Р Е Ш Е Н И Е № 172 София,03.11.2017 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ при секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 608/2017 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Х. А. и С. С. А., двамата от [населено място], срещу решение № 2264 от 30.11.2016 г. по гр. д. № 3408/2016 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, I гражданско отделение, 10 състав решение № 1424 от 17.02.2016 г. по гр. д. № 1796/2015 г. за отхвърляне на предявените от касаторите срещу Застрахователно дружество [фирма], [населено място] искове по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от настъпилото на 10.07.2013 г. пътно-транспортно произшествие за разликата над присъдената на всеки от тях сума 180 000 лв. до сумата 230 000 лв. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основното им оплакване се отнася до приетия от въззивния съд като справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Считат, че съдебният състав не е взел предвид изключително високия интензитет на търпените болки и страдания; настъпилата по твърде жесток начин смърт на детето им; широкия медиен отзвук на инцидента сред обществото, както и лимитите на застрахователна отговорност по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, като проявна форма на обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на произшествието. Поддържат становище за нарушаване принципа на справедливост от въззивния съд чрез съобразяване на факти, които нямат отношение при определяне размера на обезщетението, а именно, че са двама родители и че починалата не е единственото им дете. С определение № 451 от 10.07.2017 г. по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касационното обжалване на въззивното решение в посочената му част е допуснато по въпросите: Следва ли да бъде отчитан от съдилищата като релевантен за размера на обезщетението по чл. 226, ал. 1 КЗ фактът, че претендиращите обезщетение за неимуществени вреди от смърт на дете са двама родители и по какъв начин влияе този факт върху размера на дължимото от застрахователя обезщетение; Следва ли да бъде отчитан от съдилищата като релевантен за размера на обезщетението по чл. 226, ал. 1 КЗ фактът, че претендиращите обезщетения за неимуществени вреди от смърт на дете имат и друго дете, което е живо и по какъв начин влияе този факт върху размера на дължимото от застрахователя обезщетение. Ответникът по касация – Застрахователно дружество [фирма], [населено място] – заявява становище за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 20.02.2017 г. Върховен касационен съд - състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: С обжалваното решение въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на ответния застраховател по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за причинените на ищците неимуществени вреди от смъртта на дъщеря им, настъпила в резултат на пътно-транспортно произшествие от 10.07.2013 г.: увреждане, предизвикано от действията на управляващ застраховано при ответното дружество моторно превозно средство; противоправно поведение и вина на водача на автомобила; причинно-следствена връзка между деянието и претърпените от ищците неимуществените вреди. Решаващият състав е преценил, че определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението (по 150 000 лв. на всеки ищец) съответства на практиката на съдилищата към процесната 2013 г., но е счел, че в случая са налице обстоятелства, налагащи определянето на по-висок от обичайно присъждания размер, а именно: социално-икономическото положение на починалата, голямата привързаност към родителите й, сърдечните отношения в семейството, интензитетът и обемът на нестихващите болки и страдания, търпени от ищците. С оглед на това и отчитайки социално-икономическите условия и стандарт на живот в страната към момента на произшествието, въззивният съд е счел, че справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД се явява обезщетение в размер на сумата 180 000 лв. за всеки от двамата ищци. Неоснователността на исковете за разликата до пълния претендиран размер е мотивирана с обстоятелството, че претендиращите обезщетение са двамата родители на починалата и че тя не е единственото им дете. Решението е частично неправилно. По обусловилите допускането на касационно обжалване въпроси е формирана практика по реда на чл. 290 ГПК, която напълно се споделя и от настоящия състав – решение № 124 от 14.07.2016 г. по т. д. № 2056/2015 г. на ВКС, І т. о. Съобразно тази практика: Напълно неотносими при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, са обстоятелствата, че преживелите родители са двама, както и че починалият не е единственото им дете; Страданието на родител по изгубено единствено дете обективно не е по-малко от това по изгубено, но не единствено дете, ако изначално връзката помежду им е била пълноценна по съдържание връзка родител–дете, нито същото е със занижен интензитет единствено от наличието и на друг пострадал /претендиращ неимуществени вреди от същия деликт/; Тези паралелни отношения са съпътстващи, а не изключващи или намаляващи настъпването на вредите, с вида и съдържанието им, обусловени от съдържанието на връзката между пострадалия и претендиращия обезщетението родственик; Единствено фактите и обстоятелствата, относими към установяване съдържанието на връзката между починал от деликт и претендиращ обезщетение за неимуществени вреди от това, както и такива по установяване преживяването на тази загуба от последния, са релевантни за преценка и съотнасяне към критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Обжалваното решение е постановено в отклонение от цитираната задължителна практика. При преценката за обема на претърпените от ищците неимуществени вреди въззивният съд неоснователно е взел предвид обстоятелството, че претендиращите обезщетението са двамата родители, както и че същите, освен починалото при ПТП дете, имат и друго дете. Това, че двамата родители споделят общо мъката си в никакъв случай не означава, че страданието им е по-малко. Същото важи и за обстоятелството, че в семейството има и друго дете. Родителят има изградена конкретна връзка с всяко свое дете и единствено тя е определяща за обема на търпените от него неимуществените вреди при загубата му. В случая, от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява безспорно, че връзката между ищците и починалата при процесния пътен инцидент тяхна дъщеря е била изключително силна и изпълнена със съдържание: родителите са били много горди с успехите на своето дете; възлагали са големи надежди за бъдещето му в професионален и личен план; разчитали са на него във всяко отношение, включително и във финансово; имали са общи интереси; прекарвали са заедно част от свободното си време и почивки; живяли са заедно в едно жилище, изобщо атмосферата в семейството е била топла и сърдечна. Прекъсването на тази връзка по неочакван и изключително стресиращ начин, е причинил прекомерно голямо и непреодолимо страдание на ищците като родители, изразяващо се в коренна промяна в отношението им към живота, затваряне в себе си и отказ от всякакви контакти с близки и приятели. Поради това, определеното от въззивния съд обезщетение по реда на чл. 52 ЗЗД в размер на 180 000 лв. се явява занижено. Преценявайки конкретните обстоятелства за случая – възрастта на починалата, начина на настъпване на смъртта й, отношенията между нея и родителите й, болезненото преживяване на загубата й, икономическите условия в страната към датата на процесното произшествие, намиращи отражение и в нивата на застрахователно покритие – настоящият състав намира, че справедливо обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от всеки от двамата ищци, представлява сумата 200 000 лв. Ето защо, въззивното решение следва да бъде частично отменено и всеки от предявените субективно съединени искове следва да бъде уважен допълнително за сумата 20 000 лв. За разликата до пълния предявен размер 230 000 лв. исковете са неоснователни, поради което в тази част обжалваното въззивно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да заплати на касаторите разноски за настоящата инстанция съобразно уважената част от исковете в размер на сумата 1624 лв. – адвокатски възнаграждения, чието заплащане в брой е удостоверено в представените в съдебно заседание два броя договори за правна защита и съдействие № 731324 и 731329 от 03.01.2017 г. Поради липса на направено от ответника възражение за прекомерност на заплатените адвокатски възнаграждения за касационното производство съдът не се произнася по този въпрос. С оглед уважаването на предявените искове допълнително за сумата 20 000 лв. всеки, на ищците следва да се присъдят допълнително и разноски за адвокатски възнаграждения за предходните две инстанции. Видно от представените договори за правна защита и съдействие всеки от ищците е заплатил адвокатско възнаграждение, съответно: по 19 060 лв. – за първоинстанционното производство и по 5030 лв. – за въззивното производство. По отношение на същите е направено изрично възражение от страна на ответника за прекомерност. Настоящият състав намира, че възражението за прекомерност на заплатените адвокатски възнаграждения за въззивното производство е неоснователно, тъй като размерът им (изчислен при обжалваем интерес 150 000 лв.) не надвишава установения в чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в приложимата й редакция от ДВ, бр. 84 от 25.10.2016 г.). Основателно е обаче възражението за прекомерност по отношение на заплатените адвокатски възнаграждения за първоинстанционното производство. С оглед обстоятелството, че още с отговора на исковата молба ответникът е направил признание на исковете до размер на сумата 80 000 лв. за всеки от тях, както и че делото е приключило в едно съдебно заседание, в което са представени писмени доказателства (без да са оспорени от ответника), изслушани са свидетели и е прието заключение на медицинска експертиза относно здравословното състояние на ищците, настоящият състав намира, че делото не се отличава нито с фактическа, нито с правна сложност. Поради това, заплатените от ищците адвокатски възнаграждения от по 19 060 лв. се явяват прекомерни и следва да бъдат намалени по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК до минималния размер, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в приложимата й редакция от ДВ, бр. 10 от 05.02.2016г.) – т. е. до сумата 9 530 лв. С оглед уважената част от исковете, дължимите на всеки от ищците разноски са съответно: по 6 353.33 лв. – за първата инстанция и по 1676.66 лв. – за въззивната инстанция. С въззивното решение на всеки от ищците са присъдени разноски за адвокатски възнаграждения съответно: за първоинстанционното производство – по 5 718 лв. и за въззивното производство – по 1006 лв. Поради това, с настоящото решение следва бъдат присъдени допълнително сумите: по 635.33 лв. – за първоинстанционното производство и по 670.66 лв. – за въззивното производство. С оглед отхвърлената част от претенциите, всеки от ищците дължи на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК (в редакцията от ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г.) във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 5 от чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в редакциите посочени по-горе), съответно: по 3 176.66 лв. – за първата инстанция и по 1676.66 лв. – за въззивната инстанция. С въззивното решение всеки от ищците е осъден да заплати на ответника разноски за първоинстанционното производство в размер на 3 812 лв. и за въззивното производство – в размер на 4024 лв. Поради това, обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено в частта, с която всеки от ищците е осъден да заплати на ответника разноски над посочените по-горе суми, а именно: над сумата 3 176.66 лв. – за първата инстанция и над сумата 1676.66 лв. – за въззивната инстанция. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът дължи заплащане на държавна такса 3200 лв., включваща сумите: 1600 лв. – за първата инстанция и по 800 лв. – за въззивната и касационната инстанции. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 2 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 2264 от 30.11.2016 г. по гр. д. № 3408/2016 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от М. Х. А. и С. С. А., двамата от [населено място], срещу Застрахователно дружество [фирма], [населено място] искове по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от настъпилото на 10.07.2013 г. пътно-транспортно произшествие за разликата над присъдената на всеки от тях сума 180 000 лв. до сумата 200 000 лв., както и в частта, с която М. Х. А. и С. С. А. са осъдени да заплатят на Застрахователно дружество [фирма] разноски над сумата 3 176.66 лв. – за първоинстанционното производство и над сумата 1 676.66 лв. – за въззивното производство, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Застрахователно дружество [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], пл. „П.“ № 5 да заплати на М. Х. А. и С. С. А., двамата от [населено място],[жк], вх. Г, ет. 6, ап. 70, на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), допълнително сумата 20 000 (двадесет хиляди) лева – на всеки от двамата – обезщетение за неимуществени вреди в резултат на пътно-транспортно произшествие от 10.07.2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.07.2013 г. до окончателното й изплащане. ОСЪЖДА Застрахователно дружество [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], пл. „П.“ № 5 да заплати на М. Х. А. и С. С. А., двамата от [населено място],[жк], вх. Г, ет. 6, ап. 70 разноски за настоящата инстанция на всеки от тях в размер на сумата 1624 (хиляда шестстотин двадесет и четири) лева. ОСЪЖДА Застрахователно дружество [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], пл. „П.“ № 5 да заплати на М. Х. А. и С. С. А., двамата от [населено място],[жк], вх. Г, ет. 6, ап. 70 допълнително разноски на всеки от тях в размер на сумата 635.33 лв. (шестстотин тридесет и пет лева и тридесет и три стотинки) – за първоинстанционното производство и в размер на сумата 670.66 лв. (шестстотин и седемдесет лева и шестдесет и шест стотинки) – за въззивното производство. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2264 от 30.11.2016 г. по гр. д. № 3408/2016 г. на Софийски апелативен съд в останалата обжалвана част. ОСЪЖДА Застрахователно дружество [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], пл. „П.“ № 5 да заплати по сметка на Върховен касационен съд държавна такса върху допълнително присъдената сума в размер на 3 200 (три хиляди и двеста) лева. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: