Р Е Ш Е Н И Е № 50 София, 6 февруари 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори януари 2013 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ: САША РАДАНОВА ПАВЛИНА ПАНОВА при секретаря ............Ив.ИЛИЕВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Я. ГЕБОВ................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 2040/2012 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на защитника на осъдения Н. М. К. за възобновяване на наказателното производство по НОХД № 1837/2011 г. по описа на Районен съд – гр.Русе и по ВНОХД № 25/2012 по описа на Окръжен съд – гр.Русе. В искането се изтъкват доводи за наличие на основанието по чл. 422 ал.1 т.5 във вр. чл. 348 ал.1 т.1 – т.3 от НПК и се иска отмяна по реда на възобновяването на постановените присъда и решение и връщане на делото за ново разглеждане от фазата на досъдебното производство.Същественото нарушение на процесуалните правила се обосновава в наличие на непреодолимо противоречие в повдигнатото обвинение спрямо осъдения за престъплението по чл. 234 от НК, съгласно което той е обвинен в държане на акцизни стоки без бандерол, а като норми от специалните закони, предвиждащи изискване за такъв, са посочени такива, регламентиращи продажбата на акцизни стоки. Сочи се нарушение и на нормите на чл. 13 и чл.14 от НПК предвид липсата на изложени съображения от съдебните инстанции, че К. е знаел, че държаните от него стоки са без бандерол. Нарушението на процесуалните правила се аргументира и с бланкетното посочване на състава на престъплението по чл. 270 от НК, без каквито и да е конкретизиращи го белези, с което е нарушено правото на К. да разбере в какви точно действия е обвинен. Същественото нарушение на материалния закон се аргументира с обстоятелството, че съдебните инстанции са наложили наказание лишаване от права по чл. 37 ал.1 т.6 от НК, каквото не е предвидено в закона за това престъпление. Същественото нарушение по смисъла на чл. 348 ал.1 т.3 от НПК не се аргументира. Осъденият не се явява в съдебно заседание пред ВКС, като изрично е изразил желание за това. Неговият защитник поддържа искането с изложените в него съображения. Прокурорът от ВКП намира искането за неоснователно, поради което предлага да бъде оставено без уважение. Счита, че единствената непрецизност, допусната от инстанциите, е нарушението на чл. 37 ал.1 т.7 от НК. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на материалите по делото, намери следното: С присъда № 237/16.11.2011г., постановена от Районен съд – гр.Русе по НОХД № 1837/2011г., Н. М. К. е бил признат за виновен по обвинението по чл. 234 ал.2 т.1 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК, за което му е наложено наказание три години лишаване от свобода и лишаване от право да осъществява търговска дейност с акцизни стоки за срок от три години. Със същата присъда К. е бил признат за виновен и по обвинението по чл. 270 ал.1 от НК, за което му е било наложено наказание една година лишаване от свобода. На основание чл. 23 от НК е било определено едно общо наказание – три години лишаване от свобода, към което е било присъединено лишаването от право по чл. 37 ал.1 т.6 от НК. На основание чл. 68 от НК е било приведено в изпълнение наказанието лишаване от свобода в размер на осем месеца, наложено с присъда по НОХД № 34/2011г. С въззивно решение № 45/12.04.2012 г., постановено от Окръжен съд – Русе по ВНОХД № 25/2012 г., присъдата е била потвърдена. Искането за възобновяване на производството по делото е допустимо, тъй като е направено в законоустановения по чл. 421 ал.1 от НПК срок и е насочено срещу съдебен акт, който по принцип не подлежи на касационен контрол. Разгледано по същество, то е частично основателно. ВКС не споделя твърдението за допуснато съществено процесуално нарушение, изразило се в ограничаване на правото на защита на осъдения К. по обвинението по чл. 270 ал.1 от НК. Доводът се свежда до това, че диспозитивът на обвинителния акт не съдържа каквито и да е индивидуализиращи престъплението белези, поради което подсъдимият не е могъл да разбере в какви точно действия е обвинен и спрямо какъв орган на власт, за да може адекватно да упражни правото да се защити спрямо тях. Обвинителният акт слага началото на съдебното производство и определя фактическите и правни рамки на обвинението. Като такъв процесуален документ той в най-висша степен е относим към правото на защита на подсъдимия, тъй като той следва да се защити по описаните в него факти и дадената им от прокурора правна квалификация. Гаранция, че обвинителният акт ще изпълни предназначението си, е изискването на чл. 246 от НПК относно неговото съдържание. Следва да се има предвид, че фактите относно претендираното престъпление спрямо подсъдимия се посочват в обстоятелствената част на акта, която трябва да съдържа описание на времето, мястото и начина на извършване на престъплението, а диспозитивът на същия съдържа правната квалификация на деянието. Последното означава, че в него трябва да се посочи в най-синтезиран вид съставът на престъплението, в което се обвинява подсъдимия. Отнесени към конкретния случай, тези изисквания са били напълно съобразени при изготвяне на обвинителния акт относно престъплението по чл. 270 ал.1 от НК. Процесуалният документ съдържа изключително подробно описание /стр. 2 и стр.3 от същия/ на фактите по осъществяване на това деяние с посочване времето, мястото и начина на осъществяването му – кои са били полицейските служители, дали нареждане на подс. К. да спре автомобила, който управлявал, към коя служба са работели, как са се афиширали като такива, какви права и задължения са имали, какви сигнали са подавали, в какво са се изразили действията на подсъдимия по неподчинение на полицейските служители и защо с тях той е попречил на последните да изпълнят задълженията си. На страница 6 от обвинителния акт прокурорът е мотивирал максимално изчерпателно всички елементи от състава на престъплението по чл. 270 ал.1 от НК, запълвайки ги с конкретиката на фактите по делото. Диспозитивът на обвинителния акт действително съдържа абревиатури, които биха могли да бъдат избегнати, за да дадат по-голяма яснота относно „органа на власт”, но в своята цялост отговаря на изискването на чл. 246 ал.2 от НПК – да посочва престъплението, в което е бил обвинен К.. При тези констатации не може да се приеме, че е основателно твърдението на защитника му, че подсъдимият не е могъл адекватно да се защити по обвинението по чл. 270 ал.1 от НК. На всеки подсъдим съгласно чл. 254 от НПК се връчва обвинителния акт и от неговото цялостно съдържание той узнава обвинението, по което е предаден на съд и по което следва да се защитава. Противното, което се твърди в искането, би означавало да се приеме, че диспозитивът на обвинителния акт определя както фактите, така и правото, по които подсъдимият следва да се защити, което не е смисълът на нормата на чл. 234 от НПК. С оглед на това липсва допуснато нарушение на процесуалните правила, свързано с формулиране на обвинението за престъплението по чл. 270 ал.1 от НК, което да е ограничило правото на защита на подсъдимия К. и да е основание за възобновяване на производството по делото, касаещо това престъпление. Доводът, съдържащ се в искането, относно допуснато съществено процесуално нарушение при формулиране на обвинението по чл. 234 от НК, ВКС намери за основателен. К. е бил обвинен и е бил признат за виновен в една от формите на изпълнителното деяние на това престъпление – „държане на акцизни стоки без бандерол”. За съставомерността на деянието е необходимо и допълнително изискване, а именно – изискването за бандерол да е предвидено в закон. Прокурорът е инкриминирал поведението на К., като е запълнил състава на престъплението по чл. 234 от НК с нормите на чл. 25 ал.1 от Закона за тютюна и тютюневите изделия /ЗТТИ/ и чл. 100 ал.1 от Закона за акцизите и данъчните складове /ЗАДС/. Съдържанието на тези норми от двата закона е с аналогично съдържание и те са насочени към предписване на условието, на което следва да отговарят акцизните стоки, сред които и тютюневите изделия, при продажбата им. По същество и двете норми изискват продажбата на такива стоки да се извършва, само след като те са облепени с бандерол. Безспорно това биха били правилните текстове на законите, които да запълнят състава на престъплението по чл. 234 от НК, ако подсъдимият беше обвинен в „продажба” на акцизни стоки без бандерол. Той обаче е бил обвинен в тяхното „държане”, а цитираните норми от ЗТТИ и от ЗАДС не поставят изискване за държане на тютюневите изделия с бандерол. Като не е съобразил това обстоятелство, прокурорът е внесъл в съда обвинение по чл. 234 от НК, което съдържа в себе си вътрешно противоречие – наказателна отговорност се търси от подсъдимия за „държане” на акцизни стоки без бандерол, но е посочено, че съгласно закон /ЗТТИ, ЗАДС/ такъв се изисква за „продажбата” им /което е другата форма на изпълнителното деяние на престъплението по чл. 234 от НК, за която К. не е бил обвинен/. Това противоречие впоследствие е било мултиплицирано от съдебните инстанции, доколкото подсъдимият е бил признат за виновен дословно по начина, по който е бил обвинен. С това е било допуснато съществено нарушение на правото на защита на подсъдимия К., който не би могъл по така повдигнатото противоречиво обвинение по чл. 234 от НК да се защити, доколкото след като е бил обвинен в „държане на акцизни стоки без бандерол”, не е била посочена норма от закон, която да изисква държането на тютюневите изделия да става само с акцизен бандерол. Ако такава норма липсва, това би направило деянието несъставомерно по чл. 234 от НК. Тя обаче не би могла да бъде заместена от норма на закон, която регламентира другата форма на изпълнителното деяние на това престъпление –„продажбата на акцизни стоки”, без да е било повдигнато такова обвинение. Такава норма е била налице в специален закон – чл. 28 от ЗТТИ, регламентираща точно хипотезата, касаеща фактическото обвинение срещу К., но същата не е била посочена от прокурора. По този начин е било внесено едно противоречиво обвинение по чл. 234 от НК, което е ограничило съществено правото на подсъдимия да го разбере и адекватно да се защити. Допуснатото нарушение е особено съществено и то представлява основание за възобновяване на производството по делото. Във връзка с осъждането на К. по това обвинение е било допуснато и друго съществено нарушение – на материалния закон, което също съставлява самостоятелно основание за възобновяване на производството по делото. С присъдата си районният съд е наложил на подсъдимия кумулативнопредвиденото наказание „лишаване от право да осъществява търговска дейност с акцизни стоки”, като цифрово е посочил разпоредбата на чл. 37 ал.1 т.6 от НК. Законът в чл. 234 от НК предвижда налагане на наказание лишаване от права по чл. 37 ал.1 т.7 от НК. Независимо от неточното цифрово изписване на точната разпоредба от НК, словесното й съдържание безспорно насочва на волята на съда какво наказание е имал намерение да наложи, а тя е – лишаване от право да осъществява търговска дейност с акцизни стоки. Сама по себе си тази неточност не би представлява съществено нарушение на материалния закон, даваща основание за възобновяване на производството, ако не е налице друго, по-съществено нарушение на материалноправните правила – никой не може да бъде лишен от упражняването на права, които не притежава към момента на постановяване на съдебния акт /в т. см. решение 561/1986 – ІІІ н.о., решение № 244/2012 – ІІ н.о./. По делото никоя съдебна инстанция не е изследвала въпроса дали подсъдимият К. е извършвал търговска дейност с акцизни стоки било като професия, било като търговец както към момента на извършване на деянието, така и дали не е придобил такова право към момента на постановяване на съдебните актове. По този начин съдът е наложил наказание, без да е обезпечил санкционната си дейност с необходимата доказателствена основа, поради което възражението на осъдения в искането за възобновяване се явява основателно. Доколкото констатираните нарушения на процесуалния и на материалния закон, касаещи обвинението в престъпление по чл.234 от НК, налагат възобновяване на производството по делото, не е необходимо настоящият съд да се произнася по доводите за неспазване на правилата на чл.13 и чл.14 от НПК относно установяване на субективната страна на това престъпление. Те обаче следва да бъдат съблюдавани от съдебните инстанции при новото разглеждане на делото. По изложените съображения ВКС намери, че е налице основанието за възобновяване по чл. 422 ал.1 т.5 вр. чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК на наказателното производство спрямо осъдения Н. К. само по отношение на обвинението по чл. 234 от НК, поради което искането в тази му част следва да бъде уважено. В останалата, касаеща обвинението по чл. 270 ал.1 от НК – следва да бъде оставено без уважение. Предвид горното и на основание чл. 425 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ВЪЗОБНОВЯВА производството по НОХД № 1837/2011 г. по описа на Районен съд – гр.Русе и по ВНОХД № 25/2012 по описа на Окръжен съд – гр.Русе само по отношение на осъдения Н. М. К. и само по отношение престъплението по чл. 234 ал.2 т.1 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК. ОТМЕНЯ присъда № 237/16.11.2011г. и потвърждаващото я въззивно решение № 45/12.04.2012 г. в частите, с които подс. К. е бил признат за виновен и осъден за престъпление по чл. 234 ал.2 т.1 вр. ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК и е бил приложен чл. 23 от НК. ВРЪЩА ДЕЛОТО ЗА НОВО РАЗГЛЕЖДАНЕ само по отношение на обвинението по чл. 234 от НК от стадия „действия на прокурора след завършване на разследването”. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за възобновяване в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.