1 10 Р Е Ш Е Н И Е № 43 гр. София, 26.07.2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на двадесет и първи март две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА при секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА като изслуша докладваното от съдия Мадлена Желева т. д. № 450 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Р. И. и частна касационна жалба на П. К. в качеството на адвокат на А. Р. И. срещу решение № 1104 от 03. 06. 2020 г. по в. гр. д. № 2408/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав. Касационната жалба е насочена срещу решението на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 7645 от 05. 12. 2018 г. по гр. д. 842/17 г. на Софийски градски съд, І ГО, 9 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. Р. И. иск по чл. 432, ал. 1 КЗ срещу „ЗД „Бул инс““ АД, [населено място] за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 20. 09. 2016 г., за разликата над 10 000 лв. до 25 000 лв., както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. Р. И. срещу „ЗД „Бул инс““ АД иск за заплащане на законната лихва върху обезщетението за времето от 5. 10. 2016 г. до 5. 01. 2017 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон. Твърди, че изводът на въззивния съд за наличие на съпричиняване на вредите от пострадалия ищец в размер на 50 % е неправилен. Оспорва заключението на въззивния съд за принос на ищеца, доколкото по делото не е категорично доказано, че пострадалият не е ползвал предпазен колан и че ако е ползвал такъв, не би получил уврежданията, съответно други такива с по-тежък характер поради поставен колан. Счита за неясни мотивите на въззивния съд във връзка с приноса на пострадалия за вредите поради отказ от оперативно лечение, доколкото в решението е прието, че с консервативното лечение са избегнати негативните последици от операция- образуване на тромби, увреждане от анестезия. Изразява становище, че съдът неправилно е определил конкретната степен на приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, доколкото не е съобразил извършените от застрахования водач на МПС, в което е пътувал увреденият, множество и груби нарушения на правилата за движение по пътищата. В касационната жалба се поддържа, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на чл. 52 ЗЗД, тъй като решаващият състав не е съобразил в достатъчна степен броя и вида на уврежданията на пострадалия, продължителността на възстановяването му, неудобствата, ограниченията и последиците от уврежданията, отраженията им върху психиката на ищеца, невъзможността му да работи, възрастта му, както и нивата на застрахователно покритие. Касаторът излага доводи, че апелативният съд неправилно е присъдил законната лихва върху дължимото обезщетение, считано от 5. 01. 2017 г., а не от 05. 10. 2016 г. - датата на уведомяване на ответника по заведената претенция. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Депозираната частна касационна жалба е насочена. срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено определение, погрешно наименувано решение № 971 от 11. 02. 2019 г. по гр. д. № 842/2017 г. на СГС, постановено по молба по чл. 248 ГПК. В нея се твърди, че атакуваният акт е неправилен, доколкото съдът не е съобразил направеното от ищеца възражение за прекомерност на претендираното от ответника като разноски адвокатско възнаграждение. Ответникът „ЗД „Бул инс““ АД оспорва жалбите и изразява становище за неоснователността им. Поддържа, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е отчел всички релевантни обстоятелства, установени по делото, и не е нарушил принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Твърди, че изводите на съда за основателност на възражението за принос на пострадалия за увреждането и за степента на този принос съответства на доказателствата по делото и на практиката на ВКС по приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Прави искане за присъждане на разноски за касационната инстанция. С определение № 60719 от 23. 12. 2021 г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част по значимия за изхода на делото правен въпрос: „Кои са предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди и по какъв начин се определя конкретната степен на приноса на увредения?“. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба, прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното въззивно решение, Софийски апелативен съд е приел, че от събраните по делото писмени доказателства, свидетелски показания на самокатастрофиралия водач С. Т. и заключение на съдебната-автотехническа експертиза се установява, че на 20. 09. 2016 г. при управление на автомобил м. Пежо, мод. 206, ДК [рег.номер на МПС] , с износени гуми и поради навлизане в десен завой със скорост над критичната – около 48 км/ч колата напуснала платното, преминала през насрещното и осъществила инициален кос предно-ляв удар в предпазния парапет, след което се приплъзнала по неговото протежение и преустановила движението си в установеното от огледа местоположение. След обсъждане на заключението на автотехническата експертиза, прието в първоинстанционното производство, и на заключението на съдебномедицинската експертиза, прието във въззивното производство, въззивният съд е формирал извод, че пострадалият ищец е пътувал без поставен обезопасителен колан. Позовал се на експертното мнение на вещото лице лекар, че видът на травмите на ищеца предполага свободно движение на тялото в купето, без задържане от предпазен колан; травматичното увреждане на дясната раменна кост е настъпило при директен силен удар в арматурното табло. В решението е извършена преценка, че паричният еквивалент - 20000 лв. на страданията на ищеца във връзка с телесни увреждания, причинени при ПТП на 20. 09. 2016 г., е правилно определен от първоинстанционния съд. Преценката за този размер на обезщетението е мотивирана с обстоятелствата, че: на ищеца във връзка с полученото счупване на дясната раменна кост е осъществено консервативно лечение /поставяне на гипсова имобилизация/, като така са избегнати негативните последици на операция; периодът на възстановяването му е бил шест месеца, като не са доказани трайни остатъчни последици от счупването с оглед възможното преодоляване на ограничението в движението на лакътната става; увреждането не е изисквало лечение при строг постелен режим и пълна зависимост от помощта на близките на пострадалия; с оглед гипсираната ръка самообслужването на ищеца е било затруднено. В решението е формиран извод, че обезщетението следва да бъде намалено с 50 % с оглед основателността на направените от ответника възражения за съпричиняване, тъй като по делото се установява, че пострадалият е пътувал без поставен обезопасителен колан и е отказал да му бъде извършена операция с фиксация на счупените фрагменти, което би скъсило времето за възстановяване и минимизирало вредите. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение: По въпроса за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и определяне на степента на съпричиняване на вредоносния резултат е формирана задължителна практика на ВС и ВКС, намерила израз в ППВС № 17/1963 г. и Тълкувателно решение № 1 от 23. 12. 2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 206 от 12. 03. 2010 г. по т. д. № 35/09 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 98 от 24. 06. 2013 г. по т. д. № 596/12г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 151 от 12. 11. 2010 г. по т. д. № 1140/11г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 169 от 02. 10. 2013 г. по т. д. № 1643/12 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 16 от 04. 02. 2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на ВКС, І т.о., решение № 92 от 24. 07. 2013 г. по т. д. № 540/12 г. на ВКС, І т.о., решение № 117 от 8. 07. 2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 118 от 27. 06. 2014 г. по т. д. № 3871/2013 г., І т. о., решение № 15 от 19. 02. 2020 г. по т. д. № 146/2019 г., ІІ т. о. и др., според която, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. В случаите, при които пострадалият е пътувал в лек автомобил, без да ползва предпазен колан, това обстоятелство не обуславя само по себе си приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Намаляване на обезщетението за вреди ще е допустимо само при наличието на категорични доказателства, че вредите не биха настъпили, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан. Определянето на степента на съпричиняване предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредите. По същество на касационната жалба: Въззивното решение в обжалваната част е постановено в отклонение от практиката на ВС и ВКС по значимия за спора правен въпрос и е частично неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Неоснователни са касационните доводи, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Определеното от въззивния съд обезщетение за претърпените от ищеца вреди във връзка с телесни увреждания при ПТП, настъпило на 20. 09. 2016 г. в размер на 20 000 лв. е съобразено с изяснените в ППВС № 4/1968 г. и постоянната практика на ВКС критерии за справедливост и установените по делото релевантни обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост. Отчетени са характерът и тежестта на увреждането – счупена дясна раменна кост в долната част, проведеното на ищеца консервативно лечение – гипсова имобилизация, поддържана за период от 4 месеца, продължителността на възстановителния период – 6 месеца, претърпените от ищеца болки, трудности в самообслужването и нужда от помощ, негативното отражение на травмата при ПТП върху психиката на му, липсата на доказани трайни остатъчни последици от счупването, както и моментът на настъпване на вредите. Поради това настоящият състав споделя становището на въззивната инстанция, че сумата от 20 000 лв. съставлява справедливо обезщетение за претърпените от касатора неимуществени вреди. При произнасяне по основаното на чл. 51, ал. 2 ЗЗД възражение на застрахователя, въззивният съд неправилно е приел, че ищецът е допринесъл за вредите, тъй като е отказал да му бъде извършена операция за фиксация на счупените фрагменти, и необосновано е завишил степента на съпричиняване на вредите от страна на пострадалия. Настоящият състав на ВКС споделя изводите на решаващата въззивна инстанция за принос на пострадалия за увреждането поради неизползването на обезопасителен колан в съответствие с изискването на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП, мотивиран с установеното от заключението на автотехническата експертиза, прието в първоинстанционното производство, и заключението на съдебномедицинската експертиза, прието във въззивното производство, че по време на катастрофата пострадалият е бил без поставен колан, въпреки оборудването на автомобила с такъв, както и че при правилно поставен колан не би настъпило такова травматично увреждане на дясната раменна кост. Касае се до констатации, основани на установения механизъм на ПТП /удар отпред вляво в неподвижна преграда на самокатастрофиралия автомобил при десен завой/ и скоростта на лекия автомобил /не по-ниска от 48 км/ч/, на данните за разположението на тялото на ищеца на предната дясна седалка и за завъртането на тялото напред и наляво в посока обратна на часовниковата стрелка, при което дясната ръка се е травмирала в дясната част на арматурното табло при силния начален удар. Съобразено е категоричното заключение на вещото лице д-р Й. по съдебномедицинската експертиза, приета от въззивната инстанция, че видът на травмата на ищеца предполага свободно движение на тялото в купето, без задържане от предпазен колан; че механизмът на ПТП изключва възможността ръката да се е травмирала в дясната врата и че при поставен колан не би могло да се получи травматичното увреждане на дясната раменна кост на ищеца. Неоснователни са доводите в касационната жалба, че въззивният съд неправилно не е кредитирал заключението на съдебномедицинската експертиза, изготвено от вещото лице д-р С., и прието в първоинстанционното производство, относно възможността горните крайници да пострадат независимо от поставения колан, и показанията на свидетеля Т., водач на самокатастрофиралия автомобил, че пострадалият е бил с поставен колан. Посоченото вещо лице не е дало заключение по поставения от ответника въпрос при удар в кои части на купето на автомобила са настъпили уврежданията на ищеца, като изрично е заявило при приемане на заключението, че точен отговор на този въпрос може да бъде даден след депозиране на заключението на автотехническата експертиза. Именно това е сторено от вещото лице д-р Й. във въззивното производство, което е основало експертните си изводи на данните за механизма на ПТП и заключението на автотехническата експертиза. Що се отнася до свидетелските показания на делинквента, който е заявил, че не е пострадал при ПТП, то въззивният съд правилно не ги е кредитирал в частта досежно извода на свидетеля, че пътуващите в колата са били с колани, доколкото се е задействала въздушната възглавница, като противоречащи на останалите събрани по делото доказателства за отворена въздушна възглавница само пред шофьорското място и за непоставен предпазен колан от страна на пътуващия на дясната предна седалка ищец. Основателни са касационните доводи за неправилност на извода на въззивния съд, че е налице принос на пострадалия за вредоносните последици, доколкото същият е отказал оперативно лечение. Съгласно заключението на съдебномедицинската експертиза, прието в първоинстанционното производство и обясненията на експерта в съдебното заседание при приемане на заключението, счупвания като полученото от ищеца могат да се лекуват оперативно или консервативно с различни видове гипсова имобилизация, но при последния вид лечение по-често се получават усложнения, по-лоши резултати от лечението и е налице вероятност от ограничен обем на движенията в дясната лакътна става. С оглед цитираното заключение и липсата на конкретни доказателства, че при ищеца са налице усложнения или последици в резултат от отказа за оперативно лечение на счупването на раменната кост, настоящият състав счита, че този отказ не е довел до увеличаване обема на вредите и съответно не би могъл да бъде отчитан по повод направеното въз основа на това обстоятелство възражение на ответника по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл направеният от въззивния съд противоположен извод е необоснован и незаконосъобразен. Определеният размер на обезщетението следва да бъде редуциран с 30 %, тъй като при съпоставяне на действията на пострадалия пътник, който се е возил в лек автомобил на предна дясна седалка без поставен предпазен колан, и на водача на лекия автомобил, установени с влязлото в сила решение по НАХД № 523/2019 г. на Габровски районен съд– нарушаване на правилото за движение по пътищата по чл. 20, ал. 2 ЗДвП с оглед движението му със скорост, несъобразена с пътните условия – влажното платно и състоянието на автомобила – износените протектори на предните гуми, довело до нарушаване устойчивостта на автомобила, преминаването в лявата пътна лента и удар в бетонна преграда, се налага извод за съществен принос на водача за настъпване на самото произшествие, а оттам и за причинените на ищеца увреждания. Наред с това, пътувайки в колата без да постави обезопасителен колан в съответствие с изискването на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП, ищецът е допринесъл за увредата, която не би получил при ползването на колан. По тези съображения при приетото съотношение на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия и определеното обезщетение за неимуществени вреди от 20 000 лв., дължимото обезщетение следва да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД с размера на приетото съпричиняване, т. е. с 30 % или искът се явява основателен за сумата от 14 000 лв. Основателни са и оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд неправилно е споделил становището в първоинстанционното решение, че законната лихва за забава върху обезщетението за неимуществени вреди се дължи не от безспорната между страните дата на уведомяване на ответника по заведената претенция /5. 10. 2016 г./, а от датата на изтичане на тримесечния срок по чл. 496, ал. 1 КЗ – 5. 01. 2017 г. Съгласно формираната практика на ВКС, намерила израз в решение № 167 от 30. 01. 2020 г. по т. д. № 2273/2018 г., ІІ т. о., решение № 128 от 4. 02. 2020 г. по т. д. № 2466/2018 г., І т. о., решение № 60112 от 1. 12. 2021 г. по т. д. № 1221/2020 г., І т. о. и решение № 72 от 29. 06. 2022 г. по т. д. № 1191/2021 г., І т. о., която напълно се споделя от настоящия състав, в хипотезата на пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ в застрахователната сума по чл. 429 КЗ /в сила от 1. 01. 2016 г./ се включва дължимото от застрахования спрямо увреденото лице обезщетение за забава за периода от момента на уведомяване на застрахователя, респ. предявяване на претенцията от увреденото лице пред застрахователя. На основание чл. 493, ал. 1, т. 5 вр. чл. 429, ал. 2 вр. ал. 3 КЗ застрахователят следва да покрие спрямо увреденото лице отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава, считано от по-ранната дата на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от застрахования или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице. Тези лихви застрахователят дължи не за собствената си забава, а за забавата на застрахования делинквент, с оглед функционалната обусловеност на отговорността на застрахователя от отговорността на делинквента. След изтичане на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ и при липсата на произнасяне и плащане на обезщетение от застрахователя, същият дължи законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за собствената си забава. Поради това в случая върху обезщетението за неимуществени вреди, дължимо на ищеца, следва да се присъди законната лихва за забава, считано от 5. 10. 2016 г. – датата на заявяване на претенцията на ищеца пред застрахователя. Поради изложеното въззивното решение е частично неправилно. С оглед правомощията на касационната инстанция по чл. 293, ал. 2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която е потвърденото първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл. 432, ал. 1 КЗ над присъдения размер от 10 000 лв. до 14 000 лв., както и в частта, с която е отхвърлен искът за присъждане на законна лихва за забава върху обезщетението за неимуществени вреди за периода от 5. 10. 2016 г. до 4. 01. 2017 г. и тъй като не се налага извършване на нови или повтаряне на съдопроизводствени действия от въззивната инстанция, ВКС следва да постанови решение по същество, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер на 4 000 лв., ведно със законната лихва за забава, считано от 5. 10. 2016 г. да окончателното му изплащане, както и законната лихва за забава върху присъденото с влязлото в сила в тази част решение обезщетение за неимуществени вреди от 10 000 лв. за периода от 5. 10. 2016 г. до 4. 01. 2017 г. В останалата обжалвана част решението на въззивния съд следва да се остави в сила. Изходът на делото налага ответникът да бъде осъден да заплати на адвокат П. К., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, адвокатско възнаграждение с ДДС в размер общо на 1 143, 20 лв. за първоинстанционното и въззивното производство, определено при приложение на нормите на чл. 2, ал. 5 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК с оглед резултата по делото на касационния жалбоподател следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 346, 67 лв. Касационният жалбоподател дължи на основание чл. 78, ал. 3 ГПК заплащане на разноските, направени от застрахователя за адвокатско възнаграждение и депозит за експертизи и свидетели за първата инстанция, съобразно отхвърлената част от иска, както и разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното решение с оглед отхвърлената част от въззивната жалба. Основателно е направеното от ищеца възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Заплатеното от ответника възнаграждение на представлявалия го адвокат за първата инстанция е в размер на 4000 лв., а за въззивното производство - в размер на 1 500 лв. Минималното адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. е в размер на 1 880 лв. за първоинстанционното производство и 1280 лв. за въззивното производство. Като съобрази фактическата и правна сложност на делото и обема на правната защита и съдействие, предоставени на ответника, съставът на ВКС намира, че при визирания минимален размер уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение е прекомерно, съответно е налице основание за редуцирането му по чл. 78, ал. 5 ГПК до минималния размер. С оглед изложеното на ответника следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер от 1 828, 13 лв. за първата и въззивната инстанция, както и разноски за експертизи и свидетели за първата инстанция в размер на 144, 18 лв., съответно общо разноски в размер на 1 972, 31 лв. при съобразяване резултата по делото. За касационното производство ответникът не е представил доказателства за направени разноски, поради което не е налице основание за ангажиране на отговорността на насрещната страна за сторени такива. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК в тежест на ответника по касация следва да се възложи дължимата държавна такса в размер на 350 лв., определена върху уважената в касационното производство част от иска. С оглед изхода на касационното производство и доколкото отговорността за разноски бе разпределена съобразно крайния изход на спора, частната касационна жалба следва да се остави без разглеждане. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 1104 от 03. 06. 2020 г. по в. гр. д. № 2408/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав в частта, с която е потвърдено решение № 7645 от 05. 12. 2018 г. по гр. д. № 842/17 г. на Софийски градски съд, І ГО, 9 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. Р. И. иск по чл. 432, ал. 1 КЗ срещу „ЗД „Бул инс““ АД, [населено място] за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 20. 09. 2016 г., за разликата над 10 000 лв. до 14 000 лв., в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. Р. И. срещу „ЗД „Бул инс““ АД иск за заплащане на законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за времето от 5. 10. 2016 г. до 5. 01. 2017 г., както и в частта за разноските, като ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА „ЗД „Бул инс““ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на А. Р. И., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], обл. Стара З. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумата от 4 000 лв. /четири хиляди лв./, разликата над присъдените 10 000 лв. до дължимите 14 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 20. 09. 2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 5. 10. 2016 г.. до окончателното плащане, както и законната лихва върху сумата от 10 000 лв. /десет хиляди лева/, присъдено обезщетение за неимуществени вреди в резултат на същото ПТП, за периода от 5. 10. 2016 г. до 4. 01. 2017 г. ОСЪЖДА „ЗД „Бул инс““ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на адвокат П. К. от САК, с адрес [населено място], [улица] сумата от 1 143, 20 лв. /хиляда сто четиридесет и три лева и 20 ст./ адвокатско възнаграждение с ДДС за първоинстанционното и въззивното производство, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. ОСЪЖДА А. Р. И., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], обл. Стара З. да заплати на „ЗД „Бул инс““ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] разноски за първоинстанционното и въззивното производство в размер на 1 972, 31 лв. /хиляда деветстотин седемдесет и два лева и 31 ст./ ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1104 от 03. 06. 2020 г. по в. гр. д. № 2408/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав в частта, с която е потвърдено решение № 7645 от 05. 12. 2018 г. по гр. д. № 842/17 г. на Софийски градски съд, І ГО, 9 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. Р. И. иск по чл. 432, ал. 1 КЗ срещу „ЗД „Бул инс““ АД, [населено място] за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 20. 09. 2016 г., за разликата над 14 000 лв. до 25 000 лв. ОСЪЖДА „ЗД „Бул инс““ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на А. Р. И., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], обл. Стара З. разноски за касационното производство в размер на 346, 67 лв. /триста четиридесет и шест лева и 67 ст./. ОСЪЖДА „ЗД „Бул инс““ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати по сметка на Върховен касационен съд сумата от 350 лв. /триста и петдесет лева/ държавна такса, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК. ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частна касационна жалба, подадена от адвокат П. К. срещу решение № 1104 от 03. 06. 2020 г. по в. гр. д. № 2408/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав в частта, с която е потвърдено определение, погрешно наименувано решение № 971 от 11. 02. 2019 г. по гр. д. № 842/2017 г. на СГС, постановено по молба по чл. 248 ГПК Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.