1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 228
София, 14 декември 2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети октомври две хиляди и шестнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА
НЕВЕНА ГРОЗЕВА
при секретаря Илияна Петкова
и в присъствието на прокурора Петя Маринова
като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 722/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производството е образувано по жалба на подсъдимия С. Б., срещу въззивно решение № 16 от 10.05.2016г., постановено по внчхд № 23/16г. по описа на Военно-апелативен съд.
В жалбата се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК, като са развити подкрепящи ги аргументи.
В срока по чл.351, ал.3 от НПК е постъпило възражение от частната тъжителка, чрез защитника й, в което се излагат доводи в подкрепа на тезата им за неоснователност на касационната жалба.
В съдебно заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище за правилност и законосъобразност на въззивното решение, поради което моли да бъде оставено в сила.
Повереникът на частния тъжител и граждански ищец- адв.К. оспорва касационната жалба и моли да бъде оставена без уважение, по съображенията, изложени във възражението.
Адвокат М., защитник на подсъдимия поддържа изцяло касационната жалба. Изразява становище, че частната тъжба е подадена в нарушение на срока по чл.81, ал.3 от НПК. Отделно от това за деянията на 04.11.2011г., 10.11.2011г. и 01.01.2012г., за които подсъдимият е признат за виновен по обвинението по чл.146 от НК е изтекла и абсолютната давност. Освен това твърди, че по делото не са събрани доказателства, които да обусловят извод за авторството на деянието. Обжалва и размера на адвокатския хонорар, възложен в тежест на подзащитния му, като го намира за прекоморно висок, предвид участието на повереника само в едно съдебно заседание пред Военно-апелативния съд. Прави исканe в условията на алтернативност-за оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане.
Подсъдимият С. Б., моли за справедливо решение, като заявява пред съда, че не е извършител на деянието.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното:
С присъда № 3 от 13.01.2016 г., постановена по нчхд №97/15г., Софийският военен съд е признал подсъдимия С. Б. за невиновен в това, че за периода от 09.01.2012г. до 01.01.2014г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, чрез изпращане на SMS текстови съобщения на 16.10.2013 около 14.00ч. и около 18.18ч.; на 29.12.2013г. около 04.52ч.; на 24.10.2013г. около 05.13ч. и 05.14ч.; на 01.01.2014г. около 04.51ч. и звуков файл на 09.01.2012г. около 9.58ч., да се е заканил на В. П. с престъпление против личността й и личността на нейни ближни – синът й Г. В. и майка й Л. П., като тези закани да са възбудили основателен страх за осъществяването им, поради което и на основание чл. 304 НПК го е оправдал по обвинението за престъпление по чл. 144, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК.
Със същата присъда подсъдимият С. Б. е признат за виновен в това , че в периода от 04.11.2011г. до 19.10.2013г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, извършил в присъствието на В. П. унизителни за честта и достойнството й действия чрез изпращане на SMS текстови съобщения, а именно на 04.11.2011г. в 19.28ч. „Паряснице евтина ти си най-тъпата курва”; на 10.11.2011г. „ Ти си много проста и глупава”; на 01.01.2012г. в 10.50ч. „Да правиш много минети, да ти се изпразват повече в гадната уста евтина курво проста!!!”; на 11.11.2012г. „Евтина курва беше и ще си останеш завинаги уроспио, с нетърпение чакам да ми вземеш апартамента!”; на 09.12.2012г. „ Курва и парантия ще си останеш”; на 04.03.2013г. „Само не си помисляй, че ще ми вземеш апартамента!!! Курвооооо!!!”; на 26.03.2013г. „Един нещастник не ти ли стигаше, а роди още един парантио? Нямам търпение да ми вземеш апартамента. Курветино бесна!”; на 19.10.2013г. „ Парантия грозна и дърта, дано пукнеш!”, поради което и на основание чл.146, ал.1, вр. чл. 26, ал.1 от НК и чл.54 от НК го е осъдил на глоба в размер на хиляда и петстотин лева, като го е оправдал за останалата част от инкриминираните с тъжбата обидни текстови съобщения.
Подсъдимият е бил осъден да заплати на гражданския ищец В. П. сумата от 2000лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от престъплението по чл.146, ал.1 от НК, ведно със законната лихва, считано от датата на деянието, а именно 04.11.2011г. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен в частта до пълния му предявен размер от 5 000 лв., като недоказан.
Отхвърлен изцяло е гражданският иск за сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от престъплението по чл. 144, ал.1 вр. чл. 26, ал.1 НК, като неоснователен.
Съдът се е произнесъл по веществените доказателства, дължимата се държавна такса върху уважената част на гражданския иск, както и досежно разноските.
С въззивно решение № 16 от 10.05.2016г., постановено по внчхд № 23/16г.(образувано по жалба на подсъдимия), Военно-апелативният съд е изменил атакуваната пред него първоинстанционна присъда както следва: признал е подсъдимия за невиновен и го е оправдал по обвинението по чл.146, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК в частта досежно деянието, извършено на 19.10.2013г.; намалил е размера на наложеното на подсъдимия наказание глоба от 1500лв. на 1000лева; намалил е размера на присъденото на гражданския ищец обезщетение за неимуществени вреди от 2000лв. на 1000лева, като го е отхвърлил до пълния предявен размер от 5000лв.; намалил е размера на държавната такса; намалил е размера на държавната такса дължима се върху уважения гражданския иск на петдесет лева и осъдил подсъдимия да заплати на частния тъжител и граждански ищец сумата от 2000лева- разноски по делото. Присъдата е потвърдена в останалата й част.
Касационната жалба е допустима, но неоснователна.
На първо място следва да бъдат очертани предмета и пределите на касационната проверка. Проследявайки процесуалната хронология на развитие на процеса и постановените актове, както и съдържанието на касационната жалба, настоящият състав намира, че предмет на касационната проверка е въззивното решение, но само в наказателно-осъдителната част, касаеща обвинението по чл.146 от НК и акцесорните на това обвинение произнасяния, както и във връзка с релевираните касационни основания.
На второ място, е необходимо произнасяне по доводите на касатора относно допустимостта на частната тъжба/ във връзка с обвинението по чл.146 от НК/, предвид срока по чл.81, ал.3 от НПК. Неоснователно е оплакването за допуснато нарушение на разпоредбата на чл.81, ал.3 от НПК при образуване на производството от частен характер по тъжба на В. П., тъй като тъжбата относно престъплението по чл.146, ал.1 от НК е подадена в законово определените срокове. Нормата на чл.81, ал.3 от НПК визира шестмесечен срок за подаване на тъжбата, който започва да тече за пострадалия от момента, в който е узнал за извършване на престъплението от частен характер или от деня на получаване на съобщението за прекратяване на досъдебното производство, на основание че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия. За да приеме, че в случая този срок е спазен настоящата инстанция отчете следните данни: досъдебно производство № 20-РП/14г., водено срещу С. Б. за престъпление по чл.144 от НК е било прекратено на основание чл.243, ал.1, т.1, вр. чл.24, ал.1, т.1 от НПК; пострадалата е уведомена за прекратяването на 05.02.2015г.; с постановление от 08.04.2015г. прокурор при Военно-апелативна прокуратура е изменил постановлението за прекратяване, досежно основанието, приемайки, че липсва извършено деяние, осъществяващо състав на престъпление от общ характер, вместо първоначално приетото основание за прекратяване; частната тъжба е подадена в Софийски военен съд на 02.04.2015г. В случая съпоставката на данните, касателно датата на уведомление на пострадалата и подаването на частната тъжба, сочи на спазване на шестмесечния срок по чл.81, ал.3 от НПК. От значение е обаче да се прецени дали в тази хипотеза на цитирания текст попада и обвинението в тъжбата за престъпление по чл.146 от НК. За да се даде отговор на този въпрос е необходим внимателен прочит на горепосочените постановления и вярно тълкуване волята на прокуратурата. Това е така, тъй като де факто са налице допуснати от страна на прокуратурата, неяснота, и противоречия в прокурорските актове, най- вече по отношение на диспозитивните им части, но и липсва възможност за намеса от страна на този състав. Без да коментира действията по образуване и разследване от страна на прокуратурата на досъдебно производство за престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, както и прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство на основание чл.24, ал.1, т.1 от НПК, от значение е да се посочи, че принципа ne bis in idem /чл.24, ал.1, т.6 от НПК/ е преодолян с постановлението на прокурора при Военно-апелативна прокуратура. Независимо, че и той се е позовал в диспозитива си на горният текст, изрично е визирал, че основанието за прекратяване е липсата на данни за престъпление от общ характер. Друг е въпросът, че този извод принципно не кореспондира на соченото от прокурора основание. Хипотезата на чл.24, ал.1, т.1 от НПК визира прекратяване на наказателното производство поради липса на престъпление въобще, без оглед характера и начина на неговото преследване. Проследявайки последователността на аргументацията, залегнала в мотивите на постановлението на Военно-апелативната прокуратура, както и неговия диспозитив, е видно, че волята на горестоящата прокуратура е за изменение на основанието за прекратяване, а именно поради липса на данни за престъпление от общ характер. Нещо повече единството на диспозитив и мотиви на прокурорския акт, дава основание за извод, че прокуратурата е констатирала данни не само за престъплението по чл.144 от НК, но и за други преследвани по тъжба на пострадалия- чл.146 от НК и чл.130 от НК. При тези данни прокурорът е следвало да прекрати досъдебното производство, на основание, че престъпленията се преследват по тъжба на пострадалия. Вече право на преценка на самия пострадал е дали да подаде тъжба и кое престъпление да преследва.Ето защо, макар и неубедително аргументирано от въззивния съд, настоящата инстанция намира, че тъжбата, касателно престъплението „обида” е подадена в законоустановените срокове.
На трето място, неоснователни са и твърденията за изтекла абсолютна погасителна давност. Касаторът се позовава на изтекли давностни срокове за три от деянията, включени в продължаваното престъпление по чл.146, ал.1 от НК. От значение е да се посочи, че началният момент на давността за преследване е различен в зависимост от формата на осъществена престъпна дейност. Общото правило е, че погасителната давност започва да тече от довършването на престъплението, тъй като това е юридическият факт, който поражда наказателното правоотношение и правото на държавата да преследва наказателно неговия извършител. Що се отнася до продължаваните престъпления/пред каквато хипотеза сме изправени/ тяхното изпълнение включва множество еднородни, но отделни деяния. С осъществяването на всяко от тях деецът възобновява престъпната си дейност и давността за погасяване на наказателното преследване започва да тече от деня, в който е преустановена тази дейност. Ето защо, искането за приложение на давността към отделни деяния, включени в продължаваното престъпление, е в разрез със закона. Обвинението за престъплението по чл.146 от НК е с инкриминиран период 04.11.2011г. до 19.10.2013г., когато е довършено, и от този момент текат погасителните срокове по чл.81, ал.3, вр. чл.80, ал.1, т.5 от НК, които към настоящият момент не са изтекли.
На следващо място се правят възражения относно дейността по оценка на доказателства и в частност тези, касаещи авторството на подсъдимия, който настоящият състав намира за неоснователни.
Оценката на доказателствата е суверенна дейност на съда, като касационната инстанция се произнася в рамките на установените от инстанциите по същество фактически положения, не може да установява нови такива, както и не може да се намесва или да замества вътрешното убеждение на решаващите съдилища. Поради това, на проверка подлежи само правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у решаващите съдебни състави и спазване на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, както и дали са предприети всички мерки за разкриване на обективната истина. В случая, инстанциите по същество са събрали възможния обем от доказателства, като са ги оценили при спазване на изискванията на НПК и не са допуснали нарушения на разпоредбите на чл.13, чл.14 и чл.107 от НПК. Делото не страда от доказателствен дефицит, който да е попречил на апелативния съд да установи по надлежен ред фактите, подлежащите на доказване, да измени фактическа обстановка и признае подсъдимия за невиновен за едно от деянието от състава на продължаваното престъпление. Правилна е оценката на гласните доказателствени източници, като още първата инстанция подробно и вярно ги е интерпретирала.
Доводи в подкрепа на оплакването на касатора за явна несправедливост на наложеното наказание не се сочат, поради което настоящата инстанция е изправена пред невъзможност за произнасяне.
Възразява се за неправилност на въззивното решение и в частта досежно разноските, възложени в тежест на подсъдимия и най-вече разходите за повереник на частната тъжителка, за които се твърди, че са неправомерно завишени.
Съгласно разпоредбата на чл.189 от НПК съдът решава въпросите за разноските с присъдата или с определение. Когато подсъдимият бъде признат за виновен, съдът го осъжда да заплати разноските по делото, включително адвокатското възнаграждение. С решението си въззивният съд правилно и законосъобразно е осъдил подсъдимия да заплати на частната тъжителка разноски в размер на 2000лева, представляващи адвокатско възнаграждение съгласно договора за правна помощ и съдействие, сключен между частната тъжителка и адв.Д. К./л.12 от въззивното производство/.
Касаторът прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Това оплакване не може да бъде възприето за основателно от настоящия състав, тъй като то не намира законова опора. За разлика от ГПК, в НПК не е налице разпоредба, която да дава възможност за присъждане на по-нисък размер от претендираните и доказани разноски от страните, в частта и относно платеното адвокатско възнаграждение, при прекомерност с оглед на действителната фактическа и правна сложност на делото. Нещо повече в НПК изрично е уреден въпросът във връзка с възлагането на разноските при признаване на подсъдимия за виновен, като нормата на чл.189, ал.3 от НПК е относима и към производствата от частен характер и изрично сочи адвокатското възнаграждение сред дължимите се разноски.
Предвид изложеното, въззивното решение на Военно –апелативния съд следва да бъде оставено в сила.
Подсъдимият С. Б. следва да бъде осъден да заплати на частната тъжителка направените от нея разноски пред касационната инстанция в размер на 2000лева, адвокатско възнаграждение за повереника й, видно от представения договор за защита и съдействие от 08.06.2016г.
Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 16 от 10.05.2016г., постановено по внчхд № 23/16г. по описа на Военно-апелативен съд.
ОСЪЖДА подсъдимия С. В. Б. да заплати на частния тъжител и граждански ищец В. П. сумата от 2000лева, разноски по делото пред касационната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове:
|