Р Е Ш Е Н И Е № 228 София, 14 май 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети април две хиляди и тринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ПЛАМЕН ПЕТКОВ при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Петя Маринова изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 630/2013 година Производството по делото е по реда на чл. 424, ал.1 от НПК по искане на осъдения Г. Ц. Г. за възобновяване на производството по ВНОХД № 532/2012 г. по описа на Окръжен съд – гр. Плевен и отмяна на постановеното по него решение № 307/27.12. 2012 г. В искането си осъденият Г. изтъква доводи за наличие на основанията за възобновяване съгласно чл. 422, ал.1, т. 5 във вр. с чл. 348, ал. 1, т.т.1- 3 от НПК. Отправените претенции са за оправдаване на осъдения, връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий, смекчаване на отговорността чрез намаляване на наложените наказания и приложение на чл. 66 от НК. В съдебното заседание осъденият Г. не се явява. Процесуалният му представител заявява, че осъденият е уведомен за съдебното заседание и не желае да вземе участие в касационното производство. Искането за възобновяване се поддържа от защитника по съображенията, изложени в него. Гражданският ищец и частен обвинител Л. С. Ц. не се явява, редовно призован. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на искането за възобновяване. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди данните по делото и извърши проверка по изложените в искането оплаквания, за да се произнесе, взе предвид следното : С първоинстанционната присъда № 157/02.05.2012 г., постановена по НОХД № 1159/2002 г. от Районен съд – гр. Плевен, подсъдимият Г. Г. е бил признат за виновен и осъден, както следва : за четири отделни престъпления по чл. 206, ал.3 във вр. с ал.1 от НК, извършени през месец януари, месец февруари и месец март 1998 г., като за всяко престъпление му е наложено наказание при условията на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК в размер на по една година лишаване от свобода; за четири отделни престъпления по чл. 257, ал.1 (отм.) във вр. с чл. 256 във вр. с чл. 255, ал.1 във вр. с чл. 2 от НК, извършени на 13.01.1998 г., на 09.04.1998 г., на 15.04.1999 г. и на 14.02.2000 г., като за всяко престъпление му е наложено наказание от една година лишаване от свобода, а за последните три и глоба в размер от по 5 000 лева; на основание чл. 23, ал.1 и ал. 3 от НК е определено най-тежкото наказание, а именно една година лишаване от свобода и е присъединено наказанието глоба. Подсъдимият Г. е признат за невинен и оправдан за останалата част от обема на обвинението, включващ и други престъпления по чл. 206, ал.3 от НК и по чл. 210, ал.1, т. 5 от НК. Ангажирана е гражданската отговорност на подсъдимия Г. като същият е осъден да заплати на [фирма], обезщетение за имуществени вреди, претърпени от престъпленията по чл. 206, ал.3 от НК. Гражданските искове, предявени срещу подсъдимия от същия граждански ищец, но свързани с престъпленията по чл. 210 от НК, са отхвърлени като неоснователни. С въззивното решение присъдата е изменена частично като престъплението по чл. 257, ал.1 от НК (отм.), извършено на 14.02.2000 г., е преквалифицирано в престъпление по чл. 255, ал.1 във вр. с чл. 2 от НК и на основание чл. 317 във вр. с чл. 289, ал.2 във вр. с ал.1 във вр. с чл. 24, ал.1, т. 3 от НПК и чл. 81, ал.3 във вр. с чл. 80, ал.1, т. 4 от НК производството е прекратено в тази му част. В останалата част присъдата е потвърдена. Поради липса на процесуална възможност, присъдата е влязла в сила на датата на постановяване на въззивното решение и искането за възобновяване се явява подадено в срок. Предмет на оспорването по реда за възобновяване на наказателните дела е само потвърденото от въззивния съд осъждане на подсъдимия Г. за престъпленията по чл. 206, ал.3 от НК и по чл. 257, ал.1 от НК(отм.), съответно гражданско - осъдителната част. В искането за възобновяване са поднесени оплаквания, идентични на тези, поддържани и пред въззивната инстанция и съдържащи твърдения за липса на обективен и пълен анализ на доказателствените източници, свързани с правилното изясняване на съществени обстоятелства, включени в предмета на доказване. Възраженията са основателни. Прегледът на въззивното решение сочи на допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. Въззивното производство е било образувано по жалба на подсъдимия Г. и по жалба на гражданския ищец и частен обвинител Л. С. Ц.. Пред въззивната инстанция, освен друго, защитата на подсъдимия е настоявала, че доказателственият анализ на първата инстанция е опорочен; че деянията по чл. 206, ал.3 от НК са несъставомерни, тъй като са налице гражданско-правни отношения между подсъдимия и гражданския ищец; за престъпните деяния, квалифицирани по чл. 257 от НК (отм.), претенцията е била за субективна несъставомерност, както и за неправилна преценка по приложението на чл. 2 от НК. Излагали са се доводи за незаконосъобразност на отказа на съда да приложи разпоредбата на чл. 66 от НК. Оспорена е била и гражданско-осъдителната част. С оглед разпоредбата на чл. 313 и чл. 314 от НПК, въззивният съд е бил длъжен да извърши цялостна и задълбочена проверка на всички факти и обстоятелства, които обуславят съставомерността на деянията, а не обобщено и безкритично да оповести в мотивите си само следното : „ .. за обвиненията по пункт 4,5,6 и 7 от обвинителния акт, по които Г. е признат за виновен....са налице както свидетелски показания, така и писмени доказателства и заключение на съдебно –икономическа експертиза, които установяват, че подсъдимият е действал с умисъл за обсебване...По идентичен начин стои въпросът и с другите обвинения срещу подсъдимия, особено тези за данъчни престъпления...”. Цитатът е достатъчен, за да илюстрира, че решението, както отбелязва и участващият в касационното производство прокурор, не отговаря на изискванията, визирани в чл. 339, ал.2 от НПК. С така посочените общи декларативни изрази, които могат да се отнесат към всеки съдебен акт, са утвърдени изводите на първата инстанция по фактите и правото. По отношение на конкретните доводи за съставомерността на престъпните посегателства, поддържани от подсъдимия и неговата защита, въззивният съд е отразил следното : „ тези мотиви (към присъдата, бел. ВКС) отговарят на практика на всички поставени в жалбите въпроси...” – виж, решение, л. 12 от въззивното дело. Подобна лаконичност във въззивното решение е била недопустима, защото мотивите на първата инстанция не са били безупречни. Например, по повод възраженията за приложимия закон относно престъпните посегателства по чл. 257, ал.1 от НК (отм.), аргументацията на първата инстанция не е съобразена с повдигнатото обвинение – „затаи истина в справка – декларация”. В мотивите на присъдата (л. 506 от делото) е прието, че подсъдимият е обвинен в укриване на данъчни задължения, като „води счетоводна отчетност и ползва счетоводни документи с невярно съдържание”, очевидно буквално заимствано от решението на ВКС, цитирано от съда, без да се отчете конкретиката на обвинението по настоящето дело. Всъщност, в мотивите на решението присъства отговор единствено на заявената претенция от защитата за връчването и оповестяването на постановление за частично прекратяване на производството, водено срещу подсъдимия. Това обаче не е достатъчно, за да се приеме, че решението отговаря на стандартите, заложени в посочената вече разпоредба. Въззивният съд дължи отговор на всички съществени възражения и доводи на страните, а не само на част от тях, особено когато се оспорват изводите на първата инстанция за обективната и субективна съставомерност на деянията, за които е осъден деецът, както и кой закон се явява по-благоприятен по смисъла на чл. 2, ал.2 от НК. Такава аргументация е необходим елемент от въззивния съдебен акт, защото позволява на страната да узнае основанията, поради които нейните доводи са отхвърлени, съответно контролната инстанция да провери правилността на така взетото решение. Декларативното несъгласие с доводите на страните, без те да се изследват в пълнота и да им се даде мотивиран отговор, компрометира принципа, заложен в чл. 14 от НПК. Обобщено казано, изготвеното съдебно решение страда от съществен порок. Допуснатите нарушения на чл. 14 и чл. 339, ал.2 от НПК налагат възобновяване на производството по делото и отмяна на постановеното въззивно решение в частта му, с която е потвърдено осъждането на подсъдимия Г. за престъпленията по чл. 206, ал.3 от НК и по чл. 257, ал.1 от НК(отм.). Необходимостта от ново разглеждане на делото за престъпните посегателства, квалифицирани по чл. 206, ал.3 от НК, предопределя и ново произнасяне по гражданската претенция на ищеца, тъй като основанието на гражданския иск в наказателния процес е деянието, предмет на обвинението. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да извърши адекватна на закона проверка на обжалваната пред него присъда, като ясно дефинира какви факти приема за установени и въз основа на кои доказателства, както и какви са заключенията на този съд по правото. Предвид изложеното и на основание чл. 425, ал.1, т. 1 във вр. с чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ВЪЗОБНОВЯВА производството по ВНОХД № 532/2012 г. по описа на Окръжен съд – гр. Плевен. ОТМЕНЯ постановеното по него въззивно решение № 307/27.12. 2012 г., с което е била потвърдена присъда № 157/02.05.2012 г. по НОХД № 1159/2002 г. на Районен съд – гр. Плевен в ЧАСТТА относно осъждането на подсъдимия Г. Ц. Г. по обвиненията по чл. 206, ал.3 от НК и по чл. 257, ал.1 (отм.) във вр. с чл. 256 във вр. с чл. 255, ал.1 във вр. с чл. 2 от НК, както и в гражданско – осъдителната част. ВРЪЩА делото за ново разглеждане в отменените части. Препис от решението да се изпрати на Затвора – Плевен, за освобождаване на Г. Г. в случай, че се задържа единствено в изпълнение на съдебния акт, който е отменен с настоящето решение. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.