7 Р Е Ш Е Н И Е № 93 София, 29.06. 2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на осми юни през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:Светлана Калинова ЧЛЕНОВЕ:Гълъбина Генчева Геника Михайлова при участието на секретаря Емилия Петрова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова гражданско дело № 60355 от 2016 година по описа на Първо ТО на ВКС, разпределено на Първо ГО на ВКС в изпълнение на заповед №839/2016г. на председателя на ВКС, и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290-293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. А. Д. от [населено място], [община] срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд, постановено на 18.05.2016г. по в.гр.д.№1407/2016г., в частта, с която след отмяна на решението на първоинстанционния съд са отхвърлени предявените от Р. А. Д. против ЗД [фирма] искове по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за разликата над 120 000лв. до 200 000лв. обезщетение за неимуществени вреди като неоснователни. С определение №158/17.03.2017г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по приложението на чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД с оглед необходимостта касационната инстанция да се произнесе по твърдяното от жалбоподателката противоречие със задължителната съдебна практика /Постановление №4/23.12.1968г. на Пленума на ВС/, според която принципът на справедливостта включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, както и с оглед приетото в практиката по чл.290 ГПК /решение №98/24.06.2013г. по гр.д.№596/2012г. на Второ ТО на ВКС/, че намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание чл.51, ал.2 ЗЗД предполага доказани по безспорен начин конкретни действия, с които увреденият обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, тъй като въззивният съд не е взел предвид всички негативни последици от увреждането, както и установената тенденция за завишение на застрахователните обезщетения и настъпилите инфлационни процеси в страната; не е отчел в пълна степен застрахователните лимити, както и момента на настъпване на ПТП /16.06.2013г./; формално е приложил разпоредбата на чл.52 ЗЗД като не е съобразил вида, степента и характера на уврежданията, търпените болки и страдания, възрастна на пострадалата, начина, времетраенето и степента на възстановяване, остатъчните явления, претърпените неудобства от битов и социален характер до момента и за в бъдеще и въобще не е коментирал дълбоката емоционална травма. Счита, че въззивният съд неправилно е формирал и извода си за наличие на съпричиняване от страна на пострадалата, като не е отчел обстоятелството, че противоправно поведение от нейна страна не е налице – произшествието е настъпило при условията на добра видимост без да са налице данни за наличие на препятствия, ограничаващи видимостта на виновния водач; същият е могъл да извърши маневра по заобикаляне на спрелия автомобил безпрепятствено и е могъл да го забележи, тъй като са били използвани светлините и габаритите на авариралия автомобил. Поддържа, че не е взето предвид и обстоятелството, че по банкетите и тротоарите е имало сняг и пострадалата не е могла да стои там, поради което поведението ѝ съответства на разпоредбата на чл.108, ал.2 ЗДвП. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо това [фирма] бъде осъдено да ѝ заплати още 80 000лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Претендира присъждане на направените по делото разноски. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба [фирма] изразява становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290, ал.1 ГПК и чл.293 ГПК, приема следното: Р. А. Д. е предявила срещу ЗД [фирма] по реда на чл.226 КЗ /отм./ иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди – следствие от ПТП, в размер на 200 000лв., както и законна лихва върху присъдените суми, считано от 12.02.2012г. С обжалваното решение е прието, че претенцията за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е основателна за сумата от 120 000лв. Прието е, че от събрания по делото доказателствен материал категорично се установяват елементите от фактическия състав на чл.226, ал.1 КЗ/отм./, а именно: наличие на увреждане от управляващ застрахован при ответното дружество автомобил; противоправно поведение и вина, както и причинно-следствена връзка между деянието и причинените увреждания, изразяващи се в претърпени вреди, като е налице влязла в сила присъда по отношение на делинквента, която досежно посочените в чл.300 ГПК елементи е задължителна за съда. След съобразяване възрастта на пострадалата /23г./; броя, тежестта и вида на уврежданията, които са основно в опорно-двигателния апарат /таз и двата долни крайника/, представляващи средни телесни повреди; естеството на проведеното лечение, включващо 5 операции; болките и лишенията, които е търпяла през целия едногодишен период на възстановяване, включително неудобствата и необходимостта от чужда помощ през първите четири месеца, когато е била на постелен режим; остатъчните невъзстановими последици, между които основно е накуцващата походка, въззивният съд е приел, че сумата от 150 000лв. е справедливо обезщетение за доказаните болки и страдания, включително и тези, които пострадалата ще търпи занапред, съобразно и социално-икономическите условия на живот в страната към м.февруари, 2012г. За основателно е прието направеното от ЗД [фирма] възражение за съпричиняване, основано на твърденията, че пострадалата се е намирала на пътното платно на неразрешено за престой от пешеходци място, в тъмната част на денонощието, при влошена видимост, при липса на улично осветление и без да е обозначена със светлоотразителна жилетка. От фактическа страна по това възражение е прието, че произшествието е настъпило в тъмната част на денонощието, при движение на МПС на фарове, като пострадалата се е намирала до заден ляв калник на авариралия автомобил /разхерметизирана гума, което е наложило смяната й/, с гръб спрямо идващия отзад „Ф. Г.“. Прието е за установено по категоричен начин, че водачът на автомобила, причинил ПТП, е имал възможност да възприеме пешеходката на около 70 метра преди удара, тъй като е попадала в осветената зона от фаровете на късите светлини и при опасна зона за спиране 37.28 метра, поради което е прието, че ударът е бил предотвратим. Прието е също така, че е имал възможност да извърши безпрепятствено и маневрата „заобикаляне“, тъй като в насрещното платно не е имало движение. Взети са предвид и показанията на св.М., който е минал преди това покрай авариралия автомобил и е заявил пред съда, че е възприел автомобила като аварирал и двамата отзад, които са го поправяли, както и че двамата не са били със светлоотразителни жилетки, не е видял поставен триъгълник пред колата и не помни дали аварийните светлини са били включени. При тази фактическа обстановка въззивният съд е приел, че поведението на пострадалата Р. А. Д. е допринесло за настъпване на удара . Изложени са съображения, че имаща качеството на пешеходец по смисъла на чл.107, ал.1 ЗДвП е била на пътя извън превозното средство, без да извършва работа по пътя, като по аргумент от разпоредбите на чл.108, чл.113 и чл.114 ЗДвП няма право да престоява на пътното платно, при това в случая почти на осевата линия. Прието е също така, че пострадалата не се е погрижила за безопасността си, като е била с гръб към идващото отзад превозно средство и въобще не е реагирала на приближаването му чрез изнасяне отстрани на пътя, при което очевидно е вдяла и е знаела, че водачът не е поставил триъгълник и никой от тях не е бил със светлоотразителна жилетка, която е една по правило с оглед изискването на чл.101, ал.1 ЗДвП. Посочено е, че безспорно това са задължения на водача, но пострадалата е допуснала да стои на пътното платно при липса на обозначаване в достатъчна степен на останалите участници в движението на авариралото МПС, което е прието за съществено, доколкото изискванията за поставяне на триъгълник на съответно разстояние от спрения на пътя автомобил и носенето на светлоотразителна жилетка не са случайни и целят именно заостряне вниманието на водачите, особено нощно време, за извънредната на пътя ситуация. След преценка на тези обстоятелства и като е съобразил значително завишените законови изисквания към водачите на МПС, въззивният съд е приел, че в случая приносът на пострадалата Р. А. Д. следва да се определи на 1/5 и определеното обезщетение следва да се редуцира на 120 000лв. Така извършената от въззивния съд преценка на поведението на пострадалата като фактор, допринесъл за настъпването на вредата, противоречи на становището, изразено в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №98/24.06.2013г. по т.д.№596/2012г. на Второ ТО на ВКС. Според това становище, изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположение и намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на това основание предполага доказване по безспорен начин на конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Преценката следва да се извърши с оглед на това дали увреждането би било причинено и то в същата степен, ако пострадалият не беше извършил конкретно действие или вместо да бездейства беше направил нещо. Настоящият състав на Първо ГО на ВКС споделя становището, изразено в решение №98/24.06.2013г. по т.д.№596/2012г. на Второ ТО на ВКС, като приема, че преценката дали извършените от пострадалия действия, респ. неговото бездействие обективно способстват за настъпването на вредоносния резултат, следва да се извършва винаги конкретно, с оглед установената по делото фактическа обстановка, при която е настъпило увреждането. Неспазването на установени в нормативен акт правила за извършването на определено действие, респ. за въздържане от действие, не следва изначално да бъде квалифицирано като създаване на условия за настъпване на определен вредоносен резултат, респ. за улесняване на неговото настъпване, освен в случаите, при които неспазването на тези правила само по себе си е причинило увреждането. При спазването на тези критерии следва да бъде извършена преценката за наличие на съпричиняване и в настоящия случай. При определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди пък следва да бъдат взети предвид указанията по приложението на материалния закон, дадени в т.11 на ППВС №4/23.12.1968г., според които принципът на справедливостта включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, като се вземат под внимание всички обективни обстоятелства, които обуславят тези вреди – характерът на телесното увреждане, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнително влошаване на състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище, настоящият състав приема следното: Обжалваното решение е валидно, процесуално допустимо, но по същество неправилно. При постановяването му неправилно са приложени разпоредбите на чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД. Неправилен на първо място е изводът на въззивния съд, че е налице съпричиняване на увреждането от страна на пострадалата. След като по делото е установено по категоричен начин, че водачът на автомобила, причинил ПТП, е имал възможността да възприеме пострадалата на около 70 метра преди удара, тъй като е попадала в осветената зона на фаровете на късите светлини и при опасна зона на спиране 37.28 метра, като според становището на изслушаната по делото автотехническа експертиза ударът е бил предотвратим / причина за ПТП е предприетата от водача на този лек автомобил маневра „заобикаляне“ на спрелия аварирал лек автомобил „Фиат П.“, при което водачът е имал възможността за извърши маневрата безпрепятствено/, неправилно въззивният съд е приел, че поведението на пострадалата е допринесло за настъпване на удара, без да извърши преценка дали ПТП не би настъпило и ако пострадалата е била със светлоотразителна жилетка. Не е взето предвид обстоятелството, че авариралият автомобил „Фиат П.“ е бил с включени аварийни светлини и поставен светлоотразителен триъгълник в задната лява част /установено от заключението на изслушаната по делото автотехническа експертиза/, което обективно е давало възможност водачите на приближаващите автомобили да възприемат авариралия автомобил и лицата, отстраняващи повредата /видно от показанията на свидетеля М./. Така установените по делото факти обосновават извода, че съпричиняване от страна на пострадалата не е налице, тъй като не е установено извършването на конкретни действия или бездействия, с които да е способствала обективно за настъпването на вредоносния резултат. Неправилна е също така извършената от въззивния съд преценка на вида, характера и степента на уврежданията, имащи значение за определяне размера на дължимото обезщетение, като не е отчетено въздействието на физическите увреждания върху емоционалното състояние на пострадалата, което в случая следва да се приеме за съществено - с оглед възрастта на пострадалата /23 години/, остатъчната деформация на счупените кости и трайно намаления обем на движенията, които имат за последица накуцваща походка и определените 90% трайно намалена работоспособност, се отразяват крайно негативно върху възможността за професионална и личностна реализация, което само по себе си обичайно води до състояние на неувереност и емоционален дискомфорт. По реда на чл.293, ал.2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която след частична отмяна на решението на първоинстанционния съд предявените от Р. А. Д. против ЗД [фирма] искове по чл.226, ал.1 КЗ/отм./ са отхвърлени за разликата над 120 000лв. до 200000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, както и в частта за съдебните разноски и държавна такса и вместо това ЗД [фирма] бъде осъдено да заплати на Р. А. Д. сумата 80000лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.02.2012г. до окончателното изплащане, както и сумата 10 344лв., представляваща разноски за производството пред въззивната и касационна инстанция и на адв.Ч. сумата 4035лв. адвокатски хонорар за първоинстанционното производство на основание чл.38А от Закона за адвокатурата, а по сметка на ВКС сумата 3200лв. държавна такса на основание чл.78, ал.6 ГПК. По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивното решение, постановено от Софийския апелативен съд, ГО, 8 състав на 18.05.2016г. по в.гр.д.№1407/2016г. в частта, с която след частична отмяна на решението на първоинстанционния съд, предявеният от Р. А. Д. против ЗД [фирма] иск по чл.226, ал.1 КЗ/отм./ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 120000лв. до 200000лв., както и в частта за съдебните разноски и държавна такса и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА ЗД [фирма] да заплати на Р. А. Д., ЕГН [ЕГН] на основание чл.226, ал.1 КЗ/отм./ сумата от 80000лв. /осемдесет хиляди лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в следствие от ПТП, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.02.2012г. до окончателното изплащане, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 10 344лв. /десет хиляди триста четиридесет и четири лева/, представляваща разноски за производството пред въззивната и касационна инстанция. ОСЪЖДА ЗД [фирма] да заплати на адв.С. С. Ч. на основание чл.38А от Закона за адвокатурата сумата 4035лв. /четири хиляди тридесет и пет лева/ адвокатски хонорар за първоинстанционното производство. ОСЪЖДА ЗД [фирма] да заплати по сметка на ВКС държавна такса на основание чл.78, ал.6 ГПК в размер на 3200лв. /три хиляди и двеста лева/. В частта, с която ЗД [фирма] е осъдено да заплати на Р. А. Д. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 120000лв., обезщетение за имуществени вреди в размер на 2920лв., на адв.Ч. сумата от 332лв. адвокатски хонорар за първоинстанционното производство и държавна такса в размер на 3229.20лв. решението на първоинстанционния съд е влязло в сила. Решението е окончателно. Председател: Членове: