Р Е Ш Е Н И Е
№ 213
гр.София, 06.01.2017г.
в името на народа
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети септември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 5864/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Н. Н. А., чрез адв. В. Д., срещу въззивно решение № 1383/10.07.2015 г., постановено от Варненския окръжен съд по гр.д. № 1271/2015 г. в частта, с която исковете на С. И. Г. против Н. Н. А. са уважени по реда на чл. 422 ГПК.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 462/16.05.2016 г. в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за правилата, по които се тълкува волята на страните по договора, както и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса следва ли за възникване на солидарната отговорност да е налице определено правно основание или е достатъчно в договора да е записано, че едно лице отговаря солидарно с длъжника и в този случай съдът трябва ли да изясни конкретното договорно основание по чл. 121 ЗЗД.
Съставът на Върховния касационен съд споделя изцяло общоприетото тълкуване на чл. 20 ЗЗД, вкл. в представените от касатора съдебни актове, постановени по чл. 290 ГПК - решение № 67/30.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 1843/2013 г. на II т.о., решение № 105/30.06.211 г. на II т.о. на ВКС по г.д. № 944/2010 г., решение № 202/13.07.2012 г. по гр.д. № 680/2011 г. на I г.о. на ВКС, решение № 220/31.07.2014 г. на ВКС по гр.д. № 6126/2013 г. на IV г.о. Съдът, който следва да се произнесе за съществуването, съответно правата и задълженията на страни по договор, трябва да установи вида на същия. Той се определя от действителното му съдържание -действителната обща воля на страните. Във всички случаи на спор относно точния смисъл и действителното съдържание на постигнатото общо съгласие и целените с договора правни последици, съдът е длъжен да отговори аргументирано каква е действителната воля на страните. Когато уговорките са неясни, непълни и неточни и щом пораждат съмнение, тълкуването се извършва по критериите на чл. 20 ЗЗД. Отделните уговорки се ценят с оглед систематичното им място в договора и във връзка едни с други, като всяка една се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите и практиката и добросъвестността. Съдът, ведно с това, преценява обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му.
По въпроса следва ли за възникване на солидарната отговорност да е налице определено правно основание или е достатъчно в договора да е записано, че едно лице отговаря солидарно с длъжника и в този случай съдът трябва ли да изясни конкретното договорно основание по чл. 121 ЗЗД, съставът на Върховния касационен съд намира следното:
В обжалваното въззивно решение е прието, че ответникът дължи връщане на заетата сума, защото е солидарен длъжник, наред със заемополучателите, без да се изследва конкретното договорно основание за възникване на солидарността, като въззивният съд е намерил, че това не е необходимо, щом страните са приели да отговарят при условията на чл. 121 и сл. ЗЗД.
В решение № 76/20.04.2012 г. по т.д. № 134/2011 г. на ОС – Пазарджик е прието, че встъпването в дълг е само едно от основанията за възникване на уговорена пасивна солидарност, което, ако е валидно възникнало, ангажира отговорността на встъпилото лице, наред с първоначалния длъжник, при условията на солидарност, а правилата по чл. 121 ЗЗД са общи, поради което и в тази хипотеза на солидарност намират приложение.
В мотивите към решение № 24/03.04.2013 г. по т.д. № 998/2011 г. на I т.о. на ВКС е изяснено, че съгласно чл.121 ЗЗД солидарност между двама длъжници възниква по силата на закона или ако е уговорена между страните. Посочено е, че такава може да възникне, когато длъжниците са съдлъжници, а също и при договор за поръчителство, но двете хипотези са различни. Даден е пример с договор за заем. Солидарно съзадължени са лицата, които са получили паричната сума общо, без разграничение каква част поема всяко едно от тях и независимо от това на кое от тези лица е предадена фактически, като кредиторът може да претендира пълния размер на предоставения заем от всеки един от длъжниците. Солидарна отговорност възниква и при договор за поръчителство – чл.141, ал.1 ЗЗД, когато едно лице отговоря пред кредитора за изпълнение на задължението на длъжника, или в случая на договор за заем, поръчителят отговаря пред кредитора за връщане на паричната сума, без да е получил същата в собственост.
В решение № 570/15.12.2012 г. по гр.д. № 576/2012 г. на ОС – Враца е посочено, че солидарна отговорност възниква при много договори – при встъпване в дълг, авал, поръчителство, делкредере, като правата и задълженията на страните по тези договори са различни, възникват при различни фактически състави, предвидена е и различна форма за действителност.. Солидарна отговорност „по принцип“ не съществува и страната, която се позовава на такава, следва да я установи и докаже основанието за възникването й.
Съставът на Върховния касационен съд намира за правилно разрешението, прието в цитираните съдебни решения на ОС – Пазарджик, ВКС и ОС – Враца. Солидарната отговорност е налице във всички случаи, когато кредиторът има възможност да изисква от всеки от длъжниците цялото си вземане, като изпълнението на един погасява дълга и освобождава всички длъжници (чл. 122 ЗЗД). Общите правила, уредени в чл. 121-127 ЗЗД, са приложими за всички случаи, когато е налице пасивна солидарност, стига нещо друго да не е уговорено. Разликите се следват, както от изрично съдържащите се в този смисъл уговорки, така и от основанието за възникване на солидарността. Съдът трябва да установи вида на солидарната отговорност, според основанията за нейното възникване, за да определи спецификата на конкретните облигационни отношения.
По касационните оплаквания:
Касаторът твърди недопустимост на въззивното решение поради липса на процесуално право на иск по чл. 422 ГПК, защото заповедното производство било недопустимо (заявлението е подадено след срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД), поради произнасяне по нередовна искова молба, както и поради произнасяне по иск, основан на факти, различни от тези, съставляващи основание на молбата по чл. 410 ГПК пред заповедния съд; произнасяне по нещо различно от поисканото в исковата молба. Поддържа и оплаквания за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл. 236, ал. 2, чл. 269, изр. 2 ГПК, необоснованост и противоречие с материалния закон – чл. 20, чл. 138 и чл. 240, ал. 1 ЗЗД. Иска обезсилване на обжалваното решение, евентуално неговата отмяна и постановяване на друго, с което искът да се отхвърли. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски по делото, сторени във всички инстанции.
Ответникът по касация С. И. Г. не е изразил становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С писмени бележки, постъпили на 14.09.2016 г. е възразил срещу допустимостта на касационната жалба, на осн. чл. 280, ал. 2 ГПК и е изложил съображения за неоснователност на същата.
По нововъведеното възражение за недопустимост на касационното производство, съставът на Върховния касационен съд намира, че същото е неоснователно. Съгласно исковата молба, ищецът иска установяване на две вземания – главница от 2 750 евро - непогасен заем и 4 400 евро натрупана лихва за времето 17.12.2012 – 04.03.2014 г. Л. равностойност на всяка от претенциите към датата на подаване на исковата молба е над 5000 лв. Без значение е, че в определената за връщане по договора за заем сума от 2 750 евро ищецът – заемодател, бил калкулирал и възнаградителната лихва. Той основава претенцията си на едно вземане за главница, така е отправено и искането по чл. 410 ГПК, заповедният съд се е произнесъл също по искане за главница от 2750 евро.
Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид касационните оплаквания, доводите на страните, данните по делото и съобрази материалния закон, намира, че касационната жалба е основателна.
С. И. Г. е предявил против Ю. С. И., А. П. И. и Н. Н. А. искове за установяване, че ответниците му дължат солидарно 2 750 евро - непогасен заем и 4 400 евро натрупана лихва за времето 17.12.2012 – 04.03.2014 г. Първият ответник Ю. И. дължи сумата като заемополучател, а съпругата му А. И. и третият ответник – са солидарни длъжници, встъпили в чужд дълг.
Исковете са разгледани по реда на чл. 422 ГПК (нормата е процесуалноправна и не е основанието на спорното материално право).
Производството по отношение на първите двама ответника – съпрузите Ю. И. и А. И., е прекратено поради оттегляне на иска, с влязло в сила определение на първостепенния съд.
Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Варненски районен съд, е приел за установено по отношение на ответника Н. Н. А., че той дължи на С. И. Г. 2 500 евро – главница по договор за заем от 17.10.2012 г. и 250 евро възнаградителна лихва, начислена за периода 17.11.2012 г. – 17.12.2012 г. и е осъдил А. да заплати на Г. 521 лв. разноски в заповедното производство и 155,12 лв. разноски, сторени в исковото производство пред РС, както и 289,60 лв. съдебноделоводни разноски, сторени във въззивното производство.
За да постанови този резултат съдът установил, че е сключен договор за заем на 17.10.2012 г. между С. Г. – заемодател и Ю. И. – заемополучател, както и А. П. И. и Н. Н. А. – като солидарни длъжници. По силата на договора заемодателят се задължил да предаден на заемополучателя 2500 евро, а последният – да му я върне, ведно с уговореното възнаграждение. Съдът приел, че сумата е реално предадена, както и, че отговорността на Н. А. е по чл. 121 и сл. ЗЗД, като солидарен длъжник, за какъвто е посочен в договора и с оглед разписаните в чл. 6 от същия задължения. Според въззивната инстанция става реч за т.нар. пасивна солидарност, при която няколко длъжници дължат една и съща престация на един кредитор, като същият може да иска изпълнение от всеки съдлъжник. Поради това приел за неоснователно твърдението на ответника Н. А., че има качеството на поръчител. Съдът намерил, че независимо от това, че А. е подписал договора като поръчител, съглашението по съществото си не е такова, защото страните изрично са изразили волята си да отговарят солидарно към заемодателя не по силата на закона, а по силата на постигната между тях уговорка, изразена чрез подписването на договора. Възражението за прекомерност на договорената лихва е отхвърлено, като съдът е приел, че в тази част договорът не противоречи на принципа за автономия на волята, уреден в чл. 9 ЗЗД.
Установено е още, че съгласно договора, на 17.11.2012 г. заемополучателят Ю. И. трябвало да върне 250 евро, а на 17.12.2012 г. – 2 750 евро. По делото няма спор, че той погасил само първата вноска. На датата на втория падеж не са постъпили плащания нито от страна на заемополучателя, нито от страна на другите двама солидарни длъжници и обективно съединените искове са уважени до размера на 2 500 евро главница и 250 евро възнаградителна лихва. Исковете за разликата до пълния предявен размер са отхвърлени.
Оплакването за нередовност на исковата молба (непосочена цена на иска и невнесена държавна такса), съответно за недопустимост на въззивното решение, е неоснователно. В исковата молба цената на иска е изрично посочена и тъй като вземането е във валута, размерът на държавната такса се определя върху левовата равностойност по курса на БНБ към датата на подаване на иска, което е сторено по делото. Няма основание и доводът на касатора, че в съдебното решение съдът е длъжен да изложи съображения относно цената на иска, още по-малко – да посочи изрично къде и на коя страница тя била посочена от ищеца. Нещо повече, въпросът за цената на иска може да се повдига само в сроковете по чл. 70, ал. 1 ГПК, което по делото не е сторено, а посочването на левовата равностойност на вземане във валута не е елемент от редовността на исковата молба. Ако ищецът е останал задължен изцяло или отчасти за дължимата по исковата молба държавна такса, въззивният съд сам предприема действия по чл. 129, ал. 2 ГПК и само при неизпълнение в срок, обезсилва първоинстанционното решение и прекратява производството по делото. Дори въззивният съд, в подобна хипотеза, да е пропуснал да укаже на ищеца по делото да внесе дължимата държавна такса, касационната инстанция не обезсилва направо като недопустими въззивното и първоинстанционното решение, а преди това оставя без движение исковата молба с указания за внасяне/довнасяне на дължима държавна такса. При изпълнение на указанията, дефектът се санира с обратна сила, извършените процесуални действия запазват значението си и съдът може да се произнесе по основателността на касационната жалба. Само при неизпълнение, ще обезсили решенията на двете инстанции и ще прекрати производството по делото в обжалваната част, в изпълнение на правомощията по чл. 293, ал. 4, вр. чл. 270, ал. 3 ГПК (в този смисъл и разясненията в т. 4 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК, които не са загубили действие в тази си част по отношение на ГПК от 2007 г.). По настоящото дело, като съставът разясни и в определението по чл. 288 ГПК, дължимите от страните държавни такси за всички инстанции са изцяло платени.
Предметът на исковете, предявени по реда на чл. 415 ГПК (неточно посочен чл. 422 ГПК), е идентичен с предмета на искането по 410 ГПК пред заповедния съд, съответно и заповедният съд, и въззивният съд в исковото производство, са се произнесли по съществуване на задължение на Н. Н. А. към С. И. Г. по договор за паричен заем от 17.10.2012 г., а дали задължението на А. по договора следва да се квалифицира като поръчителство, встъпване в дълг или друг вид уговорена солидарност, има отношение към тълкуването на договора и приложението на материалния закон. От друга страна, с ТР 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че производството по реда на чл. 415 и 422 ГПК не е особен вид производство, а се развива по правилата на общия исков процес; предмет на установяване са спорните по делото обстоятелства. Ако в исковата молба са въведени правопораждащи факти, от които произтича вземането, различи от тези, въз основа на които е издадена заповедта за изпълнение, то тогава искът е допустим, но само като осъдителен, защото по отношение на предявеното с иска спорното вземане няма заповед, въз основа на която да се изпълни. В такъв случай, доколкото не е предявен иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, последната се обезсилва. Случаят не е такъв.
По изложените съображения, не е налице и произнасяне от съда по нещо различно от сезираното. В исковата молба ищецът твърди, че по договора от 17.10.2012 г. Н. А. е встъпил в дълга на Ю. И. по заемното правоотношение. Въззивният съд се е произнесъл, приемайки, че А. и И. отговарят пред заемодателя солидарно, но не в хипотезата на чл. 101 ЗЗД, а като съдлъжници по заема. Става реч за тълкуване и приложение на материалния закон, което няма отношение към допустимостта на съдебното решение.
Неоснователно е и оплакването в касационната жалба за нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК. Въззивният съд е изложил мотиви, като в тях е обсъдил доводите и възраженията на страните по делото, в рамките на предмета на въззивното производство. Касаторът явно прави смешение между възражения по предмета на делото и възражения (оплаквания) във въззивната жалба. Въззивната инстанция не е контролноотменителна, а втора по ред по съществото на материалния спор и не изследва първоинстанционното решение, а твърденията и доводите на страните по материалноправния спор, както и събраните по делото относими доказателства в рамките на въззивното обжалване. Това значи, че прави фактически и правни изводи, въз основа на които се произнася по материалноправния спор, а не дали едно разрешение на първостепенния съд е правилно или не, обосновани ли са заключенията му; оплакванията във въззивната жалба коментира доколкото те са свързани с материалноправния спор. Въззивният съд потвърждава по същество правилното решение, каквито и основания за отменяването му да са съществували, тъй като той е отстранил всички негови пороци – повторил е или е позволил на страните да повторят опорочените процесуални действия и е извършил или е позволил на страните да извършат пропуснатите процесуални действия.
Няма основания, предвид въведените фактически твърдения, въззивният съд по свой почин да провери за наличието на нарушена императивна материална разпоредба в отношенията между страните по повод на сключения между тях договор. Нормата на чл. 27 ЗЗД, която според касатора въззивният съд е следвало служебно да прецени, урежда различни хипотези на унищожаемост на договорите. Унищожаемият договор съществува в правния мир (за разлика от нищожния), унищожаването на договорите се извършва само по искане на страната, в чийто интерес законът го допуска или от нейните правоприемници (никога по инициатива на съда) – с нарочно предявен иск или чрез възражение по чл. 32, ал. 3 ЗЗД, надлежно заявено в преклузивните срокове; решението е конститутивно.
Неоснователно е и оплакването в касационната жалба, че недопустимо въззивният съд е извършил преценка относно действителната воля на страните по договора от 17.10.2012 г. Съдът, както стана ясно по-горе, е бил длъжен да го стори, поради съществуващия спор между насрещните страни относно съдържанието на отделни уговорки и целта на договора, а и поради установеното противоречие и неяснота в самия тест на писмения договор. В противоречие със задължителната съдебна практика, споделена и от настоящия състав като съответна на закона, съдът обаче е извършил тълкуването не по правилата на чл. 20 ЗЗД. Противно на разясненията по чл. 290 ГПК, дадени от настоящия състав, съдът не е изследвал и не се е произнесъл относно вида на правоотношението, от което е възникнала солидарната отговорност на ответника Н. А. и заемополучателя Ю. И..
Въззивното решение следва да бъде касирано и материалноправният спор – разгледан от касационната инстанция.
Предявени са обективно и субективно кумулативно съединени искове по реда на чл. 415 ГПК – в частта срещу Ю. И. по чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, в частта срещу А. И. и Н. А. – по чл. 138 ЗЗД. Ищецът основава вземането си на договор от 17.10.2012 г.
В титулната част на същия е посочено, че страните по него са, както следва: С. Г. -заемодател, Ю. И. – заемополучател, а Н. А. „солидарен длъжник“.
Както стана ясно, квалификацията „солидарен длъжник“ е обща, тя не дава информация за същината и характеристиките на отговорността на длъжниците към кредитора.
В края на писмения договор, С. Г. се е подписал като заемодател, Ю. И. като заемополучател, а Н. А. като поръчител.
Квалификациите на правоотношението, давани от страните, сами по себе си също не са определящи за неговата същност; важни са съдържателните уговорки, съгласието на страните и преследваната от тях цел.
От показанията на свидетеля С. В. С. (в съпружеско съжителство с ищеца), ценени от съда при условията на чл. 172 ГПК, се установява предаването на парите от нея, по поръчение на С. Г., на Н. А., действащ от името и за сметка на заемополучателя Ю. И..
Показанията на свидетеля Н. А. А., баща на ответника, ценени също при условията на чл. 172 ГПК, не могат да опровергаят установеното по-горе от свидетеля С. относно реалното предаване на парите. Това, че синът Н. А. по същото време работел по трудов договор, не изключва възможността да се срещне със С. С. на 17.12.2012 г. между 12.00 – 13.00 ч.
Съдът приема, че уговорената в договора сума от 2 500 евро е получена от Ю. И. – за този извод е без значение валутата, в която е извършено плащането, както и чрез кого са действали заемодателят и заемополучателят.
В договора също изрично е уговорено, че заемът се получава от Ю. И., той следва да го върне, ведно с уговорена по договора лихва. Ако заемополучателят погаси предсрочно заема, заемодателят нему дължи суми и облекчения, предвидени в чл. 3.4.1 и чл. 3.4.2 по договора. Отговорността на солидарните длъжници Н. А. и А. И., предвидена по договора, е в рамките на чл. 121-126 ЗЗД.
Няма спор, че има извършено погасяване на дълга от Ю. И. със сума от 250 евро.
При тези данни, а и при изричното признание в исковата молба, че сумата е дадена и получена от Ю. И., следва, че той и „солидарният длъжник“ Н. А. не са съзадължени, всеки до обема на цялото, към заемодателя С. Г.. Задължението на Ю. И. към С. Г. е предпоставка за съществуването на задължението на Н. А. към С. Г., с отпадането на задължението на Ю. И., отпада и задължението на Н. А.. При солидарната съзадълженост съществуването на едно от задълженията не е предпоставка за съществуването на другото, всеки съзадължен дължи на свое и независимо основание, като отпадането на едно от задълженията не предизвиква отпадане на другите.
При встъпването в дълг едно трето на правоотношението между кредитора и главния длъжник лице се съгласява да поеме съществуващо задължение като солидарен длъжник – било по договор между третото лице и кредитора, било по договор между стария и новия длъжник. Встъпването в дълг, когато следва от сключен между кредитора и встъпващия в дълг договор, наподобява поръчителството, но встъпилият в чужд дълг е винаги отговорен на същото правно основание, на което дължи първоначалния длъжник и солидарно с него. В хипотезата на чл. 101 ЗЗД отговорността на встъпилия нов длъжник, за разлика от солидарната съзадълженост, възниква само ако има главно задължение и отношенията между кредитор, но не е акцесорна на главното задължение.
Задължението на поръчителя също зависи от съществуването на главното задължение, за разлика от солидарната съзадълженост, но е винаги акцесорно на главното задължение, за разлика и от встъпването в чужд дълг, и от солидарната съзадълженост. Поръчителят отговаря на собствено правно основание, докато встъпилият в дълг дължи на същото правно основание, по силата на което дължи и първоначалният длъжник и солидарно с него.
Съдът, като анализира съдържанието на уговорените в писмения договор права и задължения на страните по него, подписването му от Н. А. в качеството на поръчител, което не противоречи на определянето му в титулната част като „солидарен длъжник“ и на съществените уговорки в договора, реалното предаване и преминаваното на парите в патримониума на заемополучателя Ю. И., очакването той да погаси дълга, показанията на свидетеля С. С., че Н. А. е лично отговорен, ако заемополучателя не върне заема, намира, че намерението на страните по договора и преследваната от тях цел, е Н. А. да обезпечи дълга на Ю. И.. Задължението му е акцесорно на това по заема и е уговорено като поръчителство.
Поръчителят, съгласно чл. 147, ал. 1 ЗЗД, не отговаря за главното задължение, ако кредиторът не е предявил иска си в шестмесечен срок от падежа. Шестмесечният срок е преклузивен, за който съдът е длъжен да следи и служебно, както е изяснено в т. 4в на ТР № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС. Искът, предявен по реда на чл.415 и 422 ГПК, е продължение на защитата, предприета по чл. 410, съответно чл. 417 ГПК, след направени възражения на длъжника в заповедното производство, поради което спазването на срока се преценява към датата на подаване на заявлението пред заповедния съд.Ако искането по заявлението е уважено и заповед за незабавно изпълнение е издадена, позоваването на погасяване на субективното материално право на кредитора спрямо поръчителите, може да бъде направено и в производството по реда на чл. 415 и чл. 422 ГПК, както е в случая. Дори и без изричен довод, съдът служебно в исковото производство и сам дължи преценка за спазването на срока по чл.147 ал.1 предл.1 ЗЗД, защото се касае за наличие на процесуална предпоставка за съществуване правото на иск.
Безспорно е по делото, че падежът на вземането, предмет на делото, е на 17.12.2012 г. Молбата по чл. 410 ГПК е подадена на 04.03.2014 г., което е след срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. С изтичането му е погасено самото поръчителство. Ето защо, искът срещу Н. А., в обжалваната пред ВКС част, се явява недопустим, като въззивното решение следва да бъде обезсилено и производството по делото прекратено в тази част. Издадената по чл. 410 ГПК заповед в частта, с която Н. Н. А. е осъден да заплати на С. И. Г. 2 500 евро – главница по договор за заем от 17.10.2012 г. и 250 евро възнаградителна лихва, начислена за периода 17.11.2012 г. – 17.12.2012 г., както и 521 лв. разноски в заповедното производство, следва да бъде обезсилена с настоящото решение, както изрично е указано в т. 13 от ТР 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В частта, с която искът, предявен по реда на чл. 415 ГПК, против Н. А. е отхвърлен, въззивното решение е влязло в сила и касационната инстанция служебно не може да се произнася по допустимостта му, съответно в тази част и заповедта за изпълнение не се обезсилва.
При така постановения резултат, С. Г. следва да заплати на Н. Н. А. сумата в размер на 2423,32 лв., сторени във всички инстанции съдебноделоводни разноски по иска, предмет на касационно обжалване.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 1383/10.07.2015 г., постановено от Варненския окръжен съд по гр.д. № 1271/2015 г. в частта, с която е прието за установено, че Н. Н. А. дължи на С. И. Г. 2 500 евро – главница по договор за заем от 17.10.2012 г. и 250 евро възнаградителна лихва, начислена за периода 17.11.2012 г. – 17.12.2012 г. и Н. А. е осъден да заплати на С. Г. 521 лв. разноски в заповедното производство и 155,12 лв. разноски, сторени в исковото производство пред РС, както и 289,60 лв. съдебноделоводни разноски, сторени във въззивното производство.
ПРЕКРАТЯВА производството в тази част по гр.д. № 5864/2015 г. по описа на ВКС, IV г.о., по гр.д. № 1271/2015 г. на Варненския окръжен съд и по гр.д. № 5559/2014 г. на Варненския районен съд.
ОБЕЗСИЛВА заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 2750/2014 г. от Варненския районен съд, в частта с която Н. Н. А. е осъден да заплати на С. И. Г. 2 500 евро – главница по договор за заем от 17.10.2012 г., 250 евро възнаградителна лихва, начислена за периода 17.11.2012 г. – 17.12.2012 г. и 521 лв. разноски в заповедното производство.
ОСЪДЖА С. И. Г. да заплати на Н. Н. А. сумата в размер на – съдебдноделоводни разноски, сторени по делото във всички инстанции, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|