6 6 Р Е Ш Е Н И Е № 85 гр. София, 10 април 2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и втори март двехиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ВАЛЯ РУШАНОВА със секретаря Марияна Петрова при участието на прокурора ТОМА КОМОВ, след като изслуша докладваното съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 190 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид: Касационното производство по реда на чл.346 т.2 и сл. от НПК е образувано въз основа на постъпила жалба от частния тъжител В. Ш. против въззивна присъда № 309/29.11.2016 г., постановена по внчхд № 4252/2016 г. по описа на Софийски градски съд. В жалбата и в двете пространни допълнения към нея, приети на основание чл.351 ал.3 от НПК, са наведени касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Посочено е, че поради незаконосъобразно забавяне от предходните инстанции грубо е нарушено правото на справедлив процес, изразяващо се в разглеждане на делото в разумен срок, като същевременно с това въззивният съд в бързането си да приключи възникналия спор преди изтичането на абсолютния давностен срок се е отклонил от дължимото процесуално поведение, като изцяло е изоставил проверката на съдебното следствие на първата инстанция. Според частния тъжител градският съд неоснователно и незаконосъобразно е отхвърлил възражението на повереника да не се дава ход на делото, като се задължи подсъдимата, въпреки напредналата й възраст да се яви в съдебно заседание и да потвърди пълномощията си спрямо ангажирания от нея защитник адв.К. Я., включително и да даде обяснения по поставените от тъжителя въпроси, с което е нарушено правото му да събира доказателства в подкрепа на обвинителната теза. Демонстрираната по този начин предубеденост и липса на обективност от страна на въззивния състав са довели и до опорочаване процеса за разкриване на обективната истина. В нарушение на разпоредбата на чл.14 от НПК второинстанционният съд е обсъдил единствено доказателствата и аргументите на защитата, което е довело до изкривяване на възприетата безкритично фактическа обстановка, изградена въз основа обсъждането единствено на гражданско правни въпроси, които били извън полето на наказателното производство. Следствие на така допуснатите съществени процесуални нарушения градският съд неправилно е приложил и материалния закон, като е приел, че не подсъдимата е извършила вмененото й във вина престъпление, както и че същото не е осъществено от субективна страна. Отправена е претенция за отмяна на въззивната оправдателна присъда и за оставяне в сила на осъдителния първоинстанционен съдебен акт, както и заплащането на направените разноски пред трите инстанции, включващи адвокатски хонорар и държавни такси. В съдебно заседание частният тъжител В. Ш. лично и чрез повереника си адв. С. С. поддържат жалбата и молят тя да бъде уважена по изложените в нея основания. В пледоарията си повереникът, за разлика от направените в жалбата и допълненията оплаквания, счита, че въззивният съд се е отдалечил от гражданското право, като е обсъдил спорните въпроси единствено в наказателно правен аспект. Подсъдимата М. Т. Т., редовно призована не се явява в съдебно заседание пред касационния съд. Защитникът й адв.Я. моли жалбата да бъде оставена без уважение. Представителят на ВКП е на становище, че жалбата е неоснователна и оправдателната присъда следва да бъде потвърдена. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност съобразно чл.347 ал.1 от НПК, намери следното: С присъда от 11.05.2016 г., постановена от Софийски районен съд по нчхд № 3004/2014 г., подсъдимата М. Т. Т. с ЕГН [ЕГН] е призната за виновна в извършването на престъпление по чл. 147 ал.1 пр.2 вр. с чл.26 ал.1 от НК. На основание чл.78а от НК тя е освободена от наказателна отговорност като й е наложено административно наказание – глоба в размер на 1 000 лв. С присъдата подсъдимата е осъдена да заплати на частния тъжител направените от него разноски по производството в размер на 1 512 лв.. По жалба на подсъдимата чрез защитника й е образувано внчхд № 4252/2016 г. по описа на Софийски градски съд. С постановената по делото въззивна присъда, предмет на настоящата касационна проверка, на основание чл.334 т.2 вр. с чл.336 ал.1 т.3 от НПК е отменена първоинстанционната присъда като подсъдимата е призната за невиновна в периода 20.12.2013 г. – 21.01.2014 г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, на два пъти - в молба за обезпечение на бъдещ иск и в искова молба, да е приписала извършването на престъпление на В. Ш., а именно – „обсеби цялото имущество на покойната ми дъщеря Д. К.”, поради което и на основание чл.304 от НПК е оправдана по така повдигнатото й обвинение по чл. 147 ал.1 пр.2 вр. с чл.26 ал.1 от НК. При извършената касационна проверка настоящият състав не констатира предходните съдебни състави да не са осигурили разглеждането на делото в разумен срок, съгласно принципа, залегнал в разпоредбата на чл.22 от НПК. От постъпването на частната тъжба в районния съд до постановяването на въззивната присъда са изминали около две години и десет месеца, който срок по никакъв начин не може да бъде определен като прекомерно продължителен за разглеждане на едно наказателно производство, макар и от частен характер, пред две съдебни инстанции. Следва да се подчертае, че производството пред въззивния съд, чийто акт е предмет на настоящата касационна проверка, е приключило в едно съдебно заседание. Същевременно с това целената от страна на частния тъжител бързина по никакъв начин не би трябвало да бъде в ущърб на останалите основни принципи на наказателния процес, още повече, че очевидните притеснения на касатора за настъпване на абсолютния давностен срок са напълно неоснователни, тъй като това обстоятелство съобразно чл.81 ал.3 вр. с чл.80 ал.1 т.5 от НК не би настъпило на отразената в жалбата дата – „месец след 05.01.2017 г.”, а близо година и половина по-късно – на 22.07.2018 г.. Напълно неоснователни се явяват твърденията на жалбоподателя за наличието на нарушения при учредяване на представителната власт на упълномощения от страна на подсъдимата защитник. В процесуалния закон няма изискване за потвърждаване или препотвърждаване на дадените пълномощия чрез личното явяване на подсъдимата пред съда, още повече, че с оглед повдигнатото обвинение присъствието й в съдебно заседание не е задължително, а и не се е налагало предходните съдебни състави да разпореждат това. Възприетата от страна на М. Т. линия на защита е напълно нормално да не се възприема от тъжителя, който я е предал на съд с обвинение за клевета, но това съвсем не означава, че изразените в жалбата съмнения на Ш. във валидността на представителната власт на адв.Я. са обосновани и биха могли да бъдат възприети от съда като процесуални нарушения, още по-малко от категорията на съществените такива. В случая правото на лично участие в процеса от страна на Т. не е скрепено със задължението й да присъства в съдебно заседание, а и е неразбираемо по какъв начин неявяването на подсъдимата е довело до нарушаване на правата на частния тъжител, при положение, че в съответствие с чл.15 ал.2 от НПК предходните състави са осигурили реална възможност страните да упражнят процесуалните си права. Не се установява и твърдяното от тъжителя и повереника му неспазване от страна на въззивния съд на задълженията му по чл.13 и чл.14 от НПК. При извършената проверка и оценка на доказателствените източници във връзка с извеждането на релевантните по делото факти са изложени убедителни съображения като градският съд е спазил изискванията на закона. В случая е без значение дали пр.пр. № 46006/2014 г. е приключила с отказ за образуване на наказателно производство за възбуждане на заблуждение у М. Т., тъй като това е извън предмета на доказване по настоящото дело, т.е. не са забелязва превратна или противна на формалната логика преценка на доказателствата. Изцяло несъстоятелни са и оплакванията на касатора относно наличието на предубеденост и липса на обективност от страна на второинстанционния състав, свързани със съдържанието на мотивите към въззивната присъда. Внимателният прочит на атакувания съдебен акт не дава основание да се приеме, че оценката на доказателствените източници по делото, е направена еднопосочно, едностранчиво или с очевиден оправдателен уклон към подсъдимата. В този аспект изразеното в касационната жалба несъгласие с доводите на градският съд, не води до ревизия на атакуваната въззивна присъда, тъй като не са допуснати процесуални нарушения при събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото. При липсата на процесуални нарушения въззивният състав е приел, че М. Т. макар да е подписала лично молбата за обезпечение на бъдещ иск чрез налагане на възбрана и самата искова молба за прогласяване нищожността на договор за дарение на недвижим имот, с който частният тъжител е дарил сам на себе си наследеният от подсъдимата апартамент на починалата й дъщеря, то тя не е автор на самите документи, тъй като същите са изготвени от адвокат, т.е. тя не е използвала инкриминираните изрази, следователно не може да носи отговорност за чужди разсъждения и предположения. Този извод на градския съд не се споделя от касационната инстанция. Въпреки че, очевидно с оглед използваните юридически термини, горепосочените две писмени волеизявления до компетентния съд да не са съставени от подсъдимата то предвид факта, че те са подписани от нея не може да се приеме, че те не материализират изявление, което не е било направено от посоченото като издател лице, т.е. безспорно според настоящия състав подсъдимата е автор на инкриминираното изречение. Същевременно с това следва да се има предвид, че Т. се е доверила на упълномощения от нея адвокат и с факта на подписването на двете молби е изразила одобрение за цялостния смисъл на текста, но не и за всеки конкретен израз, при това съдържащ специфичния термин, характерен за наказателното право – „обсеби”, а не широко разпространеното в обществото понятие за престъпление против собствеността – открадна. Правилно въззивният съд е приел, че за да бъде съставомерно деянието по чл.147 ал.1 пр.2 от НК е необходимо деецът да е приписал престъпление на другиго, като едновременно с това трябва да съзнава неистиността на твърдението си. Съставът на градският съд е посочил, че в случая макар инкриминираните изрази да съдържат достатъчно конкретизирани по начин и обща характеристика данни за осъществено от Ш. общественоопасно деяние по смисъла на чл.206 ал.1 от НК, то подсъдимата не е направила това съзнателно, тъй като е била убедена и уверена в истинността на разпространената информация. Видно от молбата за обезпечение на бъдещ иск, а и от исковата молба, след смъртта на дъщерята на Т. на 28.01.2013 г., въз основа на нотариално заверено пълномощно, издадено само два дни по-късно - на 30.01.2013 г. /още преди погребението на Д. К./, В. Ш. в качеството му на пълномощник на подсъдимата на 26.02.2013 г. е дарил на себе си наследения от Т. апартамент в [населено място]. По делото също така е установено и прието, че в периода 05.03.2013 – 13.05.2013 г. от сметките, открити на името на Д. К., подсъдимият е превел по негови лични банкови сметки притежаваните от починалата до смъртта й значителни суми /над 56 000 евро и 13 938,26 лв./, каквото е било действителното положение към месец септември 2013 г.. Наистина тези средства в по-голямата им част, няколко месеца по-късно - през октомври 2013, са възстановени от частния тъжител на подсъдимата /53 512,16 евро и 10 497 лв./, което също коректно е отразено в молбата за обезпечение и в исковата молба, т.е. така изнесените факти обективно съществуват, не са недостоверни, следователно Т. не е имала за цел да злепостави и наклевети частния тъжител, а да потърси съдействие от съда за възстановяване на имуществото на починалата й единствена дъщеря, т.е. липсва умисъл да се клевети тъжителя. С оглед на гореизложеното касационният състав счита, че градският съд законосъобразно е отменил първоинстанционната осъдителна присъда и е постановила нова, с която е признал подсъдимата М. Т. за невинна, като я е оправдал по повдигнатото й с тъжбата обвинение по чл.147 ал.1 предл.2 вр. с чл.26 ал.1 от НК. На основание чл.190 ал.1 предл.2 от НПК частният тъжител В. Ш. следва да бъде осъден да заплати направените от подсъдимата по делото разноски в размер на 480 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за трите инстанции. По изложените съображения и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивна присъда № 309/29.11.2016 г. по внчхд № 4252/2016 г. по описа на Софийски градски съд. ОСЪЖДА В. Г. Ш. с ЕГН [ЕГН] да заплати на М. Т. Т. с ЕГН [ЕГН] сумата от 480 /четиристотин и осемдесет/ лева. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: