Р Е Ш Е Н И Е №223/2013г.
гр.София, 07.01.2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в съдебно заседание на петнадесети октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
със секретар Зоя Якимова
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 2083/2013 година
Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 271 от 08.07.2013 год. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 170 от 17.10.2012 год. по в.гр.дело № 61/2012 год. на Варненския апелативен съд по жалба вх.№ 6103 от 03.12.2012 год. на С. Ж. К., М. Б. А. и А. Р. К., за да се отговори на следния материалноправен въпрос: попада ли в хипотезата на чл.18з, ал.3, предл.второ ППЗСПЗЗ отказът от наследство по отношение на имот, включен в наследството, който имот е бил обект на извършена замяна по реда на отменения Закон за трудовата поземлена собственост.
Преди да се произнесе по основателността на касационната жалба, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 1072 от 16.08.2011 год. по гр.дело № 896/2010 год. на Варненския окръжен съд в частта, с която са отхвърлени исковете на касаторите за признаване за установено правото на собственост на първите двама от тях върху ½ идеална част /в съпружеска имуществена общност/ и на третия – върху ½ идеална част от недвижими имоти в [населено място],[жк], м.”М.”, представляващи поземлени имоти №№ 806 и 807 по КП от 1997 год., с площ 2300 кв.м., а по скица от 2972 кв.м., заедно идентични с ПИ № 1404 по ПНИ на м.”М.”, както и в частта, с която въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта му за уважаване на предявените като евентуални искове за признаване за установено, че ищците /сега касатори/ са собственици на посочените по-горе имоти, претендирани на основание изтекла придобивна давност чрез владение за периода от 08.03.2004 год. до 25.03.2011 год. и е прекратено производството по делото в тази му част.
В. съд е приел, че ищците /сега касатори/ се легитимират като собственици на процесните имоти по силата на договор за покупко-продажба от 08.03.2004 год., сключен с В. П. Г., предмет на нотариален акт № 153, т.ХІІ, нот.дело № 2175/2004 год. Прието е, че продавачката /конституирана в процеса като трето лице помагач/ е придобила имота също чрез покупко-продажба от М. П. П.-К., която пък се явява единствен собственик на имота, придобит от нея по наследство от родителите й П. П. С. и М. Г. П. и след отказ от наследството на последните, извършен от Л. П. П.. По делото е било безспорно, че процесният имот е бил предоставен на наследодателя П. П. С. в замяна срещу негов имот, включен в ТКЗС, извършена с протокол на Т. комисия от 10.02.1975 год., за което е бил съставен нотариален акт № 103, т.ІХ, нот.дело № 4926/1975 год.
Апелативният съд е приел, че отказът от наследство не съставлява разпоредителна сделка със земя по смисъла на чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ, при наличие на каквато замяната би останала в сила, тъй като предмет на отказа от наследство не е правото на собственост върху конкретни недвижими имоти, а засяга един комплекс от права и задължения, какъвто е наследството. Ето защо, според апелативния съд, праводателката на ищците/касатори/ е придобила правото на собственост върху процесните имоти от несобственик.
В. съд е приел по-нататък, че предявения в отношение на евентуалност положителен установителен иск за придобиване правото на собственост върху процесните имоти на основание давностно владение е недопустим. Прието е, че изменение на иска по чл.214, ал.1 ГПК чрез въвеждане на ново основание в условията на евентуалност е недопустимо, тъй като разпоредбата предвижда изменение на вече предявен иск, а не последващо обективно съединяване на искове чрез въвеждане на нов, наред с главния иск.
По въпроса, послужил като основание за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. приема следното:
В конкретния случай не намира приложение изключението на чл.18з, ал.3, предл.второ ППЗСПЗЗ, съгласно което замяната по реда на отменения Закон за трудовата поземлена собственост остава в сила, ако със земята, получена при замяната са извършени разпоредителни сделки. Именно сделка на разпореждане с получената в замяна земя е едната от алтернативно предвидените две предпоставки /другата е земята да е застроена/, при осъществяване на които законът презумира, че е осъществена замяна на земи между двама собственици. Текстът не е конкретизирал видовете разпоредителни сделки, при което под разпореждане трябва да се разбират всички гражданскоправни актове, с които лицето, получило замята по замяна по реда на З./отм./ прехвърля правото на собственост върху нея /продажба, замяна, дарение и др./ или я обременява с ограничени вещни права. С приемането на наследството наследниците стават собственици на наследственото имущество и могат да се разпореждат с него. Наследникът-собственик може да се разпорежда в полза на всяко трето лице с цялото наследство без ограничения. Наследникът-съсобственик също може да извършва разпореждане с това имущество, но при ограниченията на общия закон – чл.33, ал.2 ЗС, както и с по-тежката санкция на чл.76 ЗН /срвн., т.1 от мотивите на тълк.решение № 1/19.05.2004 год. по тълк.гр.дело № 1/2004 год. на ОСГК на ВКС/. Ако наследството съставлява и се изчерпва само с една вещ (предмет, имот), актът на разпореждане с идеалната част, съответстваща на наследствения дял, съставлява акт на разпореждане с наследството – чл.212 ЗЗД. Валидно е и разпореждането на всички сънаследници с наследствените им части от вещта, както и когато разпореждането е извършено помежду им.
От изложеното следва, че разпоредителни сделки по смисъла на чл.18з, ал.3, предл.второ ППЗСПЗЗ са само сделки, с които лице, получило земеделска земя по замяна по реда на отменения З., респ. негови наследници, е прехвърлило възмездно /продажба, замяна, цесия и др./ или безвъзмездно /дарение/ собствеността върху нея или я е обременило с ограничени вещни права. Отказът от наследство не се обхваща от понятието „разпоредителни сделки”, употребено в чл.18з, ал.3, предл.второ ППЗСПЗЗ. Макар и да представлява по своето правно естество акт на разпореждане /едностранна сделка/, отказът от наследство има за предмет единствено субективното право на наследяване, което се погасява. С упражняване на отказа от наследство, наследникът губи всички възможни облаги, но се освобождава и от всички тежести, с които е било обременено наследството. Частта на отказалия се от наследството уголемява дяловете на останалите наследници /чл.53 ЗН/. Споменатите последици от отказа от наследство го разграничават съществено от разпорежданията с наследствено имущество, които могат да извършват приелите наследството наследници. Ето защо, отказът от наследство, в което има недвижим имот /в случая: земеделска земя, получена от наследодателя при замяна по реда на отменения З./ не представлява разпоредителна сделка по смисъла на чл.18з, ал.3, предл.второ ППЗСПЗЗ.
С оглед отговора на материалноправния въпрос, послужил като основание за допускане на касационно обжалване, в частта, с която е потвърден първоинстанционния съдебен акт за отхвърляне на предявените установителни искове за собственост, основани на договора за продажба № 178, т.І, рег.№ 1642, нот.дело № 171/2004 год., въззивното решение е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.
В. решение е постановено в съответствие със закона и в частта, с която е обезсилено решението на Варненския окръжен съд за уважаване на предявените като евентуални искове за признаване за установено, че ищците /сега касатори/ са собственици на поземлените имоти, предмет на делото, претендирани на основание изтекла придобивна давност чрез владение за периода от 08.03.2004 год. до 25.03.2011 год. и е прекратено производството по делото в тази му част.
В обстоятелствената част на исковата молба вх.№ 2348/01.02.2010 год. се съдържат твърдения за придобиване на правото на собственост на основание покупко-продажба от 08.03.2004 год., предмет на нотариален акт № 153, т.ХІІ, дело № 2715, вх.№ 386 от 08.03.2004 год./касае се за нот.акт № 178, т.І, рег.№ 1642, нот.дело № 171 от 08.03.2004 год./. Следователно, претендира се единствено, че собствеността е възникнала на посоченото деривативно основание, като твърдението, че ищците /касатори/ владеят и стопанисват имота от датата на покупко-продажбата и към деня на подаване на исковата молба е от значение само за правния интерес от предявяване на установителния иск. П. на исковата молба съдържа искане за признаване на правото на собственост на основание продажбата от 08.03.2004 год.
С молба от 25.03.2011 год. ищците/сега касатори/ са поискали: а/ привличане на трето лице помагач на основание чл.219 ГПК; б/ изразили са становище по отговора на исковата молба от ответника Ж. Д. Г. и в/ добавили са ново основание за установителния иск, като са поискали при условията на евентуалност /ако се приеме, че собствеността не е придобита чрез деривативния способ/ да се приеме, че са придобили правото на собственост чрез давностно владение за периода от 08.03.2004 год. до 01.02.2010 год. Извършено е позоваване на чл.143 във връзка с чл.214, ал.1, предл.второ ГПК.
С определение от 25.03.2011 год. първоинстанционният съд е допуснал на основание чл.214, ал.1 ГПК изменение на иска, който да се счита основан евентуално на твърдение за придобиване по давност чрез добросъвестно владение в периода от 08.03.2004 год. до момента на съдебното заседание, на основание договора за продажба от 08.03.2004 год. С решението си, окръжният съд, след като е отхвърлил иска на основание покупко-продажбата от 08.03.2004 год., е разгледал и се е произнесъл по иска за придобиване на собствеността по давност, който е бил уважен.
В. съд законосъобразно е приел, че изменение на иска по реда на чл.214, ал.1 ГПК чрез въвеждане на ново основание, макар и в условията на евентуалност е недопустимо.
Евентуално е обективното съединяване на искове, при което съдът дължи произнасяне само по главния иск, а по евентуално предявения иск – само при изход по първия от тях, който не е изгоден за предявилия го; т.е. вторият иск е предявен под посоченото отрицателно условие, при сбъдване на което се дължи постановяване на решение и по него. Заглавието на чл.210 ГПК „Първоначално съединяване на искове” може да остави впечатление, че освен с обща искова молба, е мислимо и последващо обективно съединяване на искове, стига да е предприето в срока по чл.214, ал.1 ГПК. Такава форма на последващо обективно съединяване на искове, предприето в рамките на изменението на иска – т.е. след преценка на първоинстанционния съд, следва да се счита изключена. По своята същност тя представлява предявяване на нов иск и би могла да се допусне само със съгласие на ответник, което пък би означавало, че последният се отказва от правото си на отговор на последващия иск в едномесечния срок по чл.131, ал.1 ГПК и би следвало да вземе становище още в самото първо заседание по делото.
В обобщение, обжалваното решение е правилно и законосъобразно постановен съдебен акт, който в отсъствието на касационни основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.3 ГПК следва да бъде оставен в сила. С оглед изхода на делото, касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата по жалбата С. Ж. Й. сумата 500 лева разноски за адвокатско възнаграждение съобразно договорите за правна защита и съдействие от 07.01.2013 год. и 04.10.2013 год.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 170 от 17.10.2012 год. по в.гр.дело № 61/2012 год. на Варненския апелативен съд.
Осъжда С. Ж. К., ЕГН [ЕГН], М. Б. А., ЕГН [ЕГН] и А. Р. К., ЕГН [ЕГН], и тримата на адрес: [населено място], [улица], ет.5, ап.9, да заплатят на С. Ж. Й., ЕГН [ЕГН], [населено място], сумата 500/петстотин/лева разноски за адвокатско възнаграждение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/ |