Р Е Ш Е Н И Е № 93 гр. София, 07.06.2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ гражданско отделение, в публично заседание на четвърти април две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА ЗОЯ АТАНАСОВА при секретаря Ани Давидова, като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.дело № 883 по описа на ВКС за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. П. Ц., В. П. Д., Е. С. Д., Р. С. Д., К. К. Д., Л. К. Д., С. И. Д., И. Г. Д., А. Г. Д., Д. Н. Д., Д. Н. Г. и Н. Г. Д. срещу Решение № 5012/ 05.07.2012 г. по гр.д.№ 3614/05 г. на СГС, ІІ-Г въззивен състав. С обжалваното въззивно решение е оставено в сила първоинстанционното решение от 18.08.2005 г. по гр.д.№ 727/2000 г. на СРС, 32 състав, с което са отхвърлени предявените от касаторите в условията на обективно кумулативно съединение искове, както следва: с правна квалификация чл.97, ал.1 ГПК /отм./ във връзка с чл.26 ЗЗД против Х. И. Б., Р. Б. В., С. И. Б., Б. И. Б., И. И. Б., О. Й. Т. и В. И. Т.- за признаване нищожността на договор за покупко-продажба, сключен с Н..акт № 6, том ХХХ, дело № 5487/68 г., с който ТКЗС “Г. К.”- Г. б. е прехвърлило на Б. И. Б. /наследодател на първите петима ответници/ празно дворно място от 780 кв.м., съставляващо парцел *, пл.№ * от кв.96 по плана на [населено място]- Г. б., за който имот ищците твърдят, че е бил собственост на наследодателя им Н. Д. А.; с правна квалификация чл.108 ЗС- за признаване правото на собственост на ищците и осъждане на ответниците О. Й. Т. и В. И. Т. да им предадат владението на дворно място от 0,552 дка в землището на кв.Г. б., м.”П. л.”, кад. Лист № 397, имот № * по изработения през 1958 г. кадастрален план, попадащо в парцел ІІ-* от кв.100 по плана на [населено място], м.”Г. б.”, за който имот ищците претендират, че е възстановен в тяхна полза по реда на ЗСПЗЗ като наследници на Н. Д. А., като през 1997 г. първите петима ответници са се разпоредили в полза на последните двама с правото на собственост върху имота, при което така извършената продажба е непротивопоставима на ищците като действителни собственици на прехвърления имот. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалния закон и необоснованост, с оглед на което се моли за неговото отменяване и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове бъдат уважени със законните последици, евентуално- връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Ответниците по касационната жалба О. Й. Т. и В. И. Т. оспорват същата и молят обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила като правилно. Претендират разноски. Ответниците по касационната жалба Р. Б. В., Б. И. Б., И. И. Б. и С. И. Б. не заявяват становище по същата. С определение № 20/ 14.01.2013 г., постановено по реда на чл.288 ГПК, Върховният касационен съд е допуснал до разглеждане касационната жалба на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е приел, че в решението си въззивният съд се е произнесъл в отклонение от задължителната практика на ВКС по следните въпроси, които са от обуславящо значение за изхода на делото: - Допустимо ли е ответникът, срещу когото е предявен иск за собственост на имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ, да противопоставя възражение, че възстановеният имот не е бил собственост на ищеца или на неговия наследодател към момента на масовизацията, ако самият ответник не е заявил такива права към същия момент, и дължи ли съдът произнасяне по такова възражение. - Какво е значението на извършената от административния орган процедура по идентифицирането на имота преди постановяване на решението за неговото възстановяване. - Необходимо ли е при възстановяване на право на собственост по реда на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ върху имот, който се намира в урбанизирана територия, да бъде издадена скица по чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ, като предпоставка решението на органа по поземлената собственост да произведе конститутивното си действие. Върховният касационен съд, след като прецени данните по делото, намира следното: По въпросите, с оглед на които е допуснато касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК По първия въпрос: Настоящата касационна инстанция намира за правилна установената по въпроса съдебна практика, според която ответникът, срещу когото е предявен иск за собственост върху земя, възстановена в полза на ищеца по реда на ЗСПЗЗ, не може да оспорва материалната легитимация на ищеца с твърдението, че неговият наследодател не е бил собственик на възстановения имот към момента на масовизацията, ако не противопоставя собствени права, изключващи тези на противната страна /Решение № 15 от 11.05.2011 г. по гр.д.№ 340/10 г. на І г.о., Решение № 253 от 09.01.2012 г. по гр.д.№ 1149/10 г. на ІІ г.о., Решение № 50 от 10.02.2012 г. по гр.д.№ 908/11 г. на ІІ г.о., Решение № 73 от 12.03.2012 г. по гр.д.№ 376/11 г. на І г.о./. Противно на поддържаното от ответниците по касация О. и В. Т., в конкретния случай въззивният съд е уважил и разгледал именно такова възражение, като е формирал извод за материална незаконосъобразност /унищожаемост/ на административния акт за възстановяване собствеността на ищците предвид невъзможност да се възстанови в стари реални граници притежаваният от наследодателя им имот с пл.№ *, нанесен в к.л. 397 на кадастралния план на кв.Г. б. от 1958 г., “поради липса на данни за граници и съседи”, които да съвпадат с посочените в акта за собственост на наследодателя. Съвсем друг обаче е въпросът, от какъв порок страда решение на орган на поземлената собственост за възстановяване в стари реални граници на собствеността на правоимащите по чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ, когато е заявена воля за възстановяване на имот, различен от притежавания преди обобществяването. Именно този въпрос се явява решаващ за изхода на конкретното дело, доколкото в решението си от 07.08.1997 г. поземлената комисия е възстановила собствеността на наследниците на Н. А. върху част от нива в землището на кв.Г. б., представляваща имот с пл.№ *по кадастралния план от 1958 г., като е посочено, че възстановеният имот понастоящем се идентифицира като парцел ІІ-* от кв.100 по регулационния план на кв.Г. б., за който ответниците се легитимират като собственици по силата на извършената през 1968 г. покупко-продажба от ТКЗС в полза на праводателя им /при това и двете описания на имота в решението на поземлената комисия се различават от това по акта за собственост на наследодателя на ищците, без да е установена идентичност с имота, описан в нотариалния акт за продажбата от 1921 г., на която се основават собственическите претенции на ищците/. При така направената индивидуализация на възстановения имот, решението на органа по поземлената собственост е валидно, само при несъмнена идентичност на възстановения имот с действително притежавания от наследодателя преди обобществяването. Ако такава идентичност не е налице, административният акт е нищожен като издаден от некомпетентен орган, доколкото ЗСПЗЗ овластява органа на поземлената собственост да възстановява в полза на правоимащите само действително притежавани в миналото собственически права /чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ/, но не и да “учредява” право на собственост върху имоти, различни от действително притежаваните преди обобществяването под предлог, че е налице идентичност с подлежащ на възстановяване имот, каквото идентичност обективно не съществува. По втория въпрос: Поначало настоящия състав на Второ гражданско отделение споделя разрешението на въпроса, обективирано в Решение № 426 от 21.07.2009 г. по гр.д.№ 2713/08 г. на V г.о., Решение № 116 от 24.03.2011 г. по гр.д.№ 401/10 г. на І г.о. и Решение № 287 от 13.07.2011 г. по гр.д.№ 1032/10 г. на І г.о. относно необходимостта от прилагане на комплексен подход в административното производство по ЗСПЗЗ за установяване идентичността на заявените за възстановяване имоти въз основа на данните за съответната местност и землище като цяло. В конкретния случай обаче на основание чл.291, т.3 ГПК тази практика следва да се счита за неприложима, доколкото, както вече беше посочено по-горе, от съществено значение за изхода на делото е въпросът за идентичността на имота, описан в решението на органа по поземлената собственост съобразно действащ устройствен план, с действително притежавания от наследодателя имот преди обобществяването. Преценката за наличие или липса на такава идентичност предопределя извода за валидност на произнасянето на административния орган, при което в исковия процес за собственост, в който гражданският съд дължи инцидентно произнасяне по валидността на административните актове с обуславящо значение /чл.17, ал.2, изр.1 ГПК/, въпросът може и следва да бъде изяснен посредством специализирана техническа експертиза, тъй като предполага специални знания /чл.195, ал.1 ГПК/. По третия въпрос: Настоящата касационна инстанция споделя установената съдебна практика, според която липсата на скица по чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ не обуславя нищожност на решението за възстановяване на собствеността в съществуващи или възстановими стари реални граници, след като възстановеният имот може да бъде идентифициран по друг начин. Това е така, тъй като изискването за скица, която да бъде приложена към решението /независимо при коя редакция на чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ е издадено/ не е самоцелно, а е предназначено да индивидуализира на място признатия за възстановяване имот. Ако е възможно имотът да бъде разпознат на място и без скица, а например посредством текстовата част на решението или чрез удостоверение по чл.13 ППЗСПЗЗ, липсата на такава не се отразява на валидността на административния акт. По правилността на въззивното решение Произнасянето по първия въпрос, с оглед на който е допуснато касационното обжалване, обуславя и произнасянето по съществото на спора. Доколкото в конкретния случай от събраните по делото доказателства не може да се установи идентичност между процесния имот, придобит от ответниците по силата на извършена от ТКЗС в полза на праводателя им продажба през 1968 г., с имота, придобит от Н. А. през 1921 г. /в преобладаващата си изслушаните по делото единични и тройни експертизи изключват такава идентичност/, следва да се приеме, че ищците не притежават необходимата материалноправна легитимация да претендират установяване нищожността на договора за покупко-продажба, сключен между ТКЗС “Г. К.” и Б. И. Б., тъй като предметът на договора е различен от имота, по отношение на който наследниците на Н. А. имат качеството на правоимащи по смисъла на чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ. Неоснователна е и претенцията им за собственост по чл.108 ЗС, тъй като същата се основава на нищожен административен акт на органа по поземлената собственост- решение за възстановяване във възстановими стари реални граници на имот, който е различен от действително притежавания от наследодателя на ищците преди масовизацията, с оглед на което актът се явява издаден извън предоставената от закона материална властническа компетентност на органа по поземлената собственост, който е овластен единствено да възстановява действително притежавани в миналото права, но не и да създава такива при липса на предвидено в закона основание за това. Без значение за изхода на спора е признатата с разпоредбата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ недействителност на извършените разпореждания от ТКЗС в полза на трети лица с внесени в стопанството имоти, тъй като същата ползва единствено лицата, които имат право на възстановяване на собствеността върху продадените имоти, а в конкретния случай ищците не се легитимират като правоимащи по отношение на имота, описан в Н..акт № 6/ 16.12.1968 г., тъй като за същия не се установява да е идентичен с имота, притежаван от наследодателя им преди масовизацията. Без значение е също така, че произнасянето на въззивния съд по въпроса за значението на скицата по чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ при преценка на валидността на решението за възстановяване на собствеността е извършено в нарушение на задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК, доколкото по вече изложените съображения този административен акт в случая се явява нищожен на друго, самостоятелно основание. С оглед горното, въззивното решение на Софийския градски съд е правилно и като такова следва да се остави в сила. На основание чл.81 във връзка с чл.79, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по касация О. Й. Т. и В. И. Т. направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство, а именно по 600 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 5012/ 05.07.2012 г. по гр.д.№ 3614/05 г. на СГС, ІІ-Г въззивен състав. ОСЪЖДА А. П. Ц., В. П. Д., Е. С. Д., Р. С. Д., К. К. Д., Л. К. Д., С. И. Д., И. Г. Д., А. Г. Д., Д. Н. Д., Д. Н. Г. и Н. Г. Д. на основание чл.81 във връзка с чл.79, ал.3 ГПК да заплатят поравно на О. Й. Т. и В. И. Т. по 600 лв. /шестстотин лева/ разноски в касационното производство. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: