013г. на II т.о., както и че въпросите са решени в противоречие със задължителните указания в ППВС №4/1968г. като по отношение на въпрос №5 се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
6. „Длъжен ли е съдът да търси „Точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“, както е направено в обжалваното решение ?“. Сочи се противоречие с решение №124 от 11.11.2010г. по т.д.№708/2009г. на II т. о. на ВКС и решение № 88/17.06.2014 г. по т.д.№ 2974/2013г. на II т. о. на ВКС.
7. „За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/1968г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията ?“. Твърди се противоречие с решение № 88/09.07.2012г. по т.д. №1015/2011г. на II т. о. на ВКС.
8. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимита с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата; Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД, при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи (за период 2006 – 2009 г.), но при лимит 10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия; Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установения лимит към датата на събитието и факта, че го съобразява или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието; Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит - само формално соченото „съобразяване с лимита“ достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащият лимит ?“.
9. „Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити ?“.
10. „Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено - икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“?“. 11. „Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено - икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ ?“.
11. „В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите - в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите ?“.
12. „Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта (видно и от голямото несъответствие на паричната компенсация с такива при подобни увреждания), с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост; Релевантни ли за критерии по чл.52 ЗЗД, лимитите на застраховане ?“.
Сочи се, че поставените по-горе въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №27/15.04.2015г. по т.д.№ 457/2014г. на II т.о.; решение №28/09.04.2014г. по т.д.№1948/2013г. на II т.о.; решение №184/08.11.2011г. по т.д.№217/2011г. на II т. о. на ВКС. Посочено е и противоречие с определение №360/29.03.2017г. по т. д. № 60316/2016 г. на IV г.о. и др. като се поддържа и основанието за допускане на касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
13. „Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД, с действително търпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение; длъжен ли е съдът да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства, които обуславят търпените вреди, преживените болки, негативни емоции, както и цялостната промяна в живота на пострадалото лице и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение?“. Твърди се противоречие с практиката на ВКС: решение №28/09.04.2014г. по т.д.№ 1948/2013г. на II т.о.; решение №23/25.03.2014г. по т.д.№1154/2013г. на II т.о.; решение №1/26.03.2012г. по т.д.№299/2011г. на II т.о.; решение № 66/03.07.2012г. по т.д.№ 619/2011г. на II т.о.; решение № 83/06.07.2009 г. по т.д.№795/2008г. на II т. о.; решение №104/25.07.2014г. по т.д.№2998/2013г. на I т.о.; решение №28 от 09.04.2014г. по т.д.№1948/2013г. на II т.о.; решение №157/ 28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на II т.о.; решение №23/25.03.2014г. по т.д.№1154/2013г. на II т. о.; решение №94/24.10.2012г. по т.д.№916/2011г. , I т.о. и решение №27/15.04.2015г. по т. д. № 457/2014 г. II т.о.
Б. Материалноправни и процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД:
14. „При направено възражение за съпричиняване поради непоставяне на предпазен колан, презюмира ли се наличието на обезопасителен колан и на работещ такъв за процесното МПС и ако не, чия е доказателствената тежест за доказване на този факт ?“. Поддържа се противоречие с решение №27/15.04.2015г. по т.д.№457/2014г. на II т. о. на ВКС.
15. „Може ли обезщетението за неимуществени вреди да бъде намалено от съда по чл.51, ал.2 ЗЗД в хипотеза, в която ответникът е направил своевременно общо възражение за съпричиняване, без да сочи конкретни действия или бездействия, с които пострадалият е допринесъл за реализиране на вредоносните последици, на основание, че ответната страна е участвала в процесуални действия, свързани с доказване на такива конкретни действия или бездействия ?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение №134 от 18.11.2020г. по т.д.№1422/2019г. на II т. о. на ВКС.
16. „Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с ПТП ?“.
17. „Само по себе си нарушението на установените правила за движение но пътищата основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение или е необходимо доказано нарушението в пряка причинна връзка е настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането ?“.
18. „Трябва ли приносът да е конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем ?“.
19. „Ако не е доказано категорично и безспорно, че колана във всички случаи ще предотврати последиците от ПТП, а са налице редица отговори и хипотези за значението на колана, както и доказателства, че колана може да причини по-големи вреди, може ли да се приеме съпричиняване поради неизползване на такъв ?“.
20. „За да се приеме съпричиняване поради неизползване на предпазен колан достатъчно ли е да се докаже факта на непоставяне на колана или трябва да се докаже предпазното значение на колана и съответно причинна връзка между неизползване на колан и настъпили вреди, при условията на пълно доказване, въз основа на обоснован анализ на всички доказателства ?“.
21. „Какви са предпоставките при които е налице съпричиняване по см. на чл. 51, ал.2 ЗЗД на вреди от ПТП и дали всяко нарушение на установени правила има релевантно значение за вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с настъпилите последици ?“.
22. „Нарушен ли е материалния закон като се приема съпричиняване от пострадалия, без да е конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с проявеното от виновния за непозволеното увреждане неправомерно поведение, до същия вредоносен резултат ?“.
По поставените въпроси се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №16/04.02.2014г. по т.д.№1858/2013г. на I т.о.; решение №6/03.02.2017г. по гр.д.№53091/2015г. на III г.о.; решение №16/04.02.2014г. по т. д.№ 1858/2013 г. на I т. о. и решение № 6 от 03.02.2017 г. по гр.д.№53091/2015 г. на III г.о.; решение №206/12.03.2010г. по т.д. № 35/2009 г. на II т. о.; решение № 206/12.03.2010г. по т. д. № 35/2009 г., II т. о. и др.
Отделно се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е постъпил отговор от ответната страна по касационната жалба – ЗД „Бул Инс“ АД.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд (след като е увеличил присъденото на А. С. обезщетение за неимуществени вреди от 40 000лв на 56 000лв.) е потвърдил решение №4925 от 03.07.2019г., постановено по гр.д. № 15350/2018г. на Софийски градски съд, (поправено с решение от 03.12.2019г.), в частта му, с която е отхвърлен иска на А. Д. С. против ЗД „Бул Инс“ АД за обезщетение на неимуществени вреди за разликата от 56 000лв. до пълния претендиран размер от 150 000лв., ведно със законната лихва, считано от 24.09.2015г. В останалата му част – по отношение на иска на И. П. и по отношение на уважената претенция на А. С. до размер на 56 000лв., въззивното решение като необжалвано е влязло в сила.
Въззивният състав е приел за установено чрез обвързващата сила на споразумение по н.о.х.д.№1450/2016г. на PC – Сливен и с оглед липсата на въззивна жалба от застрахователя срещу първоинстанционното решение относно присъденото обезщетение на ищеца И. П., че е ангажирана отговорността на застрахователя ЗД „Бул Инс“ АД по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ за обезщетяване на неимуществените вреди, причинени на ищеца А. С., пострадал при ПТП, станало на 24.09.2015г., по вина на застрахования при ответника водач на товарен автомобил „М.“ L200 с ДК [рег.номер на МПС] П. Г. П., който е отнел предимството на управлявания от ищеца С. лек автомобил.
За да се произнесе относно дължимия размер на обезщетението за неимуществени вреди на А. С., въззивният състав (при липсата на медицинска документация), е обсъдил констатациите в заключението на вещото лице по извършената СМЕ при актуалния преглед на ищеца. Съдът е взел предвид и уточненията, направени от експерта в съдебно заседание относно периода на възстановяване на ищеца и за препоръчителното отстраняване на металните остеосинтезни елементи с повторна оперативна намеса.
В мотивите на обжалваното решение е посочено, че при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди на А. С., съдът е отчел следните релевантни за спора обстоятелства: ищецът е получил тежка съчетана травма с няколко счупвания в различни области на тялото със засягане на коремната кухина; претърпените от пострадалия болки и неудобства от физическо естество, присъщи на увреждането; продължителността и интензитета на болките; проведеното лечение, в това число оперативно (проведени са остеосинтезни операции и операция в коремната кухина); търпените неудобства в битов план, включинелно и при самообслужването на ищеца, налагащо помощ на друг човек поради трайното затруднение на движението на двата долни крайника; обстоятелствата, при които са причинени телесните увреждания; възстановителния период от около общо 6 месеца (по принцип) и дефинитивно неблагоприятното въздействие върху психиката на пострадалия на последиците от ПТП във връзка с търпените болки и значителни неудобства поради обездвижването му и необходимото време за функционално възстановяване; факта, че са били засегнати едновременно двата долни крайника на ищеца в млада възраст (21г.) ; претърпяната от А. С. животоспасяваща спешна операция; търпените ограничения при извършването на обичайни дейности с нужда и от чужда помощ в продължение на месеци след ПТП; конкретните икономически условия, а като ориентир и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент, индиция за икономическите условия. При съобразяване на всичките посочени по-горе релевантни факти въззивният съд е приел, че дължимото обезщетение, което отговаря на принципа на справедливостта, прогласен в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, възлиза на 70 000лв., като в случай на настъпване на усложнение в здравословното състояние, съответно проявление на нови вреди, които не са били обезщетени с определеното от съда обезщетение, това би било основание за нова претенция. Въззивният съд е подчертал, че поради липсата на доказателства за провеждана последваща диагностика и лечение, не приема за доказано твърдението, че не е настъпило възстановяване на пострадалия откъм функции на увредените крайници 3 години след ПТП.
Въззивният състав е приел, че възражението за съпричиняване поради непоставен от водача С. предпазен колан, е направено от ответното дружество своевременно при хипотезата на чл.147, т.1 ГПК. Съдът е акцентирал върху факта, че с отговора на исковата молба (при предварителната липса за застрахователя на конкретни данни за произшествието), ответникът е направил възражение за съпричиняване, като е поискал да се установи дали ищецът е ползвал предпазен колан, т.е. ответникът изрично е сезирал съда с възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за допринасяне към вредите от страна на пострадалия в случай на непоставен колан. Позовавайки се на заключението по СМЕ и на становището на вещото лице, че „счупването на челната кост изисква удар с голяма кинетична енергия и при поставен колан не е възможно главата на водача да бъде травмирана така, че да се получи счупването, което ищецът е получил“, въззивният състав е приел за доказан фактическия принос на пострадалия и причинната връзка на неговото неправомерно поведение (чл. 137а, ал. 1 ЗДвП) с вредоносния резултат. Съдът е отразил, че обоснованият извод за непоставен колан отговоря на конкретния механизъм на ПТП, настъпило при челен удар между двата автомобила (в съответните посочени от експерта, изготвил заключение по АТЕ, части на всеки автомобил), при сравнително ниска скорост на управлявания от ищеца автомобил към момента на удара. На последно място съдът е посочил, че определя размеря на съпричиняване след съпоставка на поведението на участниците в ПТП с оглед установяване на реалния им конкретен принос за вредоносния резултат. Според апелативния състав, в разглеждания случай, другият водач, участник в ПТП, е първопричина за настъпването му и приносът му към вредоносния резултат надхвърля този на пострадалия С. като същевременно тежестта на получените травми е резултат и от поведението на самия пострадал, поради което приносът на последния следва да бъде определен в размер на 1/5 (колкото е определен и от първоинстанционния съд), което от своя страна обуславя присъждане на обезщетение на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) в размер на 56 000лв. (70 000лв. намалени с 1/5), ведно със законната лихва от датата на увреждането.
Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.
Въззивното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 като предпоставка за допускането му до касационно обжалване, тъй като изводите на въззивния съд относно размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД от 70 000лв. и относно размера на съпричиняване на вредоносния резултат по чл.51, ал.2 ЗЗД от 1/5, не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение поставените от касатора материалноправни и процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД (въпроси от №1 до №7 в изложението). Въпросите относно критериите за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди не са решени от въззивния съд в противоречие с цитираната от касатора практиката на ВКС и в противоречие със задължителната практика на ВС, формирана със ППВС №4/1968г. В т.ІІ от Постановление №4/23.12.1968г. на ПВС е прието че понятието "справедливост" по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно; то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението с цел да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на претърпените болки и страданията, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди на ищеца А. С., въззивният състав стриктно се е съобразил с посочените в постановлението общи и специфични критерии като е отразил релевантните за размера на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелства, установени по делото, а именно възрастта на пострадалия (21 години към датата на злополуката); вида, характера и тежестта на получените многобройни телесни увреждания, включващи тежка съчетана травма с няколко счупвания в различни области на тялото със засягане на коремната кухина; продължителността и интензитета на болките; проведеното лечение, в това число оперативно (проведени остеосинтезни операции и операция в коремната кухина), продължителността на болничното лечение, продължителността на възстановителния период – 6 месеца, съпроводен от физически и битов дискомфорт и необходимост от чужда помощ; претърпяната животоспасяваща хирургическа интервенция. Апелативният състав е отчел обективно съществуващите конкретни обстоятелства, като ги е преценил адекватно и в тяхната съвкупност, посочвайки кои от твърдените от ищеца увреждания приема за установени и кои обстоятелства обуславят присъждане на по-голям размер на обезщетението от това, определено от първата инстанция. Доколкото въззивният съд е обсъдил всички относими за спора обстоятелства с оглед указанията в цитираното по-горе постановление, несъгласието на касатора с определения размер на обезщетението касае изцяло правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение посочените в изложението въпроси (от №8 до №13) относно значението на икономическите условия в страната към датата на злополуката и относно значението на нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” за размера на обезщетението за неимуществени вреди, доколкото въззивният съд е посочил, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди взима предвид конкретните икономически условия, а като ориентир отчита и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент – 24.09.2015г. които са индиция за икономическите условия ( лимитите преди влизане в сила на КЗ от 01.01.2016г.). Независимо от това следва да се има предвид, че нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, с които касаторът аргументира становището си за несправедлив размер на присъденото обезщетение, не се ползват с приоритет при прилагането на чл. 52 ЗЗД. Тези лимити могат да бъдат съобразявани наред с указаните в т.ІІ от ППВС №4/1968г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост.
Не следва да се допуска касация на въззивното решение с оглед формулираните от касатора материалноправни и процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД ( от №14 до №22). Въпросите не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като те не отразяват действителните съображения на въззивния състав, обусловили решаващите му изводи относно наличието и размера на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на А. С.. Въззивният състав е изложил обосновани мотиви относно допуснатото от пострадалия ищец нарушение на правилата за движение и за наличието на пряка причинна връзка между неговото неправомерно поведение и вредоносния резултат. Съдът е определил размера на съпричиняването от 1/5, анализирайки поотделно приноса на всеки един от участниците в процесното ПТП. Апелативният съд е приел, че е доказан от ответника факта, че ищецът не е бил с предпазен колан, а не го е „презюмирал“, както се твърди във въпроса на касатора. Не е решен в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС въпросът, касаещ начина и срока, в който следва да бъде направено възражението за съпричиняване поради непоставен колан. Съдът е приел за неоснователно това оплакването във въззивната жалба като е посочил, че застрахователното дружество своевременно е направило възражението за съпричиняване поради непоставен предпазен колан още с отговора на исковата молба, с която (при липсата за застрахователя на конкретни данни за произшествието), ответникът изрично е поискал да се установи дали ищецът е ползвал предпазен колан.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №12450 от 07.12.2020г., постановено по в.гр.д.№228/2020г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав, в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: