6 Р Е Ш Е Н И Е № 47 София, 28.05.2015 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и пети март през две хиляди и петнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 389/2014 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. И. В. от [населено място] срещу въззивно решение № 272 от 31.10.2013 г., постановено по в. т. д. № 237/2013 г. на Великотърновски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 44 от 14.05.2013 г. по т. д. № 1410/2012 г. на Великотърновски окръжен съд, с което В. И. В. е осъден да заплати на основание чл.213 КЗ на ЗД [фирма] сумата 26 283.51 лв. - изплатено от ЗД [фирма] на трето лице застрахователно обезщетение по щета № 110800000057, заедно със законната лихва от предявяване на иска на 20.07.2012 г. до окончателното плащане, и разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на 4 151.34 лв. С касационната жалба се въвеждат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна, за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или за разрешаване на спора по същество от касационната инстанция с отхвърляне на иска и присъждане на разноски. К. навежда оплаквания, че въззивният съд е уважил иска на застрахователя, въпреки липсата на вредоносно застрахователно събитие, изразяващо се в неплащане на дължими лизингови вноски за периода м. август 2009 г. - м. май 2011 г. Поддържа, че съдът е интерпретирал неправилно фактите и доказателствата по делото и не е съобразил, че с връщане на предоставения на лизинг автомобил на лизингодателя договорът за лизинг е прекратен преди м. август 2009 г., с което е отпаднало задължението му за плащане на лизингови вноски и за застрахователя не е възникнало регресно вземане по отношение на вноските за времето след прекратяване на договора. Ответникът по касация ЗД [фирма] - [населено място], оспорва касационната жалба като неоснователна по съображения в писмен отговор по чл.287, ал.1 ГПК и моли въззивното решение да бъде оставено в сила. С определение № 687 от 02.12.2014 г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното : За да потвърди решението на Великотърновски окръжен съд, с което е уважен предявеният от ЗД [фирма] против В. И. В. иск с правно основание чл.213, ал.1 КЗ, Великотърновски апелативен съд е приел, че в качеството на застраховател по сключен с [фирма] рамков договор за застраховане на отдавани на лизинг автомобили, оформен със застрахователна полица „Финансов риск по договори за лизинг”, ищецът има регресно вземане към ответника за сумата 26 283.51 лв., изплатена на [фирма] като застрахователно обезщетение за вреди от настъпване на застрахователното събитие неплащане на 22 бр. лизингови вноски за периода м. август 2009 г. - м. май 2011 г., дължими от ответника - лизингополучател по договор от 03.08.2007 г. за лизинг на лек автомобил „Фолксваген Т.” с рег. № 1266 РВ. От фактическа страна е прието за установено, че с договора за лизинг лизингополучателят В. В. се е задължил да заплаща на лизингодателя [фирма] лизингови вноски за период 60 месеца, съгласно погасителен план, но плащането на лизинговите вноски е преустановено през м. юли 2009 г. Според заключението на съдебносчетоводната експертиза, неплатените вноски за периода м. август 2009 г. - м. май 2011 г. /крайният срок на договора/ са 22 бр. и са на обща стойност 26 283.51 лв. След получаване на уведомление за настъпило застрахователно събитие, изразяващо се в неплащане на дължимите 22 бр. лизингови вноски, ищецът - застраховател е изплатил на лизингодателя застрахователно обезщетение в размер на сумата 26 283.51 лв. Въз основа на тези факти въззивният съд е направил извод, че с изплащане на застрахователното обезщетение ищецът се е суброгирал в правата на лизингодателя по отношение на неплатените лизингови вноски и на основание чл.213, ал.1 КЗ има регресно вземане към неизправния лизингополучател в размер на претендираната с иска сума. В хода на процеса ответникът е поддържал възражение, че регресното вземане на ищеца не съществува, тъй като договорът за лизинг е прекратен преди м. август 2009 г., когато е върнал ползвания на лизинг автомобил на лизингодателя и се е освободил от задължението да заплаща лизингови вноски занапред. Въззивният съд е счел възражението за неоснователно по съображения, че връщането на автомобила не е предвидено като основание за прекратяване на договора за лизинг в чл.12 от приложимите „Общи условия за лизинг” от 11.04.2006 г. и че не е доказано лизингодателят да е отправил уведомление до лизингополучателя за прекратяване на договора поради неплащане на лизингови вноски, съгласно изискването на чл.12.2 от Общите условия. Преценил е, че от доказателствата по делото не се установява автомобилът да е върнат на лизингодателя [фирма], като не е кредитирал показанията на свидетеля Г. Г. за предаване на автомобила от ответника в автопарка на лизингодателя в [населено място]. Дължимостта на лизинговите вноски за периода м. август 2009 г. - м. май 2011 г., а оттук - и съществуването на регресното вземане на застрахователя по отношение на тях, са обосновани и с клаузата на чл.13.3 от Общите условия, предвиждаща право за лизингодателя в случаите на предсрочно прекратяване или разваляне на договора да събере от лизингополучателя всички неплатени суми, заедно с обезщетение за претърпените вреди и пропуснатите ползи. Позовавайки се на чл.13.3 от Общите условия, въззивният съд е приел, че дори автомобилът да е върнат на лизингодателя, лизингополучателят дължи лизингови вноски и за времето след връщането до изтичане на срока на договора за лизинг. В зависимост от решаващите изводи на въззивния съд, обусловили произнасянето по иска с правно основание чл.213, ал.1 КЗ, въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по материалноправния въпрос дали връщането на вещта, предоставена за ползване на основание договор за лизинг, освобождава лизингополучателя от изпълнение на задължението за плащане на лизингови вноски за периода от връщането до изтичане на срока на договора. Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради констатирана противоречива практика на съдилищата при разрешаване на поставения правен въпрос. След произнасяне на определението по чл.288 ГПК са постановени решения на ВКС с характер на задължителна практика по чл.290 ГПК - решение № 147/29.10.2014 г. по т. д. № 2953/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 253/08.01.2015 г. по т. д. № 3881/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 112/15.01.2015 г. по т. д. № 2936/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 122/22.01.2015 г. по т. д. № 3137/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 220/10.02.2015 г. по т. д. № 4028/2013 г. на ВКС, І т. о. С тези решения е уеднаквена противоречивата съдебна практика по въпросите, свързани с обема на отговорност по чл.213 КЗ на лизингополучателя към застрахователя по договор за застраховане на риска от неплащане на лизингови вноски, суброгирал се в правата на лизингодателя по предсрочно прекратен договор за лизинг. Според формираната с решенията задължителна съдебна практика, предсрочното прекратяване на договора за лизинг с връщане на лизинговата вещ от лизингополучателя води до отпадане на задължението на лизингополучателя за плащане на оставащите лизингови вноски до края на срока на договора; Лизинговите вноски с ненастъпил падеж, т. е. лизинговите вноски за периода от прекратяване на договора за лизинг, респ. от връщане на автомобила, до крайния срок на договора, не следва да бъдат включени в застрахователното обезщетение по договор за застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски”. Дадените разрешения са мотивирани със съображения, че при предсрочно прекратяване на договора за лизинг в двете му разновидности - оперативен и финансов, и връщане на лизинговата вещ, включително поради неизпълнение на задължението на лизингополучателя за неплащане на лизингови вноски, всяка от страните се освобождава от бъдещите си задължения по лизинговия договор и поради прекъсване на договорното правоотношение лизингополучателят не дължи на лизингодателя лизингови вноски за времето след прекратяването/връщането на вещта; Доколкото при суброгиране в правата на застрахования лизингодател по договора за застраховка „Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски” застрахователят не може да има повече права от лизингодателя, застрахователят не може да претендира от лизингополучателя заплащането на неизискуеми лизингови вноски за времето след прекратяване на лизинговия договор, респ. след връщане на предоставената на лизинг вещ. Настоящият състав на ВКС възприема посочената задължителна практика, която дава отговор и на поставения в определението по чл.288 ГПК правен въпрос : Връщането на вещта, ползвана на основание договор за лизинг, свързано с предсрочно прекратяване на договора, освобождава лизингополучателя от задължение за плащане на лизингови вноски за периода след връщането до изтичане на крайния срок на договора. Въззивното решение противоречи на задължителната съдебна практика по чл.290 ГПК и е неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Изводът на въззивния съд, че не е доказано лекият автомобил, обект на договора за лизинг, да е върнат на лизингодателя и договорът да е прекратен предсрочно, е изграден при съществени нарушения на съдопроизводствените правила за преценка на фактите и доказателствата. По делото е приет като доказателство неоспорен протокол от 02.06.2009 г., изготвен върху бланка на Porshe leasing, на който въззивният съд не е придал необходимото доказателствено значение. Протоколът е подписан от касатора В. В. и от В. Д. - служител на [фирма], като с него е удостоверено, че на 02.06.2009 г. касаторът е предал на посочения служител в сервиза на „Фолксваген” в [населено място] резервен /втори/ ключ и свидетелство за регистрация част І на лек автомобил „Фолксваген Т.” с рег. [рег.номер на МПС] , ползван на основание сключения с [фирма] договор за лизинг. Разпитан като свидетел по делото, В. Д. е обяснил, че в качеството на служител на [фирма] - официален представител на „Фолксваген” за Ц. и С. България, е приел лекия автомобил от касатора, след като последният му е обяснил, че не е в състояние да плаща занапред дължимите лизингови вноски и затова е получил указания да върне автомобила в оторизирано представителство на лизингодателя. Свидетелят е разяснил, че към 2009 г. е съществувала процедура за случаите на спиране на плащанията по застраховани от ЗД [фирма] лизингови договори, сключени от [фирма] за закупени чрез [фирма] автомобили. Според тази процедура, за да получи застрахователно обезщетение, лизингодателят уведомявал застрахователя за наличие на непогасени задължения на лизингополучателя, а застрахователят уведомявал лизингополучателя да предаде автомобила в представителството на „Фолксваген” в [населено място]. Предаването на автомобила по указания на застрахователя в автопарка на [фирма] в [населено място] се подкрепя и от показанията на свидетеля Г. Г., които неправилно не са кредитирани от въззивния съд. Преценени във взаимната им връзка, посочените доказателства установяват по несъмнен начин твърдението на касатора, че заради невъзможността да плаща лизингови вноски е върнал автомобила на лизингодателя с намерение да се освободи от договорната обвързаност. Връщането на автомобила съставлява конклудентно действие, с което е отправено предложение за предсрочно прекратяване на договора по взаимно съгласие на страните, каквото прекратяване законът не забранява. По делото няма доказателства лизингодателят да е отказал да приеме автомобила, което дава основание да се направи извод, че той е приел предложението на лизингополучателя за прекратяване на лизинговия договор преди изтичане на срока, за който е сключен. С оглед на това не може да бъде споделено становището на въззивния съд, поддържано и от ответника по касация, че връщането на автомобила не е довело до прекратяване на лизинговия договор по причина, че не е предвидено изрично като прекратително основание в договора и в общите условия към него. Като израз на съгласие за предсрочно прекратяване на договора следва да се тълкува и отправянето на претенция от лизингодателя до застрахователя за изплащане на застрахователно обезщетение по повод настъпването на риска от неплащане на лизинговите вноски за периода, следващ връщането на вещта. При наличието на категорични факти и доказателства за прекратяване на лизинговия договор като последица от връщане на лизинговата вещ въззивният съд е направил необоснован и незаконосъобразен извод, че договорът за лизинг е обвързвал лизингодателя и лизингополучателя за времето след м. юли 2009 г. Необоснован е и изводът на въззивната инстанция, че връщането на автомобила не освобождава касатора от задължението за плащане на лизингови вноски за времето след връщането до изтичане на срока на договора за лизинг. Както е посочено в мотивите към цитираните решения по чл.290 ГПК, в случай на предсрочно прекратяване на договора за лизинг и връщане на лизинговата вещ всяка от страните в правоотношението се освобождава от бъдещите си задължения по договора. Разрешението е приложимо и в хипотезата на предсрочно прекратяване на договора за лизинг поради неизправност на лизингополучателя при плащането на вноските, каквато е процесната. Поради това с връщането на автомобила, последвано от прекратяване на договора за лизинг, е отпаднало задължението на касатора за плащане на лизингови вноски по сключения с [фирма] договор. От момента на прекратяване на договора лизингодателят няма вземане за лизингови вноски, в което застрахователят по договора за застраховане на риска от неплащане на вноските би могъл да се суброгира при предпоставките на чл.213, ал.1 КЗ. Признавайки регресно вземане на застрахователя, въпреки липсата на вземане на лизингодателя, въззивният съд е нарушил материалния закон - чл.213, ал.1 КЗ, и е постановил неправилно решение. По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено на основание чл.293, ал.2 ГПК и тъй като не се налагат други съдопроизводствени действия, спорът следва да се разреши по същество от настоящата инстанция с отхвърляне на иска по чл.213, ал.1 КЗ. В зависимост от крайния изход на делото обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта за разноските. На основание чл.78, ал.3 ГПК на касатора следва да се присъдят разноски за трите инстанции в размер на 9 081.34 лв., съгласно представен списък по чл.80 ГПК. Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло решение № 272 от 31.10.2013 г., постановено по в. т. д. № 237/2013 г. на Великотърновски апелативен съд, и вместо него постановява : ОТХВЪРЛЯ предявения от ЗД [фирма] с ЕИК[ЕИК] - [населено място], [улица], против В. И. В. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], иск с правно основание чл.213, ал.1 КЗ за заплащане на сумата 26 283.15 лв., представляваща изплатено от ЗД [фирма] застрахователно обезщетение по застрахователна полица № 110800000057. ОСЪЖДА ЗД [фирма] да заплати на В. И. В. сумата 9 081.34 лв. /девет хиляди осемдесет и един лв. и тридесет и четири ст./ - разноски по делото, на основание чл.78, ал.3 ГПК. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :