Р Е Ш Е Н И Е № 455 гр. София, 01.04.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети декември през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИНА НАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретар НАДЯ ЦЕКОВА и с участието на прокурор ДИМИТЪР ГЕНЧЕВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1501/2015 г. по описа на ВКС, ІІ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на частните обвинители и граждански ищци М. А. Д. и И. М. Д. и жалба на адв. И., адв. И.-Г. и адв. К., повереници на частните обвинители и граждански ищци В. Д. М., А. Я. М., С. Я. М., Р. Я. М., С. С. Н. и Т. С. Ш., срещу решение № 227 от 07.07.2015 г. на Софийския апелативен съд (САС), наказателно отделение, 3 състав, постановено по ВНОХД № 76/2015 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на частните обвинители и граждански ищци М. Д. и И. Д. са развити доводи за неправилност, необоснованост на атакувания съдебен акт и допуснати при постановяването му съществени нарушения на процесуалните правила, като към ВКС е отправено искане за осъждане на подсъдимия П. Ч. по обвиненията, за които е бил оправдан – по чл. 131, ал. 1, т. 9, вр. чл. 130, ал. 1 от НК, чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК и по чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 115 от НК. В жалбата се твърди, че въз основа на неправилно приетата фактическа обстановка съдът направил необосновани правни изводи, че пострадалите М. Д., И. Д. и Я. М. били простреляни от подсъдимия при условията на неизбежна отбрана, тъй като и в трите случая спрямо личността му нямало реално, непосредствено и противоправно нападение. Прострелването на М. Д. станало извън двора на подсъдимия – на улицата пред портите, без подсъдимият да е бил реално нападнат по какъвто и да е начин. Неправилен бил и изводът на съда, че вторият прострелян И. Д. влязъл в имота на подсъдимия, за да отмъсти за нараняването на баща си. Той не бил въоръжен, не нападнал с изненада (въоръженият подсъдим наблюдавал влизането му от прозореца), не дал никакъв повод на подсъдимия да предприема действия за защита. Липсвала и угроза от нарастваща агресивност на събираща се пред имота на Ч. тълпа, тъй като към момента на прострелването на И. Д. там все още нямало група от хора. С допълнение към касационната жалба от 17.08.2015 г. жалбоподателите М. Д. и И. Д. конкретизират оплакванията си срещу въззивното решение като възражения за наличие на касационните поводи по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК и коригират искането си към ВКС, като молят да се отмени съдебния акт в потвърдените оправдателни и гражданскоотхвърлителни части на първоинстанционната присъда и да се върне делото за ново разглеждане в тези части. С касационната жалба на адв. И., адв. И.-Г. и адв. К., повереници на частните обвинители и граждански ищци В. М., А. Я. М., С. М., Р. М., С. Н. и Т. Ш. (последните две лица, встъпили в правата на починалата в хода на наказателното производство частна обвинителка и гражданска ищца А. А. М. като нейни наследници) са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК по отношение на решението на САС в частта му, с която е потвърдена първоинстанционната присъда в частите относно оправдаването на подсъдимия П. Ч. по обвинението за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 115 от НК (за убийството на Я. С. М.) и относно отхвърлянето на предявените срещу подсъдимия граждански искове. Към ВКС е отправено искане на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 и т. 3, вр. ал. 1, т. 4 от НПК да отмени въззивното решение и да върне делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Претендира се, че въззивният съд в нарушение на материалния закон е приел хипотезата на чл. 12, ал. 1 от НК при умъртвяването на починалия Я. М.. Това възражение е мотивирано със съображения за погрешно възприета фактическа обстановка, неправилна интерпретация на едни доказателства, игнориране на други и несъобразяване на трайната съдебна практика по въпросите на института на неизбежната отбрана. Жалбоподателите твърдят, че убийството на Я. М. било извършено внезапно и непосредствено, без от негова страна по какъвто и да е начин да е било осъществено противоправно нападение срещу подсъдимия Ч.. Констатацията на съда, че при влизането в къщата му пострадалият носел „вила или лопата”, била неправилно изведена въз основа на предположения. В тази връзка са оспорени кредитираните от съда показания на починалата свидетелка З. А., тъй като не били подкрепени от други доказателства, а били игнорирани останалите, установяващи различни от приетите от САС факти. Подобен предмет не бил намерен на местопроизшествието след прострелването, а свидетелите И. М. и М. С. не сочели убитият да е влязъл с други хора в клуба, където е било извършено деянието, и да е бил въоръжен. Дори пострадалият да е носел „вила или лопата”, то нямало никакви данни за намерението му да ги използва, с оглед на което поверениците твърдят, че залегналата в съдебния акт фактология се основавала на недопустими предположения. Предвид липсата на реално, непосредствено и противоправно нападение от страна на пострадалия Я. М., процесуалните представители на частните обвинители и граждански ищци М., Н. и Ш. считат, че нямало основания за приложение на института на неизбежната отбрана, като правните изводи на съда в тази насока били неверни, противоречиви и неясни. С решението на САС недопустимо се обосновавала законността на подсъдимия да стреля във всеки един момент по всеки, намиращ се в къщата му, включително и да застреля всички, струпали се в двора му хора от ромски произход, като се създавало усещане за предубеденост и заинтересуваност на съда по отношение на конфликтни ситуации между българи и роми. Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК е мотивирано с доводи за противоречие между въззивното решение и първоинстанционната присъда относно правното основание за оправдаване на подсъдимия Ч. по обвинението по чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 115 от НК предвид обстоятелството, че на основание чл. 338 от НПК първоинстанционната присъда била изцяло потвърдена. В мотивите на атакуваното решение обаче САС развил теза за наличието на хипотезата на неизбежна отбрана, докато в първоинстанционната присъда подсъдимият бил признат за невинен поради недоказаност на авторството на деянието по несъмнен начин. Вътрешното убеждение на въззивния съд било опорочено, тъй като от една страна съдебният състав изцяло се солидаризирал с установената от окръжния съд фактическа обстановка, а от друга страна – приел различни фактически положения във връзка с авторството на деянието, а това довело до противоречие и неяснота в правните изводи – дали оправдаването на подсъдимия се основавало на разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от НК или на неустановено авторство на престъплението. Като съществени нарушения на процесуалните правила в касационната жалба са изтъкнати още твърдения за нарушения на чл. 303, ал. 1, чл. 107, ал. 3 и ал. 5, чл. 339 от НПК. Срещу подадените касационни жалби на частните обвинители и граждански ищци е постъпило писмено възражение от адв. С. И., защитник на подсъдимия П. Ч.. В съдебно заседание на ВКС жалбоподателите частни обвинители и граждански ищци И. Д., М. Д., В. М., Р. М., С. Н., Т. Ш. се явяват лично заедно с поверениците си адв. П. (за И. и М. Д.) и адв. И. и адв. И.-Г. (за всички останали частни обвинители и граждански ищци, включително и за неявилите се редовно призовани С. М. и А. Я. М.). Жалбоподателите и техните повереници поддържат касационните жалби по подробно изложените в тях съображения. Подсъдимият П. Ч., редовно призован, не се явява в съдебно заседание. Неговите защитници адв. С. И. и адв. Анадолска считат жалбите на частните обвинители и граждански ищци за неоснователни и молят ВКС да остави в сила въззивното решение на САС. По делото са представени писмени бележки от адв. Анадолска. Представителят на ВКП дава заключение, че касационните жалби са неоснователни, тъй като въззивният съд законосъобразно е приложил задължителните указания на ППВС № 12/73 г. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 16 от 13.06.2013 г., постановена по НОХД № 576/2011 г., Софийският окръжен съд (СОС), НО, VІІІ състав, е признал подсъдимия П. И. Ч. за невинен в това, че на 23.08.2008 г. в [населено място] причинил на М. А. Д. лека телесна повреда – временно разстройство на здравето, неопасно за живота, по начин и със средство, опасно за живота на мнозина – чрез произвеждане на изстрел с пистолет „М.”, поради което и на основание чл. 304, пр. 6 от НПК, вр. чл. 12, ал. 1 от НК го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 131, ал. 1, т. 9, вр. чл. 130, ал. 1 от НК. Предявеният на основание чл. 45 от ЗЗД от гражданския ищец М. Д. против подсъдимия граждански иск в размер на 10 000 лева, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, е бил отхвърлен като неоснователен. С присъдата подсъдимият Ч. е бил признат за невинен и в това, че на 23.08.2008 г. в [населено място] направил опит умишлено да умъртви И. М. Д. по начин и със средство, опасно за живота на мнозина – чрез произвеждане на изстрел с ловна пушка, поради което и на основание чл. 304, пр. 6 от НПК, вр. чл. 12, ал. 1 от НК го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК. Предявените на основание чл. 45 от ЗЗД от гражданския ищец И. Д. против подсъдимия граждански искове в размер на 100 000 лева, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, и в размер на 3 000 лева, представляващи обезщетение за имуществени вреди, са били отхвърлени като неоснователни. Съдът е признал подсъдимия Ч. за невинен и в това, че на 23.08.2008 г. в [населено място] умишлено умъртвил Я. С. М. по начин и със средство, опасно за живота на мнозина – чрез произвеждане на изстрел с ловна пушка, поради което и на основание чл. 304, пр. 4 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 115 от НК. Предявените на основание чл. 45 от ЗЗД от гражданските ищци В. М., С. М., Р. М., А. Я. М., А. А. М. против подсъдимия граждански искове в размер на по 150 000 лева всеки, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, са били отхвърлени като неоснователни. Подсъдимият П. Ч. е бил признат за виновен и осъден за престъпление по чл. 339, ал. 1, вр. чл. 2, ал. 2 от НК (ред. изм. ДВ, бр. 92 от 2002 г.), като му е било определено наказание две години лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, а на основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 от НК му е било наложено общо наказание по определените с присъдата по НОХД № 576/2011 г. по описа на СОС и с присъда по НОХД № 8337/2009 по описа на РС – гр. София (седем месеца лишаване от свобода), а именно лишаване от свобода за срок от две години, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години. На основание чл. 189, ал. 4 от НПК в тежест на подсъдимия са били възложени разноските по делото в размер общо на 1 602.12 лева. По протест и жалби на частните обвинители и граждански ищци и на подсъдимия против първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 1154/2013 г. по описа на САС, като с присъда № 27 от 09.06.2014 г. присъдата на СОС е била отменена в оправдателните части и в гражданскоотхвърлителните части, а подсъдимият Ч. е бил признат за виновен и осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода за престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 9, вр. чл. 130, ал. 1 от НК, на шестнадесет години лишаване от свобода за престъплението по чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК и на седемнадесет години лишаване от свобода за престъплението по чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 115 от НК, а в частта относно престъплението по чл. 339, ал. 1 от НК присъдата на СОС е била потвърдена. С новата присъда първоинстанционният съдебен акт е бил изменен в частта относно приложението на чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 от НК, като на подсъдимия Ч. е било наложено общо най-тежко наказание лишаване от свобода за срок от седемнадесет години, увеличено на основание чл. 24 от НК на деветнадесет години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. С въззивната присъда подсъдимият Ч. е бил осъден да заплати на гражданските ищци суми, представляващи обезщетение за неимуществени вреди, както следва: 5 000 лева на М. Д., 70 000 лева на И. Д., 100 000 лева на В. М., 80 000 лева на С. М., 80 000 лева на Р. М., 80 000 лева на А. Я. М., 80 000 лева на С. Н. и Т. Ш. (наследници на А. А. М.), като до пълните им предявени размери гражданските искове са били отхвърлени. Първоинстанционната присъда е била изменена и в частта за разноските, като подсъдимият е бил осъден да заплати в полза на държавата сумите от 14 175.38 лева – разноски по водене на делото и 19 800 лева – държавни такси върху уважените части на гражданските искове. С решение № 365 от 23.01.2015 г. по н. д. № 1250/2014 г. по описа на ВКС, НК, ІІІ н.о., образувано по жалба на защитниците на подсъдимия П. Ч., новата въззивна присъда на САС е била отменена, а делото – върнато за ново разглеждане от друг състав на САС. Второто въззивно производство по ВНОХД № 76/2015 г. по описа на САС, НО, 3 състав, е приключило с решение № 227 от 07.07.2015 г., предмет на настоящата касационна проверка, с което присъда № 16 от 13.06.2013 г. по НОХД № 576/2011 г. по описа на СОС, е била изменена единствено в частта за разноските, като подсъдимият е бил осъден да заплати сумата от 1 973.96 лева, а в останалите части на основание чл. 338 от НПК първоинстанционният съдебен акт е бил потвърден. Касационните жалби на частните обвинители и граждански ищци М. Д. и И. Д. и на поверениците на частните обвинители и граждански ищци В. М., А. Я. М., С. М., Р. М., С. Н. и Т. Ш. против решението на САС по ВНОХД № 76/2015 г. са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 3 и т. 4 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледани по същество, касационните жалби на частните обвинители и граждански ищци са неоснователни. Въз основа на съдържанието на инкорпорираната доказателствена маса въззивният съд е извел следните основни фактически положения, относими към преценката на обективната и субективна съставомерност на поведението на подсъдимия П. Ч. (л. 12 – л. 16 от решението по ВНОХД № 76/2015 г. по описа на САС): През 2007 г. подсъдимият закупил в ромската махала на [населено място], кв. Изток, [улица], дворно място с едноетажна тухлена постройка, където развивал търговска дейност – открил магазин за хранителни стоки и компютърен клуб. Пострадалият М. Д., заедно със съпругата си св. В. Д. и семействата на синовете им пострадалия И. Д. и св. Ф. Д., обитавали съседния имот. Имотите били разделени с тухлен зид с височина около 1.70 м. Тъй като разбрал, че св. М. Д. „закача” св. Б. С., която работела в компютърния клуб, на 23.08.2008 г. сутринта около 9:00 ч. – 9:30 ч. подсъдимият Ч. предупредил св. М. Д. да не влиза повече в магазина му. Двамата се скарали, при което подсъдимият заплашил пострадалия М. Д., че ще го гръмне. През деня свидетелите Д., третият пострадал Я. М. и синовете му свидетелите Р. и С. М. заедно с други лица се почерпили в дома на св. Р. М. по повод рождения ден баща му, като употребили голямо количество алкохол. След празненството, към 18:00 ч., свидетелите Д. си тръгнали. Минавайки покрай имота на подсъдимия, пострадалият М. Д. го видял в двора и започнал да го псува по повод сутрешното спречкване между тях и да му се заканва да престане „да командва”. Той и синовете му отишли до дома си, след което се върнали пред портата на подсъдимия въоръжени. Св. М. Д. носел голям нож, св. И. Д. – вила, а св. Ф. Д. – секира. Тримата псували подсъдимия и му се заканвали. В това време в двора на подсъдимия Ч. влязъл св. М. Ж. (с прякор „М.”), който пък се връщал от годеж в махалата и пътят му минавал покрай имота на Ч.. Той направил забележка на Д., че като комшии не следвало да се разправят, но те продължили да ругаят подсъдимия, а след отправената забележка – и св. М. Ж.. Пострадалият М. Д. заплашил подсъдимия, че „ще го трепе и няма да му даде да командва”, като заедно със св. И. Д. и св. Ф. Д. влезли в двора на Ч.. Тримата започнали да настъпват към подсъдимия, който извадил незаконно притежаван пистолет „М.” 9х18 мм. и възпроизвел с него два предупредителни изстрела. Понеже Д. продължили да напредват, подсъдимият Ч. насочил оръжието в краката на пострадалия М. Д. и стрелял в него от разстояние около 3 м., като го улучил в десния крак, причинявайки му лека телесна повреда – временно разстройство на здравето, неопасно за живота, изразяващо се в огнестрелно нараняване по външната повърхност на дясното бедро, без нараняване на кости и големи кръвоносни съдове. След изстрела срещу св. М. Д. подсъдимият стрелял още два пъти в земята, за да предотврати нападение от страна на синовете на пострадалия. Стреснати от стрелбата, Д. напуснали двора му, а подсъдимият се прибрал в къщата си. Междувременно на връщане от годежа покрай имота на подсъдимия минал св. В. Ж., син на св. М. Ж., който видял баща си в двора и отишъл при него. Пред къщата започнали да се стичат въоръжени с колове, ножове и селскостопански сечива хора, които чули изстрелите и разбрали за раняването на пострадалия М. Д.. Събрали се около 30 – 40 човека, които крещяли, отправяли заплахи и закани за разправа, замеряли къщата с камъни и бутилки. През дувара, разделящ имотите на Ч. и Д., „прелетяли” различни предмети – кирка, брадва, шишета. Свидетелите Ж. си тръгнали, изплашени от навлизащата в двора гневна група, която проявявала агресия и към тях. В същото време св. И. Д. отново се върнал в двора на подсъдимия, като прескочил тухления зид между имотите и се насочил към къщата на подсъдимия Ч.. Последният го видял от прозореца на компютърния клуб и при приближаването му го прострелял в областта на главата от близко разстояние с друго също незаконно държано оръжие – ловна пушка двуцевка, марка „ИЖ”, модел 26 Е, № Ю ...., 12 кал., с успоредни цеви и рязан дървен приклад, снарядена със сачми 7-ми номер, предназначени за лов на дребни животни. Сачмите и части от концентратора попаднали в челюстта и шията на пострадалия И. Д., който успял да излезе на улицата и там припаднал. Впоследствие св. Щ. А. го транспортирал с лекия си автомобил във ФСМП – И., където му била оказана медицинска помощ. Пострадалият И. Д. получил огнестрелно нараняване в областта на дясната половина на лицето – дясното рамо на долната челюст и външната повърхност на дясната половина на шията – с многофрагментно счупване на долната челюст в областта на дясната половина и десния ставен израстък, които увреждания му причинили постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота, и без оказаната медицинска помощ са щели да доведат до смъртен изход. При бързо разпространяващата се информация за конфликта множеството хора пред имота на подсъдимия Ч. нараствало и враждебността му се засилвала. Няколко човека, между които пострадалият Я. М. с вила или лопата в ръце, св. Ф. Д., въоръжен със секира, и друго неустановено лице с нож, нахлули в къщата. В стаята, където се намирали компютърните конфигурации, подсъдимият Ч. прострелял Я. М. в областта на гърдите с ловната пушка. Причиненото на пострадалия огнестрелно нараняване на гръдния кош с увреждане на жизнено важни органи (бял дроб и аорта) довело до смъртта му. Св. С. М., син на пострадалия Я. М., заедно с майка си св. В. М., изнесли тялото на пострадалия от къщата и го оставили на входа на двора. Подсъдимият Ч., окървавен и ранен, и св. Й. Б., с която той съжителствал на съпружески начала, останали в къщата, заключени в една от стаите. За възникналия инцидент постъпил сигнал в РПУ – И., като около 19:30 ч. на местопроизшествието пристигнали служители на полицията св. Я. К. и негови колеги, които се опитали да предотвратят саморазправата с подсъдимия и погрома на имуществото му. Тълпата обаче се разрастнала неимоверно – няколкостотин човека, които хвърляли павета, камъни, бутилки с бензин и парцали, коктейли „М.” и запалили автомобила на подсъдимия и покрива на къщата. Ескалацията на агресията на множеството наложила включване на полиция от градовете К., Е. П., С.. Подсъдимият Ч. и св. Б. тайно били изведени през страничен прозорец, който не се виждал откъм улицата, скрили ги във външна тоалетна в съседен двор, а след това ги натоварили в полицейски джип, като впоследствие ги откарали за оказване на медицинска помощ във Военна болница в [населено място]. Тъй като поведението на тълпата станало неконтролируемо, полицаите се оттеглили. Неустановени лица от насъбралото се множество разграбили стоката от хранителния магазин и компютрите, изпочупили вратите, прозорците и всички вещи в къщата. Огнестрелните оръжия – пистолетът „М.” и ловната пушка – били изнесени от местопроизшествието. На 24.08.2008 г. дете от ромски произход оставило до гумата на автомобила на св. Б. А., общински съветник в [населено място] и зам. областен председател за София област от партия „Е.”, плик, в който бил поставен пистолет „М.” с патрон в цевта, пълнител с шест патрона, заглушител, пет броя патрони за ловно оръжие кал. 12-70, снарядени със сачми № 7, които вещи свидетелят предал на разследващите органи. Същия ден св. Б. Д. предала с протокол за доброволно предаване ловната пушка, като обяснила, че след прострелването на Я. М. взела пушката от къщата на подсъдимия и я скрила в дома си. Преди да отговори поотделно и конкретно на поставените с касационните жалби възражения, настоящият съдебен състав намира за необходимо да изложи общ коментар по отношение на дейността на въззивния съд по събиране, проверка и оценка на относимите към предмета на доказване по чл. 102 от НПК доказателствени материали. В тази насока следва да се отчете, че съставът на САС с основание е разгледал конфликта като цялостен динамичен процес, въпреки наличието на три относително самостоятелно обособени етапа – прострелванията на пострадалите М. Д., И. Д. и Я. М.. Спецификата на казуса се корени в това, че макар и отделни, трите деяния са свързани помежду си и взаимно се обуславят, поради което делото не може да бъде правилно решено, ако трите инцидента се разглеждат изолирано едно от друг. Затова в отменителното решение № 365 от 23.01.2015 г. по н. д. № 1250/2014 г. по описа на ВКС, ІІІ н. о. изрично е изтъкната необходимостта от съвкупна оценка на фактите, че инкриминираните деяния са били осъществени непосредствено едно след друго, в сравнително кратък времеви отрязък, като всяко следващо е било своеобразно продължение на предходното. Като процесуален недостатък на отменения въззивен съдебен акт по ВНОХД № 1154/2013 г. по описа на САС ВКС е посочил именно игнорирането на взаимната връзка между трите инцидента, който факт е оценен като съществено значим за правилното разкриване на фактическата обстановка. Съгласно указанията на ВКС при повторното разглеждане на делото е изяснена цялостната картина на събитието, като не е допусната едностранчива интерпретация на фактите и е избегнато изолирано обсъждане на етапите на конфликта сами за себе си, без оглед на фактическата и логическа съгласуваност помежду им. След внимателна и изчерпателна преценка на всички релевантни обстоятелства – конкретния повод за разпрата, участващите в конфликта страни – пострадалите М. Д., И. Д., Я. М. и техните близки, от една страна, и на подсъдимия Ч., от друга страна, на всяко от действията на участниците и на последователността при осъществяването им във времето – въззивният съд е пресъздал фактологията на конфликта вярно и законосъобразно от процесуална гледна точка. Това се отнася и до фактическите констатации на САС относно момента, в когато се е събрало множеството от хора, предприели активни действия срещу имуществото и физическата неприкосновеност на подсъдимия Ч.. Необходимостта от установяване на въпросното обстоятелство също е изрично подчертана в отменителното решение по н. д. № 1250/2014 г., като при повторното разглеждане на делото указанията на ВКС са изпълнени и в тази насока. Следващата особеност на настоящия казус е, че разкриването на фактологията на случилото се на 23.08.2008 г. е било в значителна степен усложнено от изключителната противоречивост на събраните доказателствени материали. Сред тях безспорно приоритетно значение за правилното решаване на делото имат гласните доказателствени средства. В конкретния случай въпреки наличието на множество свидетели, няма независим обективен очевидец, който да е възприел непосредствено и последователно поведението на подсъдимия Ч. и на пострадалите Д. и М. и да описва изчерпателно всички етапи в развитието на конфликта. Стресовата ситуация, бързината на развитието на събитията, навлизането на по-голям брой лица в двора на подсъдимия и включването им в сблъсъка, крайната превъзбуденост на участниците в тълпата, много от които са били повлияни от алкохол, са обстоятелства, които не са позволили целенасочено концентриране на вниманието на никой от свидетелите върху конкретните действия на основните участници в конфликта. Повечето свидетели са проследили събитията в различни времеви отрязъци. Били са ситуирани на различни места, откъдето са имали различна видимост към местопроизшествието. Емоционалното им състояние естествено е оказало влияние на реакциите, наблюдателността и точността на възприятията им. Тъй като са забелязали отделни моменти от инцидента, свидетелите неизбежно установяват само изолирани фрагменти от обстановката. Дори и лицата, които заедно са наблюдавали събитията не възпроизвеждат еднозначно данните относно точното местонахождение и поведение на пострадалите и подсъдимия непосредствено преди, по време и веднага след трите отделни етапи от конфликта, а част от свидетелите въобще не са имали лични наблюдения, а са разбрали за случилото се от други лица. От значение е и фактът, че след раняването на пострадалия М. Д. гневът и агресията на местната общност непрекъснато са ескалирали. След умъртвяването на пострадалия Я. М. се е развихрил масов погром от страна на тълпата, като конкретните действия на отделните лица, повечето от които неидентифицирани, не са могли да бъдат уточнени. Това обстоятелство обяснява стремежа на свидетелите да депозират възприятията си за случката, омаловажавайки собственото си и на своите близки неприемливо поведение. От друга страна, показанията на лицата, по отношение на които съдебните състави са приели, че безспорно са имали преки възприятия от конфликта – от една страна, свидетелите М., И. и Ф. Д., С. и Р. М., и от друга страна, свидетелите Б., М. и В. Ж. – не само диаметрално се противопоставят една на друга по съдържание като основни групи с различна насоченост, но не кореспондират напълно помежду си в рамките на една и съща група, като дори показанията на едно и също лице, депозирани при различни разпити, не са тъждествени. Въззивният съд внимателно е отчел отрицателното въздействие на описаните фактори (л. 17 от атакуваното решение), като ясно е изяснил критериите, въз основа на които е ценил гласните доказателствени средства. В атакувания съдебен акт е пресъздадена достоверна картина на деянията, като е използван законосъобразен подход – внимателна съпоставка между твърденията на отделните свидетели и съзвучието им в контекста на общата съвкупност на доказателствените материали. Съдът последователно е проверявал дали и доколко по съдържание разкритите от съответния свидетел фактически данни по съдържание кореспондират на останалите събрани по делото доказателства. При заключение, че показанията на даден свидетел в цялост или в някои техни части противоречат и остават изолирани и неподкрепени от други доказателствени материали, съдът ги е отхвърлял и не ги е използвал за достоверен източник на информация за деянието. Когато пък е констатирал съответствие между гласните доказателствени средства и обективните факти, установени при извършените огледи и експертизи, същите са били кредитирани. С оглед изложеното настоящата инстанция намира, че въззивният съд е осъществил предмета на доказване съгласно указанията в отменителното решение на ВКС по н. д. № 1250/2014 г. по описа на ВКС, ІІІ н. о., без да допуска съществени процесуални нарушения, като по повод доказателствената му дейност не могат да бъдат отправени упреци. І. Относно жалбата на М. А. Д. и И. М. Д.. На първо място, определяйки обхвата на касационната проверка, настоящият съдебен състав констатира, че с тази жалба решението на САС недопустимо е атакувано изцяло, въпреки че частният обвинител и граждански ищец М. Д. се явява пострадал по смисъла на чл. 76 и чл. 84 от НПК единствено от престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 9, вр. чл. 130, ал. 1 от НК, а И. Д. – от престъплението по чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК. Правото на обжалване е част и проявна форма на правото на защита, поради което съществуването му всякога предпоставя накърнен правен интерес. Само прокурорът може да протестира съдебния акт както в интерес на обвинението, така и в интерес на подсъдимия (чл. 349, ал. 2 от НПК). Гражданите – страни в процеса, встъпили в процеса в защита на своите собствени права и законни интереси, не разполагат с процесуални средства за защита на чужди права, нито са правно задължени да отстояват публичния интерес на държавата. От това положение, утвърдено от разпоредбата на чл. 349, ал 3 от НПК, следва, че „останалите страни”, включително частните обвинители и гражданските ищци, могат да обжалват съответния съдебен акт, само когато и единствено в частите му, с които са накърнени собствените им права и законни интереси. Ако техните жалби надхвърлят така очертаните рамки и се отнасят до въпроси, свързани с наказателната или гражданската отговорност на други страни, освен самите тях, волеизявленията им в тези части не пораждат правно действие. С оглед изложеното ВКС прие, че следва да стесни обхвата на общата жалба на двамата жалбоподатели М. и И. Д., насочена срещу атакуваното решение на САС в цялост. Жалбата им следва да бъде разгледана само в частите, в които за всеки от касаторите поотделно е налице правен интерес от обжалване – по отношение на М. Д. само за възраженията срещу въззивния съдебен акт в частта му, касаеща престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 9, вр. чл. 130, ал. 1 от НК, а по отношение на И. Д. единствено в частта за престъплението по чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, както и в съответстващите граждански части, с които първоинстанционната присъда е потвърдена относно отхвърлянето на предявените от М. Д. и И. Д. граждански искове против подсъдимия Ч.. На второ място, за да се изключи опасността от произнасяне по невъзведени в закона касационни основания ВКС счита за необходимо изрично да обсъди касационната жалба на касаторите Д. и от гледна точка на съдържанието на формулираните в нея оплаквания срещу атакувания съдебен акт на САС. На л. 2 от жалбата са релевирани доводи за „неправилност” и „необоснованост” на атакувания съдебен акт, на които касационната инстанция не дължи отговор. Тези аргументи на касаторите Д. по съдържание са насочени срещу правилността на фактическите констатации на съда, въз основа на които са формирани изводите за отсъствието на съответните обективни и субективни елементи на инкриминираните по отношение на подсъдимия П. Ч. престъпления по чл. 131, ал. 1, т. 9, вр. чл. 130, ал. 1 от НК (касаещо частния обвинител М. Д.) и по чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК (касаещо частния обвинител И. Д.). Преценката за фактическа необоснованост е извън правомощията на касационната инстанция, тъй като не съставлява самостоятелен касационен повод по чл. 348, ал. 1 от НПК. ВКС многократно и последователно е изтъквал в решенията си, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да преценява нейната правилност и да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело. При касационния контрол фактологията на деянието може да се изследва само с оглед процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. На трето място, следва да се има предвид и принципното положение, че касационната проверка поначало се ограничава до конкретната проблематика, посочена в жалбата. При внимателния прочит на касационната жалба на частните обвинители М. и И. Д. настоящият съдебен състав открои следните спорни факти, които трябва да бъдат обсъдени от гледна точка на правилността на формирането на вътрешното убеждение на въззивния съд: мястото на прострелване на пострадалия М. Д. и обстановката към момента на прострелването на пострадалия И. Д.. Тези фактически положения не са изрично посочени от жалбоподателите като изведени в нарушение на конкретни процесуални правила, но подлежат на обсъждане, доколкото са изтъкнати във втората част на касационната жалба, макар и в контекста на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Жалбоподателите са се позовали на тях при обосновката на тезата си за липса на предпоставките на чл. 12, ал. 1 от НК, като са ги пресъздали по начин, различен от действително приетото за установено от съда. Така, по отношение на точното място на прострелването касаторът М. Д. сочи, че е станало „извън двора на подсъдимия, на улицата пред портите”, докато на л. 12 – л. 13 от атакуваното решение съставът на САС е приел, че той „… в един момент заедно със синовете си И. и Ф. влязъл в двора на Ч.”, че „в двора те продължили да псуват и се заканват на подсъдимия”, че въпреки произведените от последния два предупредителни изстрели във въздуха, въоръжените М. Д. и синовете му „продължили да настъпват към него”, като именно в този момент подсъдимият причинил леката телесна повреда на частния обвинител М. Д., прострелвайки го в областта на външната повърхност на дясното бедро. Основните аргументи на съда, обуславящи приетото от него фактическо положение за мястото на прострелването на частния обвинител М. Д., са залегнали на л. 31 в частта от атакуваното решение, посветена на правните изводи на САС. Макар в посочената част от изложението на съда да е допусната известна структурна непоследователност, тъй като систематичното място на тези съображения е при доказателствения анализ, няма основания да се приеме непълнота на мотивите на съдебния акт. Същественото е, че вътрешното убеждение на въззивния съдебен състав относно обсъжданото обстоятелство е правилно формирано по проследим начин – съображенията му не са пропуснати, мотивирани са с обективно налични по делото доказателствени материали, чийто действителен смисъл е възприет точно, без изопачаване. Фактът, че частният обвинител е бил прострелян в двора на подсъдимия, е приет за установен преди всичко въз основа на показанията на св. М. Ж., който е бил в двора на подсъдимия и е установил относително цялостно и пълноценно провокативното поведение на свидетелите Д. – отправените от тях псувни и заплахи към подсъдимия, въоръжаването им с голям нож, вила и секира, включително и обстоятелствата, че при произвеждането на изстрелите от страна на подсъдимия Ч. свидетелите Д. са се намирали в двора му и се доближили на 2 – 3 м. до него. ВКС се съгласява с довода на САС, че за конкретизирането на тези обстоятелства не допринасят резултатите от проведените три на брой огледи на местопроизшествие – от 23.08.2008 г. (19:55 ч. до 20:00 ч.), от 24.08.2008 г. (от 0:05 ч. до 4:02 ч.) и от 24.08.2008 г. (от 9:10 ч. до 9:55 ч.). В протокола за първия оглед не са били отразени петна от червена материя от външната страна на портата на подсъдимия Ч., но пък този оглед е бил прекратен поради необузданата агресивност на събралото се множество роми, опустошаващи имота на подсъдимия след умъртвяването на пострадалия Я. М.. Следи от червеникавокафява следи по терена извън двора на подсъдимия са били открити при втория оглед, като при изследването им е било установено, че са от човешка кръв, без да е определен произходът им от конкретно лице. Тъй като при този оглед, както и при следващия, по обективни причини местопроизшествието не е било запазено (поради формирането и набезите на тълпата), следите от кръв не могат убедително да се свържат конкретно с нараняването на пострадалия М. Д., особено при наличието на данни, че в приблизителния обсег на тази зона е припаднал пострадалия И. Д. след прострелването му, а в по-късен момент там е било изнесено и тялото на пострадалия Я. М.. За прецизност следва да се отбележи още, че мястото на прострелването на касатора М. Д. не би могло да се уточни в по-голяма степен от показанията на св. В. Ж., тъй като той е пристигнал на местопроизшествието и се е присъединил към баща си св. М. Ж. в по-късен момент – едва след нараняването на пострадалия М. Д. и излизането на Д. от двора на подсъдимия. Обстановката при втория етап от инцидента – прострелването на св. И. Д. – е установена от въззивния съд при съвкупен анализ на отделни части от показанията на самия пострадал, съпругата му св. В. Д., брат му св. Ф. Д., М. и В. Ж., Б., В. М., З. А., К. Д. и др. Прието е (л. 13, л. 21, л. 25 от решението), че първоначалното струпване на 30 – 40 човека пред двора на подсъдимия започнало след кавгата между Д. и подсъдимия и произвеждането на първите изстрели от страна на последния в първия етап на конфликта, като още тогава събралите се роми започнали да проявяват агресия, били въоръжени с различни предмети (ножове, вили, дърва, секири, лопати), заплашвали, че ще „трепят” подсъдимия. Тези фактически констатации на съда убедително са мотивирани с показанията на свидетелите М. и В. Ж., съдържащи информация, че след прострелването на св. М. Д. подсъдимият Ч. побягнал към къщата, където се прибрал, а хора от групата отвън откачили с вили входната порта, отделни лица нахлули в двора на подсъдимия, като някои започнали да къртят прозореца на магазина и вратата на къщата. Тъй като агресията на множеството се насочила и към свидетелите, те избягали от местопроизшествието и се прибрали вкъщи. Макар че свидетелите Ж. не са възприели прострелването на св. И. Д., при внимателния прочит на показанията им се установяват важни детайли, касаещи неговото поведение при втория етап на конфликта. Начинът на повторното му проникване в двора на подсъдимия не е спорен, тъй като самият той е обяснил, че след прострелването на баща му е прескочил дувара между двата имота (с височина около1.70 м.). Преди тръгването на свидетелите Ж., св. И. Д. ударил св. М. Ж. по лицето, а след това „изтърчал някъде в лявата част на къщата” и се скрил зад ъгъла. Тези обстоятелства указват, че пострадалият И. Д. не е бил прострелян веднага след прескачането му в двора на подсъдимия, а след осъществени от него агресивни действия в двора на подсъдимия. Такова поведение обективира намерението му да се саморазправи с подсъдимия, именно поради което той се е устремил към прозореца на компютърния клуб, за да проникне изненадващо във вътрешността на къщата. До същия верен извод е достигнал и въззивният съд, аргументирано отхвърляйки тезата на частния обвинител, че е искал само да попита подсъдимия защо прострелял баща му (л. 19 от решението). Всички останали оплаквания на жалбоподателите Д. за допуснати от въззивния съд множество процесуални нарушения при анализа и оценката на доказателствената съвкупност няма как да получат мотивиран отговор от касационния съд. На л. 2 от жалбата касаторите са мотивирали претенцията си за наличие на касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК с твърдения, че възприетата в решението на САС фактическа обстановка не се основавала и противоречала на събраната по делото доказателствена съвкупност; доказателствата били превратно тълкувани, което лишавало пострадалите от обективен и справедлив процес; доказателствените материали не били внимателно проверени и съпоставени помежду си, нито пълно и задълбочено оценени поотделно и в тяхната съвкупност; вътрешното убеждение на съда не било изградено на обективно, пълно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото. Така посочените възражения не съставляват годно основание за касационна проверка, защото не са надлежно конкретизирани и мотивирани съгласно изискванията на чл. 351, ал. 1 от НПК. Макар формално да се обхващат от касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, те са формулирани декларативно, като обобщено разкриват единствено субективното несъгласие на касаторите с крайните оправдателни изводи на съдебния акт. Просителният пункт в жалбата логически се извежда от изложените в нея основания. За да може да изпълни процесуалната си функция, жалбата следва да съдържа обосновка в достатъчен обем – да конкретизира кои именно доказателства не са изследвани обективно, всестранно и пълно, кои доказателствени материали са останали необсъдени, кои са превратно преценени, кои обстоятелства са игнорирани и т. н. За разлика от контролираната инстанция по фактите, касационният съд не извършва всеобхватен служебен преглед на обжалвания съдебен акт, а съгласно чл. 347, ал. 1 от НПК се произнася единствено по възведените доводи, които трябва да са ясни и недвусмислено уточнени по съдържание. След като самите жалбоподатели не са изяснили в какво точно се състои недоволството им от съдебния акт и не са посочили конкретни доводи, които обосновават искането им, касационният съд няма правомощия по свой почин да замести тази непълнота по собствено усмотрение. Изключения от правилото, че касационната проверка не може да надхвърля рамките на доводите в жалбата, са процесуално допустими само в интерес на правосъдието, когато се касае до невъзведени особено съществени нарушения, които накърняват базисни човешки права, каквито нарушения в разглеждания случай не са допуснати. С оглед изложеното следва да се обобщи, че въззивният съд е оценил доказателствените материали във връзка с обвиненията против подсъдимия Ч. по чл. 131, ал. 1, т. 9, вр. чл. 130, ал. 1 от НК и по чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК, поради което процесуалната му дейност не страда от сериозни пороци, които да доведат до съмнителност на направените констатации. ВКС прие, че релевираното с жалбата на частните обвинители касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК също не е налице. В рамките на установените фактически положения законът е приложен правилно и точно, като няма основания да се отхвърлят правните изводи на САС, че нараняването на пострадалия М. Д. и прострелването на пострадалия И. Д. са осъществени от подсъдимия П. Ч. при условията на чл. 12, ал. 1 от НК. Известно е, че очертаните в тази разпоредба изисквания за допустимостта на неизбежната отбрана са: наличието на нападение, непосредственост на нападението, противоправност на нападението и насоченост на нападението срещу държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго. В разглеждания случай касаторите неоснователно оспорват наличието на непосредствено нападение от тяхна страна срещу личността и правата на подсъдимия. От една страна, възраженията им се основават върху твърдения за факти, които не са били приети за установени от инстанциите по фактите (че прострелването на св. М. Д. се е състояло извън имота на подсъдимия и че вторият прострелян, св. И. Д., е влязъл в двора на подсъдимия, за да го пита защо е ранил баща му), а от друга страна – не са съобразени с доктрината и съдебната практика по въпросите на неизбежната отбрана. Причинената на св. М. Д. лека телесна повреда от произведения от подсъдимия изстрел с огнестрелно оръжие в областта на външната част на дясното бедро на пострадалия е бил предшестван от ескалираща провокация на тримата свидетели Д., които в състоянието си на алкохолно опиване неразумно и без задръжки са решили да се саморазправят с подсъдимия заради сутрешното спречкване между него и св. М. Д.. От приетите за установени факти е видно, че конфликтът е започнал от тяхна страна с вербална агресия – отправяне на псувни и заплахи за „трепане” от св. М. Д.; впоследствие той и синовете му са се въоръжили с опасни средства – голям нож, вила и секира, по естеството си годни да причинят сериозни увреждания на здравето и живота на човек; тримата заедно са нахлули в двора на подсъдимия и са се насочили към него. Решимостта на свидетелите Д. да се саморазправят с подсъдимия, причинявайки му увреждания, красноречиво се обективира от обстоятелството, че са продължили да настъпват срещу него дори и след произведените два изстрела във въздуха, като са се оттеглили от имота му едва след раняването на пострадалия М. Д.. Особеностите на това поведение законосъобразно са преценени от съставите на СОС и САС като обуславящи извод за съществуване на реална и непосредствена опасност от увреждане на здравето и живота на подсъдимия Ч.. Нападението е непозволена от закона човешка проява, която пряко и непосредствено застрашава или накърнява държавни и обществени отношения, личността или законните права на гражданите. Съгласно р. І, т. 4 от ППВС № 12/73 г. нападението е непосредствено не само когато е започнало самото увреждане, но и когато е създадена реална и непосредствена опасност за увреждане на защитените обществени отношения. При обсъждания първи епизод от конфликта свидетелите Д. са създали обстановка, недвусмислено застрашаваща личността на подсъдимия – нахлуването на пияните агресори в имота му, мотивацията им за саморазправа, тяхното числено превъзходство, предварителното им снабдяване с опасни оръдия, упоритото им постъпателно приближаване към подсъдимия, въпреки произведените от него предупредителни изстрели. В такава ситуация за нападнатия съществува възможност да предприеме активни действия за защитата си, в това число и увреждайки нападателите си, макар че посегателството върху телесната му неприкосновеност все още не е било предприето. С оглед броя на нападателите, решимостта им „да накажат” подсъдимия, опасността на носените от тях сечива и скъсяването на разстоянието помежду им (до около 2 – 3 м.), по-късна реакция от страна на подсъдимия – при удрянето му или при замахването към него с някое оръдията от по-близко разстояние – би била неефикасна. Върху споменатата специфика на обстановката правилно е основан и изводът, че предприетото от подсъдимия защитно действие – произвеждане на изстрел с огнестрелно оръжие в краката на пострадалия М. Д. – съответства на характера и опасността на нападението, като причиненото увреждане – лека телесна повреда – е в рамките на необходимите предели. С оглед изложеното ВКС прие, че подсъдимият П. Ч. законосъобразно е оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 9, вр. чл. 130, ал. 1 от НК, тъй като обществената опасност и противоправността на извършеното от него при неизбежна отбрана деяние са изключени и то не съставлява престъпление. Причиненото на св. И. Д. нараняване също е причинено при условията на чл. 12, ал. 1 от НК. Ожесточението на този пострадал е нарастнало заради прострелването на баща му и той е предприел повторно навлизане в двора на подсъдимия, прескачайки високата разделителна ограда между имотите. Самият той не е отрекъл, че е възнамерявал да проникне в къщата на подсъдимия, като обяснението му за предприетото поведение (че възнамерявал да пита подсъдимия за прострелването на баща му) правилно е окачествено от предходните съдебни инстанции като напълно несъстоятелно, дори само защото той непосредствено е участвал в първия етап на инцидента, бил е очевидец на прострелването и много добре е знаел причините за това. Действителната причина за новото проникване в чуждия двор е било твърдото намерение на св. И. Д. да се саморазправи с подсъдимия, към осъществяване на което особено настоятелно се е насочил след нараняването на св. М. Д.. Към този момент общата обстановка е била коренно променена, като вторият епизод от конфликта се е отличавал със сериозна ескалация на напрежението. Пред двора на подсъдимия вече е била събрана въоръжена с различни предмети група от около 30 – 40 човека, като към местопроизшествието продължавали да се стичат хора. Ромите крещели закани към подсъдимия, замеряли къщата с камъни и шишета. Портата била отстранена, като част от лицата (охарактеризирани от свидетелите Ж. като „разярени”) нахлули в двора и започнали да къртят прозореца на магазина и вратата на къщата. На този фон обстоятелството дали при приближаването си към страничния прозорец на къщата пострадалият И. Д. е носел или не някакво оръдие няма решаващо значение. Неизбежна отбрана може да има и срещу нападение „с голи ръце”, когато макар и без оръдие „едно лице пряко и непосредствено се насочва към друго лице с цел да го напада” (Р. № 605-79-І). Такова нападение също може да застраши интересите на нападнатия и да обоснове правомерна отбрана. В разглеждания случай няма как да бъдат игнорирани фактите, че неустановен брой хора от събралото се множество, въоръжени с различни предмети и селскостопански сечива, са предприели активни разрушителни действия срещу имуществото на подсъдимия, за да проникнат от няколко различни места в дома му. При такива условия конкретното поведение на пострадалия И. Д., целящо изненадващо вмъкване в помещението, обективно се е явявало част от предприетото от тълпата нападение и е застрашавало реално и непосредствено личността на подсъдимия, а и на намиращата се заедно с него в къщата св. Б., които не са разполагали с никаква възможност за бягство. Извън изложеното, е безспорно, че неприкосновеността на собствеността на подсъдимия е била грубо погазена. При този етап от конфликта опасността от увреждане на подсъдимия е била още по-интензивна с оглед по-големия брой нападатели, яростта им, отправените закани за убийство, предметите и инструментите, с които са били въоръжени, предприетите действия по разрушаване на имуществото му, проявеното в предходен момент насилие от страна на св. И. Д. към св. М. Ж. – нанасянето на удар в лицето му, при опита му да възпре нашествието, невъзможността на подсъдимия и св. Б. да се оттеглят безопасно от местопроизшествието. С оглед тези съображения ВКС прие, че прострелването на пострадалия М. Д. при изненадващата му поява пред страничния прозорец на къщата, за да проникне в нея, представлява допустимо защитно действие, съответстващо на характера и опасността на нападението, като причинените вреди са в рамките на необходимите предели. Подсъдимият П. Ч. законосъобразно е оправдан и по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, тъй като обществената опасност и противоправността на извършеното от него при неизбежна отбрана деяние са изключени и то не съставлява престъпление. ІІ. Относно жалбата на поверениците на частните обвинители и граждански ищци В. М., А. Я. М., С. М., Р. М., С. Н. и Т. Ш.. От претендираните с нея касационни основания по чл. 348, ал. 1 и ал. 2 от НПК на първо място следва да се разгледат възраженията за съществени процесуални нарушения, тъй като евентуалното им наличие предопределя изхода на делото и препятства възможността за произнасяне по приложението на материалния закон, който касационен повод може да бъде обсъждан само при процесуално изрядно установени факти. ВКС намира, че възприетите от САС фактически положения, касаещи третото деяние на подсъдимия – смъртоносното прострелване на пострадалия Я. М., също са изведени при липса на съществени процесуални нарушения, като при оценката на доказателствените материали не са допуснати логически грешки. Въззивният съд е взел предвид комплексно всички събрани по делото доказателствени материали, относими към третия епизод от конфликта, и ги е анализирал коректно, обективно и аргументирано, стриктно според действителния им смисъл и съдържание, без да допуска превратна интерпретация, да игнорира обвинителните доказателства или да пресилва значението на оправдателните. Аналитичната дейност на съда е осъществена съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК, без да са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съдържание атакуваният съдебен акт в достатъчна степен отговаря на изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК. В него надлежно е възпроизведена приетата от въззивния съдебен състав фактология и съответстващата й юридическа част, като процесът на формиране на вътрешното убеждение на съда може да бъде безпрепятствено проследен, а правото на страните да узнаят какви именно съображения обуславят крайните изводи по същество е напълно обезпечено. Не могат да бъдат споделени възраженията на жалбоподателите срещу приетото фактическо положение, че пострадалият Я. М. при влизането си в къщата на подсъдимия бил въоръжен „с вила или лопата”. От залегналите в мотивите на решението (л. 27) съображения е видно, че въззивният съд не се е позовал безкритично на показанията на св.З. А., която е познавала пострадалия и е видяла при нахлуването му в помещението с компютърните конфигурации, че държи такъв предмет в ръцете си. Съобщените от свидетелката данни са съпоставени и преценени в контекста на останалата доказателствена съвкупност, преди всичко на обективно установените наранявания по подсъдимия, установени от заключението на съдебномедицинската експертиза, изготвено от д-р Т., както и на показанията на св. Б.. Наличната кореспонденция между тези доказателствени материали не позволява компрометиране на показанията на св. А. единствено на основание, че е работила в компютърния клуб на подсъдимия Ч.. Касаторите без основание се осланят на показанията на малолетните свидетели И. М. и М. С. (съответно на 9 и на 10 години към момента на деянието), които не били установили пострадалият да е носел вещи като „вила или лопата”. Поради ниската си възраст децата са били силно уплашени от конфликта, скрили се зад барплота в помещението и въобще не са възприели никакви обстоятелства за схватката в къщата и участвалите в нея лица. Те напуснали укритието си едва след прострелването на пострадалия Я. М., като св. С. видял трупа му, а св. М. си затворил очите с ръка, за да не гледа. Жалбоподателите неоснователно квалифицират като недопустимо предположение еднозначно приетото и от двете предходни съдебни инстанции фактическо положение, че пострадалият Я. М. е влязъл в помещението с компютрите, за да осъществи саморазправа с подсъдимия. САС убедително е аргументирал този извод (л. 32 от въззивното решение) със съображения за отсъствието на каквито и да е други причини, извън посочената, които биха могли да обяснят местонахождението на пострадалия в къщата на подсъдимия, при това въоръжен. Мотивирано е отхвърлено твърдението на съпругата на пострадалия, св. В. М., че той възнамерявал да изнесе простреляния преди това св. И. Д., с логичния довод, че последният не е успял да проникне в къщата, като след раняването е напуснал двора и се е намирал на улицата. ВКС преценява като хипотетично твърдението на частните обвинители М., Н. и Ш., че подсъдимият Ч. прострелял пострадалия Я. М. внезапно, преди между тях да се развие каквото и да е действие. Следва да се подчертае, че различните изводи, които съответните страни в процеса правят въз основа на извършения от самите тях собствен анализ на доказателствения материал, не са нито доказателства, нито доказателствени средства, не са меродавни за правилното решаване на делото, а по същество съставляват възможни хипотези, предлагани от страните за изясняване на деянието. В този смисъл твърденията на жалбоподателите формират една от възможните, но съвсем не единствена хипотеза за изясняване на случилото се в къщата между подсъдимия и неговите нападатели. Правно значение за правилното решаване на делото има само оценката на съда, направена въз основа на доказаните факти, в тяхната обективна логическа връзка. В случая лансираната от касаторите теза не отчита неоспоримите факти, че в къщата на подсъдимия са нахлули поне трима въоръжени нападатели, между които пострадалият М. и св. Ф. Д.; че между тях и подсъдимия се е разиграла яростна схватка, описана от св. Б.; че признаци за борба са били установени от полицейските служители свидетелите Т., Т. и К.; че подсъдимият Ч. е получил тежки наранявания, някои от които животозастрашаващи – разкъсно-контузна рана на главата следствие въздействието от тъпата част на брадва или друг твърд ръбест предмет, осем порезни рани по тялото (шията, челото, гърба, поясната област), множество контузии и охлузвания по главата, лицето и крайниците, счупване на VІ дясно ребро, порезно-прободно нараняване, проникващо в дясната гръдна кухина с нараняване на десния бял дроб с излив на кръв и въздух в плевралната кухина, открито счупване – изкълчване на лявата предмишница, счупване на лявата лакътна кост и изкълчване на главичката на лъчевата кост в лакътната става, като според заключенията на съдебномедицинските експертиза лицата, нанесли уврежданията, със сигурност са били най-малко две на брой; че оръжията – пистолетът и ловната пушка – са били изнесени от местопроизшествието; че съгласно заключението на приетата ДНК експертиза на вещественото доказателство пистолет „М.” ДНК профилът на изследваната кръв по това оръжие е показал пълно съвпадение с ДНК профила на подсъдимия Ч.. При съвкупната преценка на така изброените обстоятелства съдебните инстанции напълно законосъобразно в процесуален план са приели за доказано по несъмнен начин фактическото положение, че лицата, проникнали в къщата, между които и пострадалият Я. М., са реализирали особено агресивно и дръзко нападение срещу подсъдимия. Не се констатира твърдяното от касаторите съществено процесуално нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК, изразяващо се в допуснато в мотивите на въззивното решение противоречие относно точното основание за оправдаване на подсъдимия Ч.. Окръжният съд е счел, че наличните по делото косвени доказателства не са достатъчни за несъмнен извод за авторството на третото деяние в лицето на подсъдимия Ч., тъй като не била изключена възможността пострадалият Я. М. да е бил прострелян от някой от нападателите при отнемането на оръжието от подсъдимия. САС е проверил първоинстанционната присъда в очертаните от чл. 314, ал. 1 от НПК предели, като в резултат на проверката си се е солидаризирал с преобладаващата част от установените от първата инстанция факти и дадената от нея интерпретация на доказателствената съвкупност. В рамките на правомощията си по чл. 316 от НПК въззивният съдебен състав е извел ново фактическо положение по отношение на авторството на деянието – че смъртоносният изстрел е бил произведен от подсъдимия, като също е достигнал до извод за необходимост от оправдаването му по повдигнатото обвинение за умишлено убийство, но на основание чл. 12, ал. 1 от НК. Вярно е, че на л. 18 от решението съставът на САС е декларирал, че „изложената в мотивната част на присъдата на първия съд фактическа обстановка следва да бъде приета като вярна и обоснована”, но е пропуснал да уточни, че изводът му не включва фактическото положение относно авторството на третото деяние. Тази непрецизност обаче не може да бъде окачествена като съществена и няма значението, придадено й от касаторите. Твърдението за неясна воля на съда е пресилено, тъй като цитираната фраза е с обобщаващ оценъчен характер и не съдържа никаква конкретика, която да се конфронтира с други точно определени фактически констатации в съдебния акт, в частност със свързаните с третия етап от конфликта. Тезата на въззивния съд, че извършител на деянието е подсъдимият Ч., който е действал в хипотезата на неизбежна отбрана, е защитена в атакуваното решение по категоричен, ясен и недвусмислен начин, като доводите на защитниците на подсъдимия за недоказаност на обвинението изрично са отхвърлени като неоснователни (л. 26, л. 30 – л. 31). Възражението за формално несъответствие между диспозитивната и мотивната част на въззивното решение е по принцип основателно, тъй като точното основание за оправдаването на подсъдимия трябва да бъде отразено както в мотивите на съдебния акт, така и в диспозитивната му част. Правомощието по чл. 338 от НПК се упражнява от въззивния съд, когато намери, че не са налице основания за отмяна или изменение на първоинстанционната присъда, а в чл. 337, ал. 3 от НПК е регламентирана хипотезата за изменение на първоинстанционната присъда и само относно мотивите и основанията за оправдаването на подсъдимия. Констатираният пропуск обаче не е съществен по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК и не налага по необходимост отмяна на атакувания съдебен акт, защото предвид еднаквия краен резултат – оправдаване на подсъдимия по обвинението по чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. чл. 115 от НК, до който са достигнали и двете инстанции, нарушението не е довело до ограничаване на процесуалните права на касаторите частни обвинители и граждански ищци. В аспекта на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК настоящият съдебен състав изцяло се солидаризира с правните изводи на състава на САС. Установените факти обуславят извод за реализирано от поне три лица (пострадалия Я. М., св. Ф. Д. и от неустановено лице на име „М.”) срещу подсъдимия Ч. драстично и яростно нападение, причинило му тежки увреждания и сериозно застрашило живота му. Нападателите са били няколко на брой, атакували са подсъдимия от всички страни, използвали са опасни оръдия, годни да причинят смърт. Заради наличието на буйстващата пред къщата му тълпа пътят му за оттегляне чрез бягство е бил блокиран. В тази ситуация за нападнатия не е съществувала никаква друга възможност за спасение, освен да предприеме активни действия за отблъскване на нападението, смъртоносно увреждайки единия нападател чрез прострелване в областта на гърдите, което деяние е съответно на характера и опасността на нападението. ВКС отчита като неуместно внушението за дискриминационен нюанс в решението на САС, което според жалбоподателите създавало „усещане за предубеденост и заинтересуваност у съда в конфликтни ситуации между българи и роми”. Условията за неизбежна отбрана включват изисквания за допустимостта й и изисквания относно начина на извършването й, които са стриктно регламентирани в чл. 12, ал. 1 и ал. 2 от НПК. В съдебния си акт въззивният съд е изследвал именно посочените в закона признаци на неизбежната отбрана, като по никакъв начин не е дал повод аналитичната му дейност по разкриване на фактологията на деянията и юридическите му изводи да се свързват с други основания и съображения, освен с установените законови изисквания. С оглед изложеното ВКС прие, че въззивният съд законосъобразно е приел, че подсъдимият П. Ч. е умъртвил пострадалия Я. М. при условията на чл. 12, ал. 1 от НК, поради което деянието му не съставлява престъпление. Съгласно разпоредбата на чл. 46 от ЗЗД при неизбежна отбрана няма отговорност за вреди, поради което предявените от всички граждански ищци срещу подсъдимия Ч. граждански искове законосъобразно са отхвърлени като неоснователни. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 227 от 07.07.2015 г., постановено по ВНОХД № 76/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО, 3 състав. Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.