2 ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 473 гр. София, 08.06.2022 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ МАРИЯ ХРИСТОВА като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3766 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото А. Г. Г. срещу решение № 260080/04.03.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 866/2020 г. на Пазарджишкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 260149/14.10.2020 г. по гр. дело № 2561/2019 г. на Пазарджишкия районен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу Областната дирекция в [населено място] на Министерството на вътрешните работи (ОД на МВР - Пазарджик), иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 2, пр. 3 от ЗЗДискр за осъждане на ответника да се въздържа за в бъдеще от извършване на нарушения, представляващи дискриминационно отношение спрямо касатора-ищец на основата на признака „убеждение“, изразяващи се в създаване на враждебна среда чрез словесен и физически тормоз; в тежест на жалбоподателя са възложени разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за недопустимост на обжалваното решение поради неконституиране на необходими другари в производството, както и за неправилност поради нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (инкорпорирано в касационната жалба), като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) кои са материалноправните предпоставки на чл. 5, пр. 1 от ЗЗДискр (тормоз) при неговата резултатна форма, при възникването на които възниква личното субективно материално право на защита от дискриминация; 2) по иск по ЗЗДискр приложима ли е материалноправната норма, съдържаща се в чл. 5 от ЗЗДискр; и 3) трябва ли въззивната инстанция да съобрази приложимата материалноправна норма, съдържаща се в чл. 5 от ЗЗДискр. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че с обжалваното въззивно решение първите два въпроса са разрешени в противоречие с решение № 2/19.06.2019 г. по гр. дело № 3203/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и третият въпрос – в противоречие с мотивите към т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение. В тази връзка поддържа, че полицейските служители, извършили (според ищеца) дискриминацията, и посочени поименно в исковата молба, не са конституирани в производството като необходими другари и ответници. Ответната ОД на МВР - Пазарджик, в отговора си на касационната жалба излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Третите лица-помагачи на касатора-ищец – Комисията за защита от дискриминация, П. Л. К. и И. Т. Н. не разполагат с процесуално право на отговор на касационната жалба, тъй като не са насрещни страни по делото спрямо жалбоподателя; същите не са подали писмени становища по жалбата. Съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съгласно трайно установената практика на ВКС (включително задължителната такава – т. 6 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 3/29.06.2017 г. на ОСГК на ВКС), до процесуална недопустимост на иска, респ. – на постановеното по него съдебно решение може да доведе неучастието в съдебното производство единствено на задължителен необходим другар на някоя от главните страни (ищеца или ответника) в процеса. Задължителното другарство представлява частен случай на необходимото другарство и е уредено като изключение – само в изрично предвидените от закона случаи, както и когато естеството на спора налага това, защото със съдебното решение се постига правна промяна, която засяга правата на всички другари. ЗЗДискр не урежда хипотеза на задължително необходимо другарство, нито такова се налага от естеството на правните спорове, повдигани с исковете за защита от дискриминация. В случая, макар касаторът-ищец да е посочил поименно в исковата си молба двамата полицейски служители, които съгласно твърденията и доводите му са осъществили процесното дискриминационно нарушение спрямо него, той не е насочил иска си и срещу тях, а е предпочел да ги привлече в процеса като негови помагачи, насочвайки и водейки иска си единствено срещу държавното учреждение, чиито служители са те – ответната ОД на МВР - Пазарджик. При това положение и по така изложените съображения, не е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо, респ. – не е налице наведеното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване. На втория и третия правен въпрос, формулирани в изложението на касатора (по иск по ЗЗДискр приложима ли е материалноправната норма, съдържаща се в чл. 5 от ЗЗДискр; и трябва ли въззивната инстанция да съобрази приложимата материалноправна норма, съдържаща се в чл. 5 от ЗЗДискр) очевидно не може да бъде даден еднозначен и абстрактен отговор, приложим във всички случаи, като такъв отговор не е даден и в посочената от жалбоподателя практика на ВКС (решение № 2/19.06.2019 г. по гр. дело № 3203/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС). Това е така, защото прилагането или неприлагането на дадена материалноправна норма (включително на чл. 5 от ЗЗДискр) се обуславя от твърдените и установени конкретни обстоятелства във всеки един отделен случай – именно в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, на които се позовава касаторът (че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма), от които задължителни указания въззивният съд не се е отклонил в случая. С оглед това, вторият и третият правен въпрос не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). По подобни съображения, няма основание за допускане на касационното обжалване и по първия правен въпрос, формулиран от касатора-ищец (кои са материалноправните предпоставки на чл. 5, пр. 1 от ЗЗДискр (тормоз) при неговата резултатна форма, при възникването на които възниква личното субективно материално право на защита от дискриминация). Въззивният съд не е обсъждал в мотивите към решението си и не е давал разрешение на този материалноправен въпрос, тъй като е приел, че в случая не е установено по-неблагоприятно третиране на жалбоподателя, по смисъла на чл. 4, във вр. с § 1, т. 7 от ДР на ЗЗДискр – въз основата на сочения от него дискриминационен признак „убеждения“, като ищецът дори и не твърди по делото обстоятелства, полицейските служители да са го поставили в по-неблагоприятно положение в сравнение с друго лице или лица при сравними или сходни обстоятелства, което е релевантна материалноправна предпоставка при всеки иск за защита от дискриминация. При това положение, първият правен въпрос не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и също не съставлява основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и други основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК, включително ненаведени такива от касатора, по които касационното обжалване да следва да се допусне служебно. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 8, във вр. с ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответната дирекция, претендираните от последната разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата ѝ пред касационната инстанция – в минималния размер по чл. 23, т. 4 от НЗПП, а именно – сумата 80 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение ОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 260080/04.03.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 866/2020 г. на Пазарджишкия окръжен съд. ОСЪЖДА А. Г. Г. с ЕГН [ЕГН] да заплати на Областната дирекция в гр. Пазарджик на Министерството на вътрешните работи сумата 80 лв. (осемдесет лева) – разноски за касационното производство по делото. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: