Р Е Ш Е Н И Е № 195 гр. София, 13.07.2017г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети юни през 2017г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИСЕР ТРОЯНОВ ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Антони Лаков разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 560 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия М. А. М., подадена чрез защитника му и на частния обвинител С. М. Д. срещу решение № 60 от 05.04.2017 г. на Варненския апелативен съд-Наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 50/2017 г. В жалбата се твърди, че решението е постановено при допуснато нарушение на материалния закон, а коригираното чрез въззивната намеса наказание е явно несправедливо по размер и по начин на изтърпяване. Заявена е претенция за неоправдано игнориране на многобройността на смекчаващите обстоятелства, като каквито са посочени чистото съдебно минало, липсата на предходни нарушения на ЗДвП, направени пълни самопризнания и разкаяние за извършеното и приноса на пострадалия за автозлополуката. Последното обстоятелство е определено и като изключително по смисъла на чл. 55, ал. 1 НК, изискващо само по себе си отмерване на наказанието под легалния минимум за извършеното престъпление. Подчертана е невъзможността за повторно отчитане на пияното състояние и бягството от местопроизшествието с оглед на ограничението по чл. 56 НК. С тези аргументи и с акцент на младата възраст на подсъдимия и липсата на криминални негови прояви е направено искане за намаляване на наказанието с прилагане на чл. 55 НК и отлагане на изтърпяването му по реда и при условията на чл. 66 НК. С жалбата на частния обвинител Д., подадена чрез повереника – адв. П. П., се претендира наличие на трите касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК. Оспорена е в тази връзка констатацията на въззивния съд за съпричиняващо вредоносния резултат поведение на пострадалия към момента на автозлополуката. Направено е искане да се приеме от върховната инстанция отсъствие принос на пострадалия за настъпването на общественоопасния резултат и с оглед на това да бъде увеличен срока на лишаването на подсъдимия от свобода. В съдебното заседание пред настоящия състав адв. Й. поддържа касационната жалба, изложените в нея доводи и направеното искане. Новоупълномощеният защитник на подсъдимия – адв. М. настоява, че са допуснати съществени процесуални нарушения при постановяването на въззивния акт, доколкото в него не е направен коментар на доказателствата. Предлага като възможно друго развитие на пътната ситуация, различно от приетото за установено от съдилищата, а именно, че пострадалият „е изтичал на пътното платно“, попадайки в опасната зона за спиране на управлявания от подсъдимия автомобил. Счита, че съществува необходимост от „сериозна корекция на наказанието“, като в тази връзка поддържа доводите за наличие на многобройни смекчаващи обстоятелства, сред които и такова с изключителен характер. Представя и писмено допълнение към касационната жалба с изтъкнати в възражения в същата насока. Частният обвинител С. Д. и нейният повереник, редовно призовани, не вземат лично участие в съдебното заседание. Подсъдимият заявява съжаление за стореното и моли за „условно наказание“. Настоящият състав на ВКС, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите, определени от чл. 347, ал. 1 НПК, установи следното: С присъда № 32 от 21.12.2016 г., постановена по НОХД № 284/2016 г., състав на Шуменския окръжен съд-Наказателно отделение е признал подсъдимия М. А. М. за виновен в това, че на 27.04.2014 г., в [населено място], обл. Ш., при управляване на моторно превозно средство – лек автомобил „О. З.“ с рег. [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 21, ал. 1 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на М. И. Д., като след злополуката е избягал от местопроизшествието и деянието е извършено в пияно състояние, поради което и на осн. чл. 343, ал. 3, б. „б“ вр. ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК и чл. 54 НК го е осъдил на три години лишаване от свобода и е определил първоначален „общ режим“ за изтърпяване на наказанието в затворническо заведение от открит тип. На осн. чл. 59, ал. 1 НК съдът е приспаднал и е зачел времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража и през което спрямо него е прилагана мярка за неотклонение „Домашен арест“. С присъдата и на осн. чл. 343г НК подсъдимият е лишен от право да управлява моторно превозно средство за срок от шест години, като на осн. чл. 59, ал. 4 НК е зачетено и е приспаднато времето, през което той е бил лишен от това право по административен ред. Извършено е разпореждане с веществените доказателства по делото. На осн. чл. 189, ал. 3 НПК заплащането на направените по воденето на делото разноски е възложено в тежест на подсъдимия. С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение първоинстанционната присъда е изменена, като е увеличена всяка от кумулативно наложените санкции: лишаването от свобода - от три на четири години, а лишаването от правоуправление – от шест на седем години. Присъдата е отменена в частта относно определения с нея тип затворническо заведение за изтърпяване на лишаването от свобода, а в останалата й част присъдата е потвърдена. По жалбата на частния обвинител Д.: Макар в тази жалба да се твърди наличие на допуснати съществени процесуални нарушения, очевидно е от цялостното изложение, че за тази си претенция касационният жалбоподател е изхождал от друг, а не от действителния смисъл на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. За да е налице съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3 НПК, е необходимо то да е или от категорията на абсолютните, изброени в т.т. 2 - 4 от посочения текст, или да е довело до ограничаване на процесуалните права страната. В случая в жалбата не са изложени доводи, свързани с това основание, а на базата на приетите от въззивния съд факти е оспорен приноса на пострадалия за транспортното произшествие - възражение, което може да бъде отнесено единствено към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НК. Разгледано по същество, това възражение е юридически неоправдано. Категоричната установеност на факта, че към момента на инициалния удар пострадалият не се е движел, а е стоял в заетата от процесния автомобил пътна лента, опрян с едното си коляно на асфалтовата настилка, не променя стойността на този факт като обективно за подсъдимия обстоятелство, имащо значение за определянето на тежестта на вината му. Платното за движение не е място за престой на пешеходци. То е предназначено да осигури движението на пътните превозни средства. На пешеходците е забранено да спират без необходимост в очертанията му (чл. 113, ал. 1, т. 2 ЗДвП), а когато е необходимо да осъществят пресичане, са длъжни да го сторят при спазване на указаните в закона правила (чл. 113 – чл. 114, т. 1 и т. 2 ЗДвП). В случая, както вярно е преценил контролирания съд, с поведението си пострадалият е допуснал нарушение на чл. 113, ал. 1, т. 2 ЗДвП и това нарушение е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. С поведението си той се е поставил сам в рискова ситуация и е допринесъл за злополуката. Допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за движение по чл. 21, ал. 1 ЗДвП и неговата роля за произшествието са несъмнени, но те не изключват нарушението, допуснато от самия пострадал пешеходец. Това дали той, заради алкохолната интоксикация, е могъл пълноценно да осмисли риска за себе си, стоейки на платното за движение или не няма значение, тъй като преценката за приноса му за автозлополуката не преминава през преценка на неговата вина. Достатъчно е от фактическа страна с поведението си той да е нарушил правило за движение и това нарушение да е в причинна връзка с настъпилите вредни последици, както е в случая (в този смисъл и Р-720-69 г., ІІІ н.о. по к.д. № 611/69 г. на ВС). Искането за увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание е обвързано единствено с претенцията за отпадане на съпричинителското поведение на пострадалия. И доколкото тази претенция е неоснователна, обмисляне от друго гледище на възможността за увеличаване на наказанието не се налага. По жалбата и допълнението към нея на защитниците на подсъдимия: Изтъкнатите от адв. М. в съдебното заседание пред настоящия съд, както и в представеното от него писмено допълнение към жалбата доводи поставят необходимост от разглеждане с приоритет на въпроса за пределите на касационната проверка. Тези предели, съгл. чл. 347, ал. 1 НПК се определят с касационната жалба, съотв. с касационния протест чрез посочване в тях на поддържаното касационно основание и доводите, които го подкрепят. Предвидената в чл. 351, ал. 3 НПК възможност за представяне на допълнение към жалбата или протеста означава възможност за допълване на вече изложените доводи в полза на съответното поддържано касационно основание, а не обосноваване наличието на такова основание за пръв път пред касационния съдебен състав. Всяко друго решение би било в отклонение от принципното положение в наказателния процес за равнопоставеност на страните, гарантирано чрез установеното в закона изискване за изпращане на преписи от жалбата/протеста на останалите страни. В случая в касационната жалба са заявени основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК, като претенцията за нарушение на материалния закон е свързана с отказа на съдилищата да приложат правилата на чл. 55 НК при определянето на приложимото наказание. По съдържанието си част от пледоарията на новоупълномощения защитник - адв. М., както и представеното от него в съдебното заседание писмено допълнение, практически представляват непредвидено в закона допълнително сезиране на касационния съд чрез обосноваване тепърва на немотивирани в касационната жалба основания за отмяна на въззивното решение – неправилно приложение на материалния закон поради отсъствие на престъпна съставомерност на деянието и допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с несъбиране и проверка на всички възможни доказателства и нарушение на процеса на формиране на вътрешното убеждение поради липса на подробно и задълбочено обсъждане на обясненията на подсъдимия. С оглед на нововъведените чрез допълнението към жалбата основания, в алтернатива на направените с касационната жалба искания, които също подкрепя, адв. М. прави и нови касационни искания – за отмяна на въззивното решение и оневиняване на подсъдимия или за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. По този начин е нарушен принципа за лимитиране на касационната проверка от основанията, посочени в касационната жалба. Отклонение от този принцип е допустимо единствено в две хипотези – в тази по чл. 347, ал. 2 НПК и втората, изводима от правомощието на ВКС по чл. 124 от Конституцията на Република България за осъществяване на върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на закона – при констатиране на абсолютни процесуални нарушения или на такова нарушение на материалния закон, което по съществен начин уврежда правата на подсъдимия. В тези случаи намесата на върховната инстанция е легитимна, доколкото те засягат конституционните основи на правосъдието. Към настоящия казус обаче тези хипотези са неприложими, поради което е невъзможно да се разширяват пределите на касационната проверка, извън посоченото в касационната жалба основание. Престъпната съставомерност на поведението на подсъдимия по чл. 343, ал. 3, б. „б“ вр. ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК е прецизно обоснована в актовете на съдилищата от предходните инстанции, базирани на всеобхватно ползване и коректна интерпретация на събраните доказателства и на ползваните средства за тяхната проверка, като изключение в това отношение не правят и обясненията на подсъдимия, несъдържащи разчетения в тях от адв. М. развой на пътната ситуация. Касационната жалба на защитата (ведно с допълнението към нея, в допустимата негова част), е неоснователна. К. на оспорения акт в желаната от подсъдимия и защитниците му насока би била възможна при констатиране на явно несъответствие между обществената опасност на извършеното и на личността на подсъдимия – от една страна и тежестта на наложеното наказание – от друга. Конкретиката по случая не обосновава такъв извод. Аналитично, с разумни и юридически издържани аргументи, основани изключително на данните по делото въззивният съд е обосновал нуждата от завишаване на всяка от двете, кумулативно наложени санкции. Направена е обстойна и качествена съпоставка на обстоятелства, имащи значимост за определяне на приложимото наказание. Несъгласието на защитника със заложените в оспореното въззивно решение съдебни изводи, съчетано с мнението за наличие и на изключителни, и на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, е подкрепено чрез изтъкване за пореден път, че подсъдимият е в млада възраст, че спрямо него не се водят други наказателни производства, че няма предишни нарушения на ЗДвП, че е направил пълни самопризнания и се е разкаял за извършеното, че е с положителна личностна характеристика, както и чрез посочване на съпричиняването от страна на пострадалия. Действително към датата на престъплението подсъдимият е бил в млада възраст – 23-годишен, но не и дотолкова, че извършеното да се отдаде на недостатъчно равнище на емоционална и социална зрялост на личността му, ограничаващо способността му да преценява адекватно и разумно ситуацията и възможните рискове от поведението си. Неприемлив е и довода за наличие на положителни характеристични данни за подсъдимия, изводими от факта на липсата на други незавършени наказателни производства срещу него. Ако подобен възглед бъде възприет, това би означавало по аргумент за противното, че наличието на незавършени наказателни производства характеризира в негативен план личността. А това не е вярно, защото при изследването на личностната характеристика водещо трябва да е обективното начало, което не бива подпомогнато при липса на доказана вина и наложено наказание. За това както наличието, така и липсата на незавършени наказателни производства не може да служи като надеждна информационна база за характеристиките на личността на подсъдимия. Чрез обясненията, които е дал по обвинението подсъдимият е упражнил правото си на лична защита, като съдебната преценка и на двете предходни инстанции е, че те съдържат компонент на вярно и такъв на неистинно възпроизвеждане на релевантни обстоятелства, в т.ч. и относно скоростта, с която е навлязъл в [населено място] и е управлявал автомобила си към момента на удара. От друга страна, ролята на тези обяснения не е възможно да бъде определена като решаваща за изясняването на фактологията по случая предвид изобилието от други доказателствени източници. Всички останали обстоятелства, посочени в касационната жалба на защитника: липса на предходни осъждания, липса на предходни нарушения на ЗДвП в краткия 4-годишен стаж на подсъдимия като водач на моторно превозно средство, както и заявеното от него отношение към извършеното, и приноса на самия пострадал за злополуката действително имат значение на смекчаващи и те по достойнство са били оценени от контролирания съд. Преценени в количествено отношение обаче, тези обстоятелства не са необичайно много, за да могат в съвкупността си да намалят обществената опасност на извършеното и да наложат обмисляне на приложимостта на чл. 55, ал. 1 НК. Сред тях няма и такова с ролята на фактор, попречил на подсъдимия осъзнато да изпълни правните предписания и да не превишава максимално допустимата скорост за движение в населено място и въобще да не поема управлението на автомобила в състоянието, в което се е намирал – след алкохолна употреба. М. не се е намирал под настиска на сложна житейска ситуация, в която изборът му на поведение да е бил ограничен, а се е включил в едно безцелно и напълно безсмислено пътуване, при това след като цялата вечер, а и по време на самото пътуване, е консумирал алкохол. Такова поведение е изключително безотговорно. Към съвкупността от обстоятелства със значение на повишаващи обществената опасност на престъплението са и самият брой на квалифициращите обстоятелства, при които е извършено то, както и тежестта на допуснатото нарушение на правилата за движение, намиращо се в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат. Превишаването на максимално допустимата скорост на движение (в случая с не по-малко от 50 км/ч над разрешената за участъка) е всякога особено грубо и рисково, а в случая то е реализирано при действието и на допълнителни неблагоприятни за безопасността фактори, като нощната тъмнина, алкохолната интоксикация на подсъдимия и твърде скромният негов стаж като правоспособен водач на МПС. Тези обстоятелства манифестират отношение, граничещо със самонадеяност и пълно равнодушие към безопасността на движението и към опазването на живота и здравето на останалите участници в движението. Те несъмнено определят тежестта на извършеното престъпление, но са в пряка връзка и зависимост и с нивото на личната обществена опасност на подсъдимия, която не може да бъде преценявана на базата единствено на фактори, стоящи извън престъпното му поведение, както практически се предлага с касационната жалба. Неоснователно се претендира поведението на пострадалия да е с ролята на изключително смекчаващо обстоятелство. За да бъде оценено по този начин, то би трябвало да е имало решителен принос или необичайно голяма роля за възникването на събитието на престъплението. В случая с такъв характер е било управляването на лекия автомобил от подсъдимия със скорост най-малко два пъти над максимално разрешената, както и алкохолната интоксикация на М., нивото на която (в границите на средна степен на алкохолно опиване) е предопределяло значителни нарушения на мисловната дейност, съобразителността, отслабване на концентрацията и вниманието, предопределяла е забавени реакции и пр. Същевременно пребиваването на пешеходец на пътя, при това не на магистрален път, а на улица в малко селище, каквото несъмнено е [населено място], не е необичайно и непредвидимо събитие, макар и в ранния утринен час, в който е станала злополуката. Експертната преценка е категорична, че при движение с разрешена скорост подсъдимият е могъл в рамките на осветената от късите светлини на фаровете на автомобила зона да възприеме пешеходеца от достатъчно разстояние и ефективно да реагира за избягване на злополуката. Отмервайки приложимото наказание, съдът не би могъл да направи преценка от гледище единствено на отделния персонален интерес, а е длъжен да съобрази действителното социално значение на извършеното и неговата тежест. Те се определят от индивидуалните особености на случая, от фактическите негови характеристики, от специфичното съчетание на обективните и субективните негови свойства. Тях въззивният съд е подложил на балансирана и справедлива преценка, която му е позволила да осъразмери точно наказанието с тежестта на извършеното и с личностните характеристики на подсъдимия. Неоснователно се възразява от страна на адв. Й., че при определянето на наказанието са отчетени обстоятелства, по отношение на които е важима забраната по чл. 56 НК. Несъмнено е, че пияното състояние, както и бягството от местопроизшествието са съставомерни признаци от престъпния състав, по който е възведеното обвинение. Но степента на алкохолно опиване е обстоятелство, което има своето значение при преценката на обстоятелствата по чл. 54 НК, доколкото различното ниво на алкохолната концентрация по различен начин повлиява психофизическото състояние на водача (концентрация, съобразителност, реакции и т.н.), съответно и годността му да управлява моторно превозно средство. А от тук, определя и различно ниво на риска от настъпване на автозлополука (в този смисъл и решение № 1190 от 29.10.1977 г. по н.д. № 1040/77 г., ІІІ н.о. на ВС). Поради това като е отчел процентното съдържание на алкохол в кръвта на подсъдимия при настъпването на автопроизшествието като обстоятелство, очертаващо и по-висока степен на обществена опасност на деянието, а и на самия деец, въззивният съд не е нарушил правилата за определяне на наказанието. Липсва двойно отчитане и на бягството от местопроизшествието. Въззивният съд е преценявал като отегчаващо обстоятелство не самия факт на напускането на мястото на злополуката, а последващите действия на подсъдимия по елиминиране на възможността за свързването му с произшествието, които рязко контрастират на заявеното от него в съдебното заседание съжаление за извършеното. Чрез увеличаването на санкциите справедливо е отчетена реалността на фактите такива, каквито те са представени от доказателствата по делото. Размерът на санкциите е съответен на обективните характеристики на деянието и на вината на подсъдимия и по адекватен начин отразява нивото на укоримост на извършеното и степента на обществена опасност на самия подсъдим. Действително извън престъплението, личността на подсъдимия не се отличава с висока обществена опасност. Но извършеното престъпление е особено опасно и разпространено в актуалните обществени условия. Извършеното увеличаване на срока на лишаването от свобода е напълно адекватно от гледище на тези обстоятелства, както и от гледище на същността на наказанието, като средство за индивидуално въздействие и предназначението му да стимулира извършилия престъпление към ценностна преориентация и зачитане на закона. Не следва да се забравя и значението му за подчертаване и в общественото съзнание на значимостта на социалните и правните норми и на необходимостта от тяхното зачитане. Всичко това не би било постигнато с по-леко по размер наказание. Във връзка с поставеният в пледоарията на адв. М. проблем за несъответствие на условията в местата за лишаване от свобода в България с изискванията на ЕКПЧ (чл. 3) следва да се отбележи, че държавата вече е взела мерки за преодоляването му, съобразно с препоръките, нееднократно давани от Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказване към Съвета на Европа, както и с редица решения на ЕСПЧ, в т.ч. и с цитираното от защитника пилотно решение, като са в сила изменения в законодателството, ориентирани именно към подобряване на материалните условия и разрешаване на проблема с пренаселеността в местата за лишаване от свобода. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 60 от 05.04.2017 г. на Варненския апелативен съд-Наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 50/2017 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.