Р Е Ш Е Н И Е № 87 гр. София, 18.05.2016 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети април през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретар РУМЯНА ВИДЕНОВА и с участието на прокурор КИРИЛ ИВАНОВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 291/2016 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалба от адв.Р. Д. – защитник на подсъдимия А. Б. Ш. срещу присъда № 1 от 21.01.2016 г. на Варненския апелативен съд, наказателно отделение, постановена по ВНОХД № 427/2015 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на адв.Д. са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК, като са изложени твърдения за незаконосъобразност на постановената от въззивния съд присъда, за допуснати съществени процесуални нарушения при разглеждане на делото и изготвяне на мотивите към атакувания съдебен акт, както и за явна несправедливост на наложеното наказание. Според защитника на подсъдимия въззивната инстанция е допуснала съществени нарушения на процесуалните правила във връзка с анализа и оценката на доказателствата, тъй като ги е тълкувала неправилно и превратно, ценила ги е избирателно и се е позовавала на източници, които нямат характер на доказателствени средства (обяснения на подсъдимия Ш., дадени пред полицейски служители при т.н.“беседа“ преди привличането му в качеството на обвиняем). В резултат на това, според жалбоподателя са накърнени процесуалните права на подсъдимия, тъй като възприетата от инстанциите по същество фактическа обстановка е изградена на предположения, неподкрепени от събрани по надлежния ред доказателства и доказателствени средства. Твърди се още в жалбата, че този подход на първата и въззивната инстанции е довел и до липса на мотиви към постановените от тях присъди относно формата на вина у подсъдимия при извършване на инкриминираното му престъпление. В тази връзка се обосновава, че възприетият от двете съдебни инстанции пряк умисъл е декларативно отразен, възпроизвеждайки тезата на прокурора от обвинителния акт, без да се анализира поведението на подсъдимия преди самото деяние – имало ли е приготовление от негова страна, свързано с набавяне на запалителна течност, вид и количество на същата, начин на употребата й – които да обосноват умисъла му за причиняване на смърт именно чрез запалване. Липсата на такъв анализ, основан на надлежно приобщени доказателствени източници, се окачествява от защитата като необоснованост на постановените съдебни актове, свързана с непълнота на доказателствата. Тези пороци на атакуваните присъди са довели до осъждане на подсъдимия Ш. при неизяснена фактическа обстановка, включително и досежно механизма на получените от него обгаряния. Процесуалните нарушения, твърдяни от защитника на подсъдимия Ш., според него са обусловили неправилното приложение на материалния закон и са довели до постановяване на осъдителни съдебни актове при липса на доказателства за наличието на задължителен елемент от фактическия състав на инкриминираното престъпление по чл.116 ал.1 т.6 от НК – причинната връзка между възприетото изпълнително деяние и настъпилия вредоносен резултат. В тази връзка се обосновава тезата за липса на умисъл у подсъдимия за умъртвяване на пострадалата М., подкрепена с доводите за липса на доказателства какво точно същият е целял с действията си – да я заплаши, да й причини телесна повреда или да предизвика пожар в къщата. В тази насока се интерпретира и заключението на съдебно-медицинската експертиза, сочещо като непосредствена причина за смъртта на С. М. „...гнойното възпаление на дихателните пътища и белите дробове, развило се като усложнение на токсинфекциозния стадий след изгаряне II – III степен на около 80% от повърхността на тялото й...“. Въз основа на посочените аргументи, защитникът на подсъдимия Ш. обосновава неправилно приложение на материалния закон предвид осъждането му за довършено престъпление вместо за опит (в най-неблагоприятния за него вариант), в какъвто смисъл е било повдигнатото му на досъдебното производство обвинение. Това нарушение на закона по смисъла на чл.348 ал.2 вр.ал.1 т.1 от НПК според адв.Д. е съпътствано и със съществено нарушение на процесуалните правила, накърнили правото на защита на подсъдимия Ш.. То се е изразило в несъответствие между цифровото изражение на правната квалификация на престъплението, за което същият е предаден на съд и осъден, визиращо довършено убийство и текстовата част на състава на това престъпление, описваща опит за убийство. Най-сетне в жалбата се сочи, че допуснатите нарушения на материалния закон и свързаните с тях съществени процесуални нарушения са довели до осъждане на подсъдимия Ш. за престъпление, което не е доказано по категоричен и несъмнен начин, а това е обусловило невъзможността на инстанциите по същество да изложат убедителни мотиви в подкрепа на изводите си за обекивна и субективна съставомерност на инкриминираното деяние. Като оплакване в жалбата от защитника – адв.Д. се съдържа възражение и срещу вида на наложеното наказание на подсъдимия Ш.. Твърди се, че и двете съдебни инстанции са приели като смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство единствено чистото му съдебно минало, без да отчетат важни такива, свързани със здравословното му състояние и имащи съществено значение за индивидуализацията на наказателната му отговорност. В този смисъл са посочени: хипертония с хипертонично сърце, митрална инсуфициенция, диабет, семином на тестиса, изливи в белия дроб – заболявания, тежестта на които защитата обосновава чрез становището на вещите лице от съдебно-психиатричната и психологична експертиза, препоръчващи в случай на налагане на наказание, свързано с „лишаване от свобода“, спрямо подсъдимия Ш. да се прилагат засилени медицински грижи. Обръща се внимание още и на некоректната оценка на характера на подсъдимия, който е описан в заключението на експертите като добронамерен. Въз основа на изложените доводи, от адв.Д. към ВКС се отправят искания в условията на алтернативност за оправдаване на подсъдимия Ш. поради липса на достатъчно доказателства за осъждането му, за връщане на делото за ново разглеждане с оглед отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения или за изменение на въззивната присъда и определяне на по-леко наказание. В съдебното заседание на ВКС подсъдимият Ш., редовно призован се явява, като лично и чрез защитника си - адв.Д. поддържа жалбата по съображенията, изложени в нея и отправя същите искания. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваната въззивна присъда на Варненския апелативен съд. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 20 от 28.09.2015 г., постановена по НОХД № 242/2014 г., Търговищкият окръжен съд е признал подсъдимия А. Б. Ш. за виновен в това, че: - За времето от началото на м.Януари 2013 г. до 05.01.2014 г. в[жк]на [населено място], при условията на продължавано престъпление извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като по своето съдържание деянието се отличава с изключителен цинизъм, поради което и на основание чл.325 ал.2 вр.ал.1 вр.чл.26 ал.1 и чл.54 от НК му наложил наказание 3 /три/ години „лишаване от свобода“; - На 05.01.2014 г. в[жк]на [населено място] се заканил с убийство на С. А. М., като заканата могла да породи основателен страх от осъществяването й у заплашената, поради което и на основание чл.144 ал.3 вр.ал.1 и чл.54 от НК му наложил наказание 2 /две/ години и 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода“; - На 05.01.2014 г. в[жк]на [населено място], предприел действия умишлено да умъртви лицето С. А. М., като смъртта на жертвата е настъпила на 12.01.2014 г. в МБАЛ в [населено място] и деянието е извършено по особено мъчителен за жертвата начин, поради което и на основание чл.116 ал.1 т.6 пр.2 вр.чл.115 и чл.54 от НК му наложил наказание 18 /осемнадесет/ години и 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода, като го оправдал по първоначално повдигнатото му обвинение по чл.116 ал.1 т.6 пр.3 от НК, за това деянието да е извършено с особена жестокост. На основание чл.23 от НК ОС–гр.Търговище определил едно общо, най-тежко наказание на подсъдимия Ш. измежду наложените му за отделните престъпления, а именно 18 /осемнадесет/ години и 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода“, което на основание чл.61 т.2 вр.чл.60 ал.1 от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „строг“ режим в затвор, като на основание чл.59 ал.2 вр.ал.1 от НК е зачел предварителното му задържане, считано от 05.01.2014 г. Окръжният съд се е произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото, които възложил в тежест на подсъдимия. По протест на прокурор от ОП–гр.Търговище и жалба от подсъдимия Ш., било образувано ВНОХД № 427/2015 г. по описа на Варненски апелативен съд, който с присъда № 1 от 21.01.2016 г. на основание чл.336 ал.1 т.3, чл.337 ал.2 т.1 и чл.338 от НПК отменил частично присъдата на ОС–гр.Търговище, като признал подсъдимия А. Б. Ш. за невинен в това, че: - от началото на м.Януари 2013 г. до 05.01.2014 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като по своето съдържание деянието се отличава с изключителен цинизъм, поради което и на основание чл.304 от НПК го оправдал по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.325 ал.2 вр.ал.1 вр.чл.26 ал.1 от НК; - на 05.01.2014 г. в [населено място] се заканил с убийство на С. А. М., като заканата могла да породи у нея основателен страх от осъществяването й, поради което и на основание чл.304 от НПК го оправдал по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.144 ал.3 от НК. Присъдата на ТОС била изменена в частта, относно наложеното наказание на подсъдимия Ш. за престъплението по чл.116 ал.1 т.6 пр.2 от НК, като на основание чл.54 от НК същото било определено на „доживотен затвор“. В останалата част присъдата на ОС–гр.Търговище била потвърдена. Касационната жалба на защитника на подсъдимия Ш. - адв.Д. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.1 вр.чл.319 ал.1 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на защитника на подсъдимия е неоснователна. Основните възражения, отправените срещу въззивната присъда по съдържание са насочени срещу правилността на фактическите констатации на Варненския АС, въз основа на които са формирани изводите за наличие на обективните и субективни елементи на престъплението по чл.116 ал.1 т.6 пр.2 от НК, довели до осъждането на подсъдимият Ш.. В този именно смисъл са подробно изложените доводи в подкрепа на поддържаната от жалбоподателя теза за недоказаност на инкриминираното деяние както от обективна, така и от субективна страна, мотивирана със съществени процесуални нарушения, допуснати при събирането, анализа и оценката на доказателствата при постановяването на въззивния съдебен акт. С оглед отправеното от адв.Д. към настоящата инстанция искане за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия Ш., същият на практика претендира ВКС да осъществи самостоятелен доказателствен анализ, въз основа на който да направи извод за допуснати съществени нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд. Такива правомощия на касационната инстанция самият процесуален закон не допуска. В него е изключена компетентността на ВКС да прави собствена оценка на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело и въз основа на нея да преценява наличието на процесуални нарушения. Тъкмо обратното, вътрешното убеждение на инстанциите по фактите може да бъде оспорено и поставено под съмнение в рамките на касационния контрол, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Контролът, който ВКС осъществява в касационното производство се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на проверяваните съдебни инстанции по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото, и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Фактическата необоснованост и непълнотата на доказателствата не са изведени като самостоятелни касационни основния за проверка на въззивния съдебен акт. ВКС е имал възможност многократно и последователно да изтъква в решенията си, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка. В съответствие с изтъкнатите принципни постановки, ВКС обсъди възраженията на подсъдимия Ш. и защитника му единствено от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите на съда за това, че подсъдимият е извършил инкриминираното му деяние. Приетите за установени от инстанциите по същество фактически положения са изведени в резултат на задълбочен анализ и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. Основните доводи, изложени в касационната жалба срещу въззивната присъда се свеждат до оплакванията, че изводите си за съставомерност на инкриминираното деяние от обективна страна съдът е направил въз основа на несъществуващи по делото доказателства. Твърди се, че въззивният съд, както и първата инстанция, е приел за установена фактическата обстановка така, както е поднесена в обвинителния акт, а именно, че подсъдимият наплискал пострадалата М. с бензин, намиращ се в двулитрова пластмасова бутилка в дома им, след което възпроизвел искра със запалка, без такива доказателства да се съдържат по делото. В същото време обясненията на подсъдимия, изясняващи механизма на възпламеняване на пострадалата след личното й обливане с бензин и опръскване него самия с тази запалителна течност, е безмотивно отхвърлено, независимо че се подкрепя от обективните находки по делото – наличие на бензин по самия подсъдим и обгаряния по него в резултат на самозапалването на пострадалата, която той само се опитал да спаси. Според адв.Д., игнорирайки обясненията на подсъдимия Ш., които освен средство за защита са и пряк източник на доказателства, инстанциите по същество са допуснали съществено процесуално нарушение в процеса на анализ и оценка на доказателствените материали, което само по себе си довело до процесуално нарушение от категорията на абсолютните, визирано в чл.348 ал.3 т.2 пр.1 вр.чл.348 ал.1 т.2 от НПК и в резултат на това са приложили неправилно материалния закон. Тези доводи, изложени и в производството пред въззивната инстанция, се преповтарят от защитника на подсъдимия Ш. пред ВКС. С оглед на това следва да се посочи, че нито едно от поставените на вниманието на въззивния съд оплаквания срещу присъдата на ОС – гр. Търговище не е останало необсъдено. От залегналите в мотивите към присъдата съображения е видно, че отделните възражения са анализирани внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като са изложени ясни и конкретни аргументи, довели до преценката им като неоснователни. С оглед на това касационната инстанция намира, че проверяваният съдебен акт на САС е напълно съобразен с изискванията на чл.339 във връзка с чл.305 ал.3 от НПК. При тези констатации относно процесуалната дейност на въззивната инстанция, релевираните в касационната жалба претенции за неправилно подвеждане на фактическите обстоятелства към състава на престъплението, за което подсъдимият е признат за виновен, разкриват единствено субективното му несъгласие с осъждането му, което не представлява касационно основание по чл.348 ал.1 от НПК. Настоящият състав на ВКС не споделя изложените в жалбата оплаквания за липса на мотиви досежно обективната и субективна съставомерност на инкриминираното деяние. Тезата за липса на надлежни доказателствени източници, опровергаващи обясненията на подсъдимия за механизма на възпламеняване на пострадалата М. е категорично опровергана от показанията на свидетелите А., Х., Ш. и Д., непосредствено възприели изявлението на пострадалата, че била залята от мъжа си с бензин и запалена от него. Несъстоятелността на твърдението, че тя сама се е обляла със запалителната течност, напръскала подсъдимия и след това се е самозапалила, категорично се установява от заключението на съдебно-медициската и химическа експертиза, назначена и приета в хода на съдебното следствие пред първата инстанция. Констатираната липса на обгаряния по дланите, стъпалата и гърба на пострадалата по безспорен начин изключват възможността тя да е държала бутилката с бензин и да го е изливала върху главата си, в какъвто смисъл са твърденията на подсъдимия. В такава хипотеза не би било възможно посочените части от тялото й да останат незасегнати от огъня, тъй като също биха били поляти с бензин. Колкото до поливането на подсъдимия с такава запалителна течност, то в цитираното експертно заключение процесът на попадането й на конкретните части от тялото му е детайлно изяснен, а обгарянето на дясната му ръка по китката – гръбно и по дланта категорично сочи, че именно той е пръскал със запалителна течност, докато е държал пострадалата с тази си ръка. Тезата на подсъдимия се опровергава категорично и от установените следи от обгаряне по стените, по вратите на шкафа и вратата между двете помещения, поради наличие на пръски от бензин по тях, констатирани в огледния протокол, каквито не би могло да има ако пострадалата М. сама се е поляла по главата – в такъв случай следи от запалителна течност и обгаряния е следвало да има само по пода около нея. В мотивите към присъдата на въззивната инстанция са изложени подробни съображения по тези възражения на защитата, които изцяло се възприемат и от настоящия касационен състав, което изключва необходимостта от тяхното преповтаряне. В тази връзка следва да се отбележи още, че неоснователно защитникът на подсъдимия оспорва кредитирането на негови обяснения, дадени по време на „оперативна беседа“ веднага след задържането му пред двама полицейски служители. В действителност съдебните инстанции по същество са ценили не обясненията на подсъдимия в рамките на тази „оперативна беседа“, а показанията на двамата полицейски служители, които са я провели и които са възпроизвели пред съда в разпита им в качеството на свидетели неговите изявления, дадени на тази „беседа“. С този подход на окръжния и апелативния съд настоящият състав на ВКС не може да се съгласи. Вярно е, че по отношение служителите на МВР С. и Т. формално не са налице основанията по чл.118 ал.1 и ал.2 от НПК, препятстващи възможността да бъдат свидетели по делото, тъй като не са участвали в производството в друго процесуално качество и не са извършвали действия по разследването. В същото време обаче, обстоятелствата, за които те свидетелстват не са им станали известни от присъствието им на процесуално-следствени действия от кръга на визираните в чл.118 ал.1 т.3 от НПК. Нещо повече, от доказателствените материали по делото, включително и техните показания, безспорно се установява, че „оперативната беседа” с подсъдимия Ш. са провели в служебното си качество (св.Т. като оперативен работник в сектор „Криминална полиция”, а св.С. като началник група „Криминална полиция” в РУП [населено място]). Провеждането на тази „беседа” е било възложено от техния началник във връзка със започналото разследване за престъплението, по повод на което подсъдимият Ш. е бил задържан за срок от 24 часа в изолатора на РУП гр. Търговище. В тази хипотеза получената от двамата полицейски служители информация по време на „беседата” безспорно е пряко свързана със започналото наказателно производство, по което към този момент е съществувало подозрение спрямо задържаното лице Ш. за това, че е извършител на престъплението, с оглед на което неговите обяснения не биха могли да бъдат оценени като „извънпроцесуални изявления“. Събирането на информация по този ред представлява заобикаляне на закона, доколкото чрез свидетелски показания се възпроизвеждат обяснения на лице, което не е било привлечено в качеството на обвиняем, не е било запознато с правата си по НПК и не е могло да се възползва от тях - т.е. подменя се законово регламентирания ред за даване на обяснения от обвиняем, чрез възпроизвеждане посредством свидетелски показания на информация, нямаща стойност на доказателствен източник поради това, че е събрана в противоречие с правилата на НПК. С оглед тези съображения настоящият касационен състав намира, че показанията на тези свидетели не следва да бъдат обсъждани по-нататък. Несъстоятелно е оплакването в жалбата и досежно липсата на мотиви към присъдите и на двете съдебни инстанции относно възприетия пряк умисъл у подсъдимия за убийство на пострадалата чрез запалване. Формата на вината е изследвана детайлно в мотивите към въззивната присъда, като изложените в тази насока доводи изцяло се възприемат от касационната инстанция. Изложените по-горе съображения относно механизма на деянието, изяснената по категоричен начин фактология относно поведението на подсъдимия след употреба на алкохол (в каквото състояние безспорно същият се е намирал към момента на извършване на инкриминираното престъпление), както и показанията на свидетелите А. и И. за отношението му към пострадалата непосредствено преди извършване на престъплението, изключват всякакво съмнение относно наличието на пряк умисъл у подсъдимия Ш. за умъртвяване на пострадалата М. именно чрез запалване. На следващо място като неоснователно следва да бъде прието възражението за неправилно приложение на материалния закон поради квалифициране на престъплението като довършено убийство вместо опит към такова. Като основание за това оплакване се сочи настъпването на смъртта на пострадалата седем дни след извършване на деянието, както и отразената в съдебно-медицинската експертиза непосредствена причина за смъртта - „...гнойно възпаление на дихателните пътища и белите дробове, развило се като усложнение на токсинфекциозния стадий след изгаряне II – III степен на около 80% от повърхността на тялото й...“. Тези съображения не отчитат експертните заключения по съдебно-медицинските експертизи, които са категорични, че при констатираните изгаряния на пострадалата от II – III степен и то на около 80% от повърхността на тялото й, усложненията, предизвикали смъртта й са неизбежна пряка и непосредствена последица от това увреждане. При тези данни и изхождайки от механизма на престъплението – напръскване със запалителна течност на големи площи от тялото на М., включващи лесно запалими части – дрехите, главата, която е окосмена и които улесняват бързото разпространение на пламъците по цялото тяло, квалификацията на деянието като опит за убийство категорично е изключена, в какъвто смисъл са изводите на инстанциите по същество, споделени изцяло от настоящия състав на ВКС. Не може да бъде възприето и оплакването в жалбата за допуснато съществено процесуално нарушение при формулиране на обвинението в обвинителния акт, възпроизведено и в присъдата на ОС–гр.Търговище, изразяващо се в несъответствие между цифрово изразената квалификация на деянието като довършено убийство по чл.116 ал.1 т.6 пр.2 от НК и текстовото формулиране на осъществения състав на престъпление, възприет от подсъдимия и защитника му като опит към убийство по този престъпен състав. Внимателният прочит на повдигнатото с обвинителния акт обвинение срещу подсъдимия Ш. сочи, че изпълнителното деяние същият е осъществил на 05.01.2014 г., изразяващо се в „предприел действия умишлено да умъртви С. А. М.“. Обстоятелството, че престъпният резултат – смъртта на М. е настъпил на 12.01.2014 г. не прекъсва причинно-следствения процес между него и изпълнителното деяние, доколкото непосредствената причина за смъртта е в пряка причинна връзка с механизма на уврежданията й – чрез изгаряне. С оглед на това текстовото изписване на изпълнителното деяние не буди съмнение относно конкретното обвинение, повдигнато на подсъдимия, нито сочи на неяснота относно престъплението, за което същият е осъден, поради което това оплакване не следва да бъде споделено. Най-сетне като неоснователно този състав на ВКС намери и оплакването в жалбата на адв.Д. за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия Ш. наказание. Варненският АС е обърнал съществено внимание на индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия, като е подходил критично към оценката, дадена от ОС–гр.Търговище. Оправдаването на подсъдимия Ш. относно квалифициращия признак по чл.116 ал.1 т.6 пр.3 от НК за това деянието да е извършено „с особена жестокост”, не изключва възможността начинът на умъртвяване на пострадалата М., да бъде отчетен при индивидуализацията на наказателната му отговорност. Механизмът на причиняване на смъртта е изключително жесток, но липсата на протест срещу оправдателния диспозитив на присъдата на ОС–гр.Търговище в тази й част не позволява ново обсъждане на правната квалификация на престъплението. Това обстоятелство, съчетано с установеното по несъмнен начин укоримо поведение на подсъдимия, изразяващо се в системно пиянство и тормоз над пострадалата – жената, с която съжителства повече от 35 години и от която има три деца, над съседите чрез незачитане на добросъседските отношения, публичното извършване на неприлични действия със сексуален характер, включително пред малолетни лица и независимо от намесата на общински служители, правилно са отчетени от въззивния съд като обстоятелства, сочещи на изключително високата степен на лична обществена опасност на подсъдимия Ш., която обуславя необходимостта от изолирането му от обществото доживотно. Сочените от защитника му данни, касаещи здравословното му състояние не изключват налагането на този вид наказание, доколкото при изпълнение на наказания, свързани с „лишаване от свобода“ полагането на медицински грижи е законодателно регламентирано. С оглед изложеното настоящият касационен състав намира, че определеното по вид и начин на изтърпяване наказание на подсъдимия Ш. е единственото, което може да осъществи целите на наказателната репресия по чл.36 от НК и не се явява явно несправедливо по смисъла на чл.348 ал.5 т.1 от НПК. При извършената служебна проверка на законосъобразността на съдебния акт – предмет на касационен контрол, настоящият състав на ВКС констатира, че оправдавайки подсъдимия Ш. за престъпленията по чл.325 ал.2 вр.ал.1 вр.чл.26 ал.1 от НК и по чл.144 ал.3 вр.ал.1 от НК, въззивният съд е пропуснал да отмени приложението на чл.23 ал.1 от НК, след като обвинението му за извършени престъпления в условията на реална съвкупност е отпаднало. Този пропуск може да бъде отстранен в касационното производство, тъй като не води до влошаване положението на подсъдимия. Отново при служебната проверка на присъдата на Варненския АС настоящият касационен състав установи, че независимо от определеното ново по вид наказание на подсъдимия Ш. „доживотен затвор”, въззивният съд не се е произнесъл по въпроса за първоначалния режим за изтърпяването му. Вместо това е потвърдил присъдата на първата инстанция в тази й част без да изложи съображения за решението си. Липсата на мотиви по въпрос, касаещ съществото на делото и визиран в разпоредбата на чл.301 ал.1 т.6 от НПК съставлява съществено нарушение на процесуалните правила от категорията на абсолютните, регламентирано в чл.348 ал.3 т.2 пр.1 от НПК, налагащо отмяна на присъдата в тази й част и връщане на делото на въззивната инстанция за отстраняването му. Доколкото определянето на съответния режим за изтърпяване на наказанието „доживотен затвор” е безалтернативна последица за това наказание и делото е разгледано по касационен ред, при липсата на друг процесуален способ за отстраняване на констатираното нарушение, настоящият състав счита, че не би се стигнало до нарушение на забраната за reformation in pejus, независимо че касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 и ал.3 т.2 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ присъда № 1 от 21.01.2016 г., постановена по ВНОХД № 427/2015 г. по описа на Варненския апелативен съд в частта, с която е потвърдено приложението на чл.23 ал.1 от НК, като го отменя. ОТМЕНЯ същата присъда в частта, с която е потвърден определеният първоначален „строг” режим за изтърпяване на наказанието „доживотен затвор” от подсъдимия Ш. и връща делото на Варненския апелативен съд за ново произнасяне по този въпрос. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата на Варненския апелативен съд, постановена по ВНОХД № 427/2015 г. в останалата й част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.