Р Е Ш Е Н И Е № 526 София, 10 януари 2013 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при участието на секретаря Лилия Гаврилова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 1945/2012 година. Производството е образувано по касационни жалби от защитниците на подсъдимите Д. Б. Д. и И. Г. Ф. срещу решение № 259 от 17.07.2012 год. по внохд № 633/2012 год. по описа на Софийския апелативен съд. В двете, идентични по съдържание и доводи жалби, се релевира основанието за проверка по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК и се иска изменяване на съдебния акт с намаляване на наложените на касаторите наказания като се намали и определеното по размер обезщетение на гражданските ищци, поради липсата на настъпили за последните значителни вредни последици. Твърди се, че при индивидуализиране на наказанията в проведеното по реда на глава ХХVІІ от НПК диференцирано производство, съдът е проявил несправедливост. При определянето на наказателните санкции не са отчетени в достатъчна степен направените от подсъдимите самопризнания, изразеното от тях съжаление за стореното и обстоятелството, че в хода на досъдебното производство двамата са спомогнали за разкриване на престъплението. Пред настоящия касационен състав подсъдимите Д. и Ф., както и процесуалните им представители поддържат жалбите по изложените в тях основания и доводи. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище, че касационните жалби на касаторите като неоснователни, следва да се оставят без уважение. За да се произнесе, Върховният касационен съд в този състав, за да се произнесе, съобрази следното: С присъда от 30.05.2012 год. по нохд № С-52/2012 год. на Окръжен съд-Монтана подсъдимите Д. Б. Д. и И. Г. Ф. са признати за виновни в това, че на 29.04.2011 год. за времето от 09.15часа до 18.00 часа на път ІV-81042, в района на моста над река Р., в землището на [населено място],обл. М., в съучастие като съизвършители, въоръжени с пневматичен пистолет „CZ 75D Compakt”, кал. 4,5мм, отвлекли И. Е. М. и П. А. М., и двамата от [населено място], с цел противозаконно да ги лишат от свобода, като деянието е извършено от две лица, по отношение на две лица, чието освобождаване е било поставено в зависимост от изпълнение на определено условие от страна на Е. И. М. от [населено място]-плащането на откуп в размер на 400000/четиристотин хиляди/лева, поради което и на основание чл. 142, ал. 3, т. 5, във вр. ал. 2, т. 1, т. 2 и т. 5, във вр. ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2, чл. 54 и чл. 58а, ал. 1 от НК са осъдени на по осем години лишаване от свобода и на конфискация-по отношение на Д. Д.-на ½ идеална част от собствения му апартамент № 109, находящ се в [населено място],ж.к.”Л.”,[жилищен адрес] вх.”Е”, ет. 6, а по отношение на И. Ф.-на собствения му л.а.м.”Рено 21 Н.”, с рег. [рег.номер на МПС] . На основание чл. 60, ал. 1, във вр. чл. 61 от ЗИНЗС на двамата подсъдими е определен първоначален „Строг” режим за изпълнение наказанието „лишаване от свобода” в затворническо общежитие от закрит тип, като на основание чл. 59, ал. 1 от НК е приспаднато от това наказание времето на предварителното им задържане по взета мярка за неотклонение, считано от 25.05.2011 год. до влизане на присъдата в сила. Д. Б. Д. и И. Г. Ф. са осъдени да заплатят солидарно на гр. ищци И. Е. М. и П. А. М. от [населено място] сумите от по седем хиляди лева, представляващи обезщетение за причинените им от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.04.2011 год. до окончателното им изплащане, като до пълния му предявен размер от по петнадесет хиляди лева исковете са отхвърлени като неоснователни. Съдът се е произнесъл по дължимата такса върху размера на уважените искове и по разноските по делото, които възложил в тежест на подсъдимите, а с определение от 30.05.2012 год. по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4, във вр. чл. 112 от НПК и по веществените доказателства по делото. С решение № 259 от 17.07.2012 год. по внохд № 633/2012 год. на Софийския апелативен съд присъдата е потвърдена. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 от НПК намира жалбите на касаторите за неоснователни, поради следното: За да може третата инстанция да коригира размера на наказанието, следва преди всичко да установи, че то е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК - очевидно да не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите на наказанието. В случая, тези условия не са налице. Първоинстанционното производство е проведено по реда на глава ХХVІІ от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК, при което двамата подсъдими са признали изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като са се съгласили да не се събират доказателства за тях. В изпълнение на задължението си по чл. 372, ал. 4 от НПК, съдът е постановил, че производството ще се проведе в рамките на диференцираната процедура, след като е установил, че самопризнанията на двамата подсъдими се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства. В рамките на направените самопризнания, подкрепящи се от събраната на досъдебното производство доказателствената съвкупност, решаващите съдилища са направили и верни правни изводи и са определили вида и размера на наказанията. Преценката на съдилищата по отношение наказанията на подсъдимите е съобразено със законовия механизъм за определянето им предвид процедурата по чл. 371, т. 2 НПК, при която е разгледано наказателното дело. Съгласно чл. 373, ал. 2 НПК, в случаите на чл. 372, ал. 4 НПК, ако съдът постанови осъдителна присъда, определя наказанието при условията на чл. 58а от Наказателния кодекс, т. е. при определяне на наказанието, съдът се ръководи от Общата част на този кодекс и намалява така определеното наказание с една трета. Този начин на определяне на наказанието, в случая, е спазен. При индивидуализация на санкциите първоинстанционният съд е отчел чистото съдебно минало на Д. и Ф., трудовата им заетост и обстоятелството, че при осъществяване на деянието, двамата не са оказали над пострадалите физическо насилие извън необходимото за преодоляване на съпротивата им. От друга страна, деянието по квалифицирания престъпен състав изпълва не една, а няколко от изпълнителните му форми, а именно-по т.т. 1, 3 и 5 на ал. 2 от чл. 142 от НК. Всичко това, включително интензитета на престъпната деятелност, обществената опасност на деянието, степента на участие на подсъдимите е оценено от съда, който съобразил разпоредбата на чл. 57, ал. 1 от НК и преценил, че деянието предмет на обвинението не съдържа такива отрицателни обществени характеристики, които да налагат определяне на наказанията на подсъдимите по втората от двете алтернативи в наказателния състав, а именно-доживотен затвор.Като е взел предвид смекчаващите и отегчаващите обстоятелства и отчел конкретиката на извършеното от подсъдимите деяние по време, място и механизъм на реализираните от тях неправомерни действия, довели до настъпване на вредоносните последици, Окръжният съд е диференцирал наказанията на подсъдимите за престъплението по чл. 142, ал. 3, т. 5, във вр. ал. 2, т. 1, т. 2 и т. 5 НК, и го определил на по дванадесет години лишаване от свобода за всеки от тях при условията на чл. 54 НК, което след това съобразно разпоредбата на чл. 58а, ал. 1 от НК редуцирал на по осем години лишаване от свобода. При индивидуализиране на наказанията в рамките на императивните предписания на чл. 373, ал. 2, във вр. чл. 371, т. 2 от НПК се преценява и процесуалното поведение на подсъдимия в хода на наказателното производство, включително и депозираните самопризнания. Последните, обаче, следва да се преценяват внимателно, с оглед характера и съдържанието им на доказателствен източник и средство за защита. Ако са спомогнали действително и своевременно за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител в хода на досъдебното производство, а не са логично следствие от ефективната дейност на органите на разследването, те трябва да се отчитат като смекчаващо обстоятелство, включително и в санкционните рамки по чл. 58а от НК. В случая, тази хипотеза не е налице, с оглед предприетите своевременни и адекватни действия на компетентните органи по разкриване на престъплението и на подсъдимите като негови автори. Настоящата касационна инстанция споделя изводите на първоинстанционния и на въззивния съд, че не са налице многобройни или изключителни смекчаващи вината обстоятелства за престъплението, по което касаторите са признати за виновни и осъдени, за да се направи извод, че и най-лекото предвидено в закона наказание ще се окаже несъразмерно тежко с извършеното, за да се приложи разпоредбата на чл. 58а, ал. 4, във вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК и то се определи под предвидения в закона минимум. Ето защо, настоящата инстанция счита, че наложените на подсъдимите Д. Д. и И. Ф. наказания по вид и размер се явяват напълно справедливи, съобразени с данните за обществената опасност на деянията и дейците и с целите по чл. 36 НК. Размерът на определените обезщетения за причинените на пострадалите И. и П. М. неимуществени вреди също не са завишени, а е съобразен с претърпените от тях психически тормоз, физически болки и страдания, унижения, потъпкване на човешкото им достойнството, страх, силно притеснение за живота и здравето им и чувството на безпомощност, след като принудително със заплахи и насочено към тях оръжие, възприемайки го като опасност са се подчинили, при което са били отведени на безлюдно място и продължително време са престояли там, заключени с белезници и вързани с въже, с целта на подсъдимите да се преодолее евентуалната им последваща съпротива или опит за бягство. В съответствие с общоприетия обществен критерий за справедливост, въплътен в нормата на чл. 52, във вр. чл. 45 ЗЗД и установената съдебна практика за подобни случаи, настоящият съдебен състав счита, че присъденият размер на обезщетенията е напълно справедлив. Ето защо, жалбите на касаторите са неоснователни и като такива следва да се оставят без уважение, а обжалваното въззивно решение като правилно и законосъобразно се остави в сила. Противното би било проява на неоправдан либерализъм спрямо подсъдимите и в противоречие на принципа за съответност на наказанието с престъплението, закрепен в чл. 35, ал. 3 от НПК. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд на РБ, III н. о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 259 от 17.07.2012 год. по внохд № 633/2012 год. по описа на Софийския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: