Р Е Ш Е Н И Е № 297 гр. София, 08 юли 2015 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА СПАС ИВАНЧЕВ при секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Мария Михайлова изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 734 по описа за 2015 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия С. Л. С. срещу присъда на Софийски апелативен съд № 1 от 30.01.2015 г, по ВНОХД № 1121/14, с която е отменена оправдателна присъда на Софийски градски съд № 26 от 30.01.2012, по НОХД № 2999/09, и жалбоподателят е признат за виновен в това, че от началото на месец май 2005 г до края на месец септември същата година, в [населено място], при условията на продължавано престъпление, противозаконно е присвоил чужди движими вещи, които владеел и пазел: 69 270 кг елементи от метални съоръжения, на обща стойност 13 758, 90 лв, големи размери, собственост на Е. Т. Г., с оглед на което и на основание чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на три години „лишаване от свобода”, при „строг” режим, настаняване в затвор, със зачитане на предварителното задържане, и „лишаване от право да заема държавна и обществена длъжност и да упражнява професия и дейност, свързани с пазене, управление или разпореждане с имущество, за срок от три години, както и да заплати на пострадалата обезщетение за имуществени вреди, в размер на 13 758, 90 лв, заедно със законните последици. С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните доводи: че събраните доказателства са анализирани в отклонение от процесуалните изисквания, че превратно са оценени показанията на св. Г., че обясненията на подсъдимия и показанията на св. С., св. В., св. И., св. Б., подкрепят версията на подсъдимия за инкриминираните събития, че въззивната присъда почива на показанията на заинтересовани свидетели, че материалният закон е приложен неправилно, че наложеното наказание е явно несправедливо / налице е хипотезата на чл. 55 НК /. С жалбата се правят алтернативни искания: да бъде отменен въззивният акт и жалбоподателят да бъде оправдан или делото да бъде върнато за ново разглеждане, или да бъде намалено наложеното наказание чрез приложение на чл. 55 НК. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата и за изменение на изпълняваната спрямо подсъдимия мярка за неотклонение „задържане под стража”. Жалбоподателят моли да бъде оправдан. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец Е. Г. изразява становище за неоснователност на жалбата. Частният обвинител и граждански ищец Г. не участва лично в касационното производство. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице. Въззивният съд е извършил обстоен анализ на доказателствените източници, като е спазил изискванията на чл. 14 НПК и правилата на формалната логика. Детайлно са обсъдени показанията на св. Г., съпоставени с обясненията на жалбоподателя, и правилно е прието, че казаното от свидетеля следва да получи кредит на доверие, а заявеното от подсъдимия е негова защитна теза. Показанията на свидетелите: С., В., И., Б. и А., наети от подсъдимия да работят в имота, са оценени съобразно действителното им съдържание. Цитираните свидетели са взели участие в процеса на демонтиране на металните елементи и биха имали интерес да „подкрепят” тезата на подсъдимия, но въпреки това, не са отрекли, че за част от действията им св. Г. се е противопоставил. Следователно, показанията на свидетелите Г., за това, че не са давали съгласие за демонтиране и предаване на процесното количество метални елементи, кореспондира и на другите гласни доказателствени източници, изводими от показанията на цитираните свидетели, поради което правилно им е дадена вяра и са поставени в основата на осъдителната присъда. Показанията на св. Г., който е незаинтересован от изхода на делото, също подкрепят обвинителната теза. Този свидетел е възприел състоянието на имота преди настаняването на подсъдимия и състоянието му след това. Той е бил информиран, че Г. възнамеряват да пуснат оранжерията в експлоатация. По тяхна покана е посетил обекта и е видял доброто състояние на съоръженията и постройките. При повторното си посещение, след извършване на деянието, е констатирал, че имотът практически е ликвидиран. В такъв аспект, версията на подсъдимия, че е действал със съгласие на св. Г., се явява опровергана от показанията на св. Г., тъй като е нелогично собственикът да даде съгласие за разрушаване на обекта, а да прави планове за експлоатацията му. Правилно е оценено като неиздържано и твърдението на подсъдимия, че е предавал на св. Г. част от паричните средства, получени от процесните елементи. Отбелязано е, че материални следи за такова плащане липсват, а и лицето, което е „получило” от името на св. Г., е назовано само с лично име Ю. и въпреки усилията да бъде установено и разпитано, това се е оказало невъзможно. Освен това, поведението на жалбоподателя след деянието косвено подкрепя обвинителната теза. Установено е, че подсъдимият е напуснал оранжерията и не е оставил адрес за връзка със св. Г., който безрезултатно го е търсил, за да уредят отношенията си, но не е успял и е подал оплакване в полицията. С оглед на изложеното, при анализа на доказателствата не е допуснато отклонение от процесуалните изисквания, а приетите от въззивния съд факти, че св. Г. е разрешил на подсъдимия да се настани в имота и да отглежда зеленчуци, но не и да се разпорежда с намиращото се там имущество, почиват на вярна интерпретация на доказателствените източници. По тези съображения, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не може да бъде уважено искането за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Изяснените факти от предмета на доказване сочат на съставомерност по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК и такава е възприетата правна квалификация, тоест, материалният закон е приложен правилно. Не може да бъде уважено искането за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на жалбоподателя, тъй като липсват основанията на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Отговорността на подсъдимия е реализирана при хипотезата на чл. 54 НК, която е налице. Висока е степента на обществена опасност на деянието с оглед реално настъпилите вредни последици, изразили се в разрушаване на обекта. Обществената опасност допълнително се завишава от злоупотребата с доверието на св. Г., осигурил на дееца място за живеене и препитание. Висока е и степента на обществена опасност на дееца, който е с обременено съдебно минало и лоши характеристични данни. От друга страна, от извършване на престъплението е изтекъл продължителен срок от десет години, което смекчаващо обстоятелство е с относително голяма тежест. То обаче не представлява „изключително” такова по чл. 55 НК, тъй като настоящето производство е проведено след отмяна, по реда на възобновяването, на предходна осъдителна присъда, с която отговорността на жалбоподателя за същото престъпление е била реализирана / делото е възобновено в изпълнение на даден от държавата ангажимент за ново разглеждане с участието на задочно осъдения подсъдим /. Смекчаващо обстоятелство е и влошеното здравословно състояние на жалбоподателя. При комплексната преценка на релевантните за наказателната отговорност обстоятелства и съобразяване на целите по чл. 36 НК, наказанието е определено при изключителен превес на смекчаващите обстоятелства, към минимума на санкцията по чл. 206, ал. 3 НК. Неоснователно се твърди, че, в случая, е приложим чл. 55 НК. Кумулативните предпоставки на този текст не са налице. Отчетените смекчаващи обстоятелства не носят белезите на „многобройност” или „изключителност”, а и при съобразяване на относителната тежест на отегчаващите обстоятелства, предвиденото в закона най-леко наказание, не се явява несъразмерно тежко на извършеното. Ето защо, искането за смекчаване на наказателноправното положение на жалбоподателя е неоснователно и не може да бъде уважено. С оглед изхода на делото, не се дължи произнасяне по мярката за неотклонение, тъй като решението на ВКС влиза в сила от момента на постановяването му, откогато основанието за „задържане” е влязлата в сила присъда, с наложено ефективно наказание „лишаване от свобода”. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 и т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивна присъда на Софийски апелативен съд № 1 от 30.01.2015 г, по ВНОХД № 1121/14. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: