Р Е Ш Е Н И Е № 41 гр. София, 18 май 2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор ПЕТЯ МАРИНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1209/2016 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на подсъдимия К. Ж. Д. чрез защитника му адв. Т. С. срещу решение № 218 от 14.10.2016 г. на Варненския апелативен съд (ВАС), постановено по ВНОХД № 200/2016 г. по описа на същия съд. С касационната жалба на подсъдимия са възведени твърдения за наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като към ВКС са отправени искания да отмени въззивното решение, с което е потвърдена първоинстанционната присъда в частта относно престъплението по чл. 304а вр. чл. 304а, ал. 1 от НК и да върне делото за ново разглеждане със задължителни указания относно точното прилагане на закона, а в частта относно престъплението по чл. 343б, ал. 1 от НК – да измени атакувания съдебен акт, като намали наложеното на подсъдимия наказание лишаване от правоуправление на една година. Като нарушение на закона е отчетено прилагането от страна на въззивния съд на чл. 307а от НК, което първата инстанция пропуснала да стори. Позовавайки се на ТР № 2/21.12.2011 г. на ОСНК, жалбоподателят оспорва наличието на основания за приложение на посочената законова разпоредба, като твърди, че отсъствала предпоставката „… дарът или имотната облага да принадлежат на виновния …”. Поддържа, че в хода на наказателното производство не било установено каква била предложената на полицейските органи имотна облага и кому принадлежала тя. В тази насока са развити доводи, че посредством свидетелските показания на полицейските служители нямало как да се установи, че подсъдимият им предложил имотна облага, която му принадлежала; че предполагаемото деяние било осъществено в тъмната част на денонощието, когато необходимите детайли за идентифициране на банкнотата от 100 евро не могли да бъдат визуално възприети; че съгласно показанията на св. С. Д. при прибирането на подсъдимия в дома му в дрехите му нямало подобна банкнота; че в материалите по делото липсвал запис на водения диалог между подсъдимия и свидетелите К. и П., въпреки техните твърдения, че такъв се водел. По изложените съображения жалбоподателят счита, че ВАС приложил незаконосъобразно разпоредбата на чл. 307а от НК, а с оглед обстоятелството, че имотната облага, предмет на престъплението подкуп, не била установена по категоричен начин, бил неправилен и изводът на съдилищата за осъществено деяние по чл. 304а от НК. Касаторът смята, че въззивният съд нарушил закона, тъй като при обсъждане на въпроса за дължимото наказание за престъплението по чл. 343б, ал. 1 от НК се аргументирал с редакцията на разпоредбата, изменена след деянието с ДВ, бр. 74/26.09.2015 г., като игнорирал принципното правило на чл. 2, ал. 1 от НК. Позоваването на последващи законодателни промени, макар и за обосноваване на степента на обществена опасност на престъплението, било недопустимо и противоречало на материалния закон. Относно явната несправедливост на наказанието подсъдимият застъпва становище, че степента на обществена опасност на деянието не налагала максимален срок на лишаването от право да се управлява МПС. Апелативният съд акцентирал върху необходимостта от превъзпитанието му, обосновавайки се с множеството наложени по административен ред санкции за нарушения на правилата за движение, без да извърши анализ на периодите, когато са били извършени нарушенията и без да отчете, че в по-голямата си част те били с ниска степен на опасност. В съдебно заседание на ВКС подсъдимият К. Д. и защитникът му адв. С. поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения. Представителят на ВКП дава заключение, че жалбата на подсъдимия е неоснователна, като атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 9 от 22.03.2016 г. по НОХД № 10/2016 г. Силистренският окръжен съд (СОС) е признал подсъдимия К. Ж. Д. за виновен в това, че на 22.08.2015 г. в [населено място] управлявал лек автомобил м. „Рено” с рег. [рег.номер на МПС] с концентрация на алкохол в кръвта 1.79 на хиляда, поради което и на основание чл. 343б, ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на десет месеца лишаване от свобода и го е лишил от право да управлява МПС за срок от две години. С присъдата подсъдимият Д. е бил признат за виновен и в това, че на 22.08.2015 г. в [населено място] предложил подкуп в размер на 100 евро (с левова равностойност 195,58 лева) на полицейски органи – С. Т. К. и Е. Т. П., полицаи в ОД на МВР – Силистра, за да не извършат действия по служба, установени в чл. 205 от НПК – да уведомят незабавно орган на досъдебно производство и да вземат мерки за запазване на обстановката и данните за извършено от подсъдимия непосредствено преди това престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 304а вр. чл. 304, ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода и глоба в размер на 200 лева. На основание чл. 23 от НК съдът е наложил на подсъдимия Д. най-тежкото от определените наказания за двете престъпления, а именно една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от четири години, както и глоба в размер на 200 лева, като е присъединил и лишаването от право да управлява МПС за срок от две години, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски. По протест на прокурора и жалба на подсъдимия срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 200/2016 г. по описа на ВАС, като с атакуваното решение № 218 от 14.10.2016 г. въззивният съд е изменил съдебния акт на окръжния съд – увеличил е наложеното на подсъдимия К. Д. за извършеното престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК наказание лишаване от право да управлява МПС на три години и на основание чл. 23, ал. 2 от НК го е присъединил към наложеното общо наказание, а на основание чл. 307а от НК е осъдил подсъдимия да заплати в полза на държавата сумата в размер на 195,58 лева, представляваща равностойността на предмета на престъплението. Касационната жалба на подсъдимия Д. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Макар в нея формално да са посочени всички касационни поводи по чл. 348, ал. 1 от НПК, с оплакванията си касаторът акцентира изключително върху основанията по т. 1 – нарушение на материалния закон при приложението на чл. 307а от НК и т. 3 – явна несправедливост на наложеното наказание лишаване от правоуправление на МПС за престъплението по чл. 343б, ал. 1 от НК. Липсват основания да се уважи отправеното с жалбата искане за частична отмяна на въззивното решение в потвърдителната част относно престъплението по чл. 304а от НК и връщане на делото за ново разглеждане с указания за точно приложение на материалния закон. Така формулираната (на л. 4 от жалбата) претенция на касатора не кореспондира със съображения му, развити в началния раздел на жалбата (л. 1 и л. 2), които касаят единствено неправилното приложение на чл. 307а от НК, но не и материалната незаконосъобразност при квалифициране на деянието по чл. 304а от НК. Избраният при обжалването похват е недопустим от процесуална гледна точка. Под претекст за допуснато нарушение на материалния закон при приложението на разпоредбата на чл. 307а от НПК всъщност се атакува обосноваността на осъдителната част на присъдата досежно престъплението по чл. 304а вр. чл. 304, ал. 1 от НК. Чрез твърденията за нарушение на чл. 307а от НК касаторът опосредствано отрича изобщо авторството и фактът на осъществяването на инкриминираното деяние, квалифицирано по чл. 304а от НК. Тази позиция достатъчно ясно е заявена на л. 3 от касационната жалба – че щом разпоредбата на чл. 307а от НК била приложена незаконосъобразно поради отсъствието на една от изискуемите предпоставки (дарът или имотната облага да принадлежат на виновния), то бил неправилен и изводът за осъществено деяние по чл. 304а от НК, доколкото предметът на престъплението не бил установен по категоричен начин. Следва да се има предвид, че касационният повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК поначало предполага съгласие на оспорващата страна с установените факти, освен когато те са изведени при съществени нарушения на процесуалните правила. В случая подсъдимият Д. на практика оспорва приетата фактология на деянието по чл. 304а от НК като необоснована. Конкретни твърдения, обосноваващи наличието на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК не са директно отправени с касационната жалба, защото очевидно и самият жалбоподател признава, че в доказателствената дейност и на двете съдебни инстанции процесуални нарушения реално не са допуснати. По същността си всички изложени доводи по отношение на свидетелските показания на полицейските служители С. К. и Е. П. (че заради тъмнината обективно не могли да възприемат и индивидуализират предмета на подкупа – банкнотата от 100 евро; че майката на подсъдимия, св. С. Д., не намерила в дрехите му такава купюра; че доказателствената съвкупност не включвала запис на проведения от него при проверката разговор с полицаите) недвусмислено сочат, че се оспорва тяхната достоверност. Извън хипотезите на чл. 354, ал. 5, пр. 2 от НПК, каквато в разглеждания случай не е налице, оценъчната дейност на съдилищата по фактите може да бъде контролирана от ВКС единствено с оглед спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на съда при разкриването на относимите към предмета на доказване обстоятелства. Когато не се касае до трето по ред касационно производство по конкретното дело, касационната инстанция като такава „по правото” не разполага с правомощията на въззивен съд – не може да установява нови факти, не събира доказателствени материали, нито е овластена да ги анализира самостоятелно и да пререшава въпроса за тяхната достоверност, респ. недостоверност. В незасегнатия изрично от жалбоподателя аспект за процесуалната изрядност на доказателствената дейност на ВАС настоящият съдебен състав не съзира процесуални нарушения от категорията на съществените. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Не са налице процесуални пороци, които да доведат до съмнителност на осъдителните изводи на съда. Приетите за установени от ВАС фактически положения, кореспондиращи с възприетата и от СОС фактология са изведени в резултат на задълбочен анализ и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. Въззивният съд не е пренебрегнал оплакванията на жалбоподателя, с които е бил сезиран, като с решението си е дал отговор на възраженията му. От залегналите в мотивите на съдебния акт съображения е видно, че отделните оплаквания са обсъдени внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като ясно и недвусмислено са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е преценено като неоснователно. С оглед на това ВКС счита, че изложената от състава на ВАС аргументация е съобразена със стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК и не лишава подсъдимия от възможността да разбере категорично изразената воля на въззивния съдебен състав. В частност, няма никакви индиции за превратно тълкуване на показанията на очевидците К. и П., които еднозначно са установили обстоятелствата, че след отразяването на резултата за алкохолното съдържание при проверката с дрегер (1,79 на хиляда) подсъдимият извадил банкнота от 100 евро и няколкократно им предложил „да се почерпят” и „да го пуснат да си ходи”. Некоректен е опитът да се дискредитират възприятията на свидетелите за предмета на престъплението по съображения за лошата видимост на местопроизшествието и отсъствието на твърдения от тяхна страна, че са имали възможност да разгледат „това”, което се намирало в ръката на подсъдимия. Независимо от часа на проверката – 4:20 ч. сутринта, все още в тъмната част на денонощието, и двамата свидетели ясно са възприели отличителните признаци, вида и номиналната стойност на извадената от подсъдимия вещ и недвусмислено са схванали смисъла на неговото предложение. При изричните им изявления, че са видели и идентифицирали банкнотата, особено с оглед съобщените от св. К. данни, че служебният автомобил е бил спрян на осветено място, да се приеме, че не са успели да разпознаят банкнотата в ръката на подсъдимия, би означавало откровено да се изопачи смисъла на показанията им. За пълнота следва още да се маркира, че защитата на жалбоподателя неоправдано е насочила усилията си да компрометира доказателствената стойност на показанията на полицейските служители с критика на „адекватността” на поведението им след извършване на проверката на подсъдимия за алкохол (че не предприели нищо за преустановяване на констатираните от тях престъпления; че допуснали подсъдимия до управление на МПС, въпреки констатираното у него при пробата с дрегер високо алкохолно съдържание; че издирили и задържали извършителя едва на следващия ден и пр.). На първо място, въззивният съдебен състав е предоставил точен и верен коментар на тези възражения (стр. 5 от решението), с който ВКС изцяло се солидаризира – че поначало „адекватността” на последващите действия на полицейските служители не е въпрос, включен в предмета на доказване по чл. 102 от НПК, поради което съдът не му дължи нарочен отговор. На второ място, по мнението на настоящия съдебен състав установената специфика на развилата се ситуация не дава основания за сериозни упреци към поведението на свидетелите. Приетите факти сочат, че те съвсем не са позволили на подсъдимия да управлява автомобила си, а му разпоредили да затвори предните странични прозорци и да го заключи, за да го отведат до болнично заведение за вземане на кръвна проба. Вместо това след качването в автомобила той неочаквано потеглил с рязко подаване на газ, при което се наложило полицаите да отскочат, за да не бъдат блъснати, а пръстите на едната ръка на св. П. дори били затиснати при ненадейното силно затваряне на вратата. Импулсивно предприетите от подсъдимия действия след качването му в автомобила не могат да бъдат вменени „във вина” на полицейските служители и не се оправдават и обясняват с твърдяната „неадекватност” на поведението им. Опитът за преследване на извършителя със служебната кола на свидетелите е бил неуспешен поради развитата от водача висока скорост при оттеглянето му от местопроизшествието, но незабавното му издирване, в крайна сметка, обективно не е било цел с първостепенно значение, тъй като откриването му (дори на следващия ден) така или иначе е било неизбежно, доколкото документите на колата и личната карта на подсъдимия останали у полицаите. Елементи на превратност се съзират и във възражението, че достоверността на показанията на полицейските служители се опровергавала от показанията на майката на подсъдимия св. С. Д., която разяснила, че след при прибирането на подсъдимия в дома му в неговите дрехи нямало подобна банкнота. Касаторът отново не държи сметка за действителното съдържание на съобщеното от свидетелката, която е установила данни, че впоследствие, след образуването на наказателното производство, по правен съвет закупила купюра на стойност 100 евро и я представила чрез защитника на подсъдимия на органите на досъдебното производство, демонстрирайки съдействие на разследването. (След установяване на обстоятелството, че банкнотата е била закупена след деянието, парите са били върнати на защитника с постановление на прокурора от 07.01.2016 г.). По време на деянието и в периода около инцидента св. Д. въобще не е била в дома си, като едва след завръщането си на другия ден е проверила нахвърляните дрехи на сина си, без да има представа как е бил облечен той при проверката на „Пътен контрол”, нито е знаела дали той е разполагал или не със стоеврова банкнота в момента на деянието. Отделен е въпросът, че поначало показанията й са източник на едно-единствено относимо към предмета на доказване по делото косвено доказателство, което нито по брой (поради изолираността си), нито по значение (с оглед неговата индиректност) е достатъчно да накърни достоверността на показанията на очевидците. Касаторът преекспонира и значимостта на обстоятелството, че към материалите по делото не бил приобщен запис на действията на полицейските служители по осъществяване на контрол върху водача и управляваното от него моторно превозно средство, въпреки изявленията им, че протичането на проверката се записвало чрез технически средства за видеонаблюдение. Преди всичко допускането и събирането на доказателства в тази насока нямат никаква връзка и отношение към достоверността на показанията на полицейските служители, тъй като провеждането на действия по разследването са правомощие на разследващия орган и не се включват в обсега на правата и задълженията на свидетелите (чл. 119 – чл. 122 от НПК). Единственото, което са могли да сторят в това си качество св. К. и св. П., е било да установят в пълнота всички факти за реда, по който е протекла проверката, включително и относно записа й с технически средства, като информацията относно тези обстоятелства е била добросъвестно, последователно и непротиворечиво изнесена от тях както при разпитите им на досъдебното производство, така и пред съда. Освен това в случая липсата на служебна инициатива на решаващите органи в хода на производството (страните не са отправяли искания за събиране на тези доказателства) не може да се третира като съществено процесуално нарушение на чл. 13, ал. 1 от НПК. Такива биха били налице само когато при разглеждането на делото не са изяснени елементи от фактическата обстановка от съществено значение за правилното му решаване. В този казус в дейността на съдилищата не се констатират нарушения, които да предопределят неизясняване на обстоятелства от кръга на главния факт. Инстанциите по фактите нямат задължение да събират и да се произнасят по доказателствени материали относно неотносими факти и обстоятелства извън предмета на доказване или по такива, за които вече са събрани доказателства. В разглеждания казус обстоятелствата във връзка с поведението на подсъдимия Д. са в достатъчна степен изяснени от показанията на свидетелите К. и П., като липсват каквито и да е данни, опровергаващи истинността на съобщените от тях факти. В тяхна подкрепа са дори и обясненията на самия подсъдим, приобщени по реда на чл. 279, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 от НПК, подробно анализирани на стр. 6 и стр. 7 от въззивното решение. За прецизност следва да се изтъкне, че по отношение на осъществения доказателствен анализ единственият недостатък на състава на ВАС е пропускът да отбележи допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение на чл. 281, ал. 1, т. 1 от НПК при прочитане на показанията на св. С. К. от досъдебното производство в съдебно заседание на 22.03.2016 г. (л. 40 от НОХД № 10/2016 г. на СОС). По този ред могат да бъдат приобщени само показанията на свидетел, дадени по същото дело пред съдия по досъдебното производство или пред друг състав на съда, докато в случая са били прочетени показания, дадени пред орган на досъдебното производство, без при разпита да са участвали обвиняемият и защитникът му (протокол за разпит от 22.08.2015 г. на л. 29 – л. 31 от ДП). В такава хипотеза показанията на свидетеля биха могли са бъдат прочетени при условията на ал. 4 или ал. 5 от посочената законова норма. Също така при използване на тази законова техника съдът е длъжен да мотивира определението си за прочитане на съответните показания съгласно изискванията за постановяване на всеки съдебен акт. В частност, в случаите на чл. 281, ал. 1, т. 1 от НПК е необходимо да се посочат конкретните обстоятелства, по отношение на които съдът е счел, че са налице съществени противоречия. Отсъствието на конкретизация рефлектира върху правото на защита на подсъдимия и осуетява възможността за проверка на условията за приобщаване на съответните свидетелски показания, доколко нито за страните, нито за горестоящите инстанции става ясно кои точно обстоятелства е имал предвид съда, наблюдава ли се реално противоречие между заявеното от свидетеля в хода на съдебното следствие и на досъдебното производство, значимо ли е по характер констатираното несъответствие. В случая обаче констатираното нарушение не може да се окачестви като съществено по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК, тъй като при установяването на фактологията на деянията и двете съдебни инстанции са се осланяли на непосредствено депозираните пред съда показания на св. К.. В заключение следва да се обобщи, че при осъществената проверка ВКС не установи ВАС и СОС да са допуснали съществени нарушения на процесуалните правила, свързани със събирането, проверката или оценката на доказателствените материали. Инстанциите „по фактите” не са основали изводите си по същество на несъществуваща или недостатъчна доказателствена основа, нито са интерпретирали наличните по делото доказателствени материали избирателно, едностранчиво или превратно. При касационния контрол вътрешното убеждение на решаващите съдилища не може да бъде поставено под съмнение, щом са били спазени всички процесуални правила, които регулират формирането му и гарантират правилността му. Настоящият съдебен състав не установи твърдяното от касатора нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. В рамките на приетите фактически положения законът е приложен правилно и няма основания да се обмисля различна правна квалификация на извършените от подсъдимия деяния от приетата по чл. 343б, ал. 1 от НК и чл. 304а вр. чл. 304, ал. 1 от НК. Възражението на подсъдимия Д. за несъставомерност на второто престъпление се основава единствено върху претенциите му за неустановеност на авторството и на деянието, които ВКС отхвърли. Оплакването за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 307а от НК също не може да бъде споделено, преди всичко защото и то е изградено върху лансираната от касатора неоснователна теза за недоказаност на предлагането на имотна облага от страна на подсъдимия, неустановеност на естеството на предмета на престъплението и липса на доказателства относно обстоятелството кому е принадлежала инкриминираната като подкуп парична сума от 100 евро. Въпреки това, доколкото в касационната жалба изрично е повдигнат въпроса за „принадлежността” на паричната сума, ВКС дължи отговор и на това възражение на касатора, макар че то е мотивирано изцяло със съображения за необоснованост на осъдителната част на съдебния акт по обвинението по чл. 304а от НК. Съгласно предвидения в чл. 307а от НК регламент предметът на престъпленията по Раздел ІV, Гл. осма от Особената част на НК се отнема в полза на държавата, а когато липсва, се присъжда неговата равностойност. В цитираното от касатора ТР № 2/21.12.2011 г. на ОСНК на ВКС е потвърдено застъпеното и с ТР № 18/77г. на ОСНК на ВС разбиране в унисон с общото правило на чл. 53, ал. 1, б. „б” от НК, че предметът на престъплението подлежи на отнемане, когато принадлежи на виновния и отнемането му е изрично предвидено в Особената част на НК. Тъй като дарът или имотната облага се явяват предмет на престъплението подкуп, при наличието на осъществен от обективна и субективна страна престъпен състав на подкупа е налице законово основание, обосноваващо налагането на специфичната санкция с гражданскоправен характер – отнемане на съответната парична сума. Дефинирането и установяването на предмета на престъплението само по себе си не е достатъчно основание за автоматичното приложение на чл. 307а НК (ТР № 2/21.12.2011 г. на ОСНК на ВКС). За да се осуети опасността от необосновано засягане правата и интересите на трети физически или юридически лица, за приложението на този институт е особено важно да бъде установено по несъмнен и категоричен начин дали вещта принадлежи на дееца. В случая предмет на подкупа са особени родово определени и заместими вещи – пари, които винаги материализират определена стойност и се явяват всеобщ еквивалент. Паричните знаци могат да се определят като ценни книги на приносител, издадени от държавата или овластена от нея емисионна институция. Като вид движими вещи те имат вещно правен режим с определена специфика, обусловена от универсалния им характер. С оглед своеобразното им естество владението на парите е самостоятелно основание за придобиване на собственост върху тях, като е без значение дори дали владелецът е добросъвестен или не. Поради това, за да принадлежат на виновния по смисъла на чл. 307а от НК, е достатъчно парите да се намират в негово владение. Щом деецът разполага с фактическа власт и ги държи като свои, той се легитимира като лице, на което парите принадлежат. Следователно, при установените от двете съдебни инстанции фактически положения, обуславящи обективната и субективна съставомерност на деянието на касатора по чл. 304а от НК, „принадлежността” на предмета на престъплението към патримониума на подсъдимия Д. е неоспорима. Не е допуснато твърдяното от подсъдимия нарушение на чл. 2, ал. 1 от НК при индивидуализацията на наказанията на подсъдимия Д. за престъплението по чл. 343б, ал. 1 от НК с оглед изложените на стр. 10 от съдебния акт съображения за високата обществена опасност на престъплението, изводима от последващата момента на извършване на деянието законодателна промяна (ДВ, бр. 74 от 2015 г.), предвиждаща по-тежко санкциониране. Необходимо е да се подчертае, че в тази им част залегналите в атакуваното решение доводи не могат да бъдат възприети. Касаторът принципно правилно поддържа, че е недопустимо съдът да утежнява наказателноправното положение на подсъдимия с позоваване на последващи деянието законодателни промени, дори и по отношение на аргументи, относими към обществената опасност на престъплението. Степента на последната е такава, каквато оценка й е дал законодателят към момента на деянието (освен ако до влизане на присъдата в сила последва по-благоприятен за дееца закон). При това ръстът на престъпленията по транспорта и високата им обществена опасност са намерили законодателно отражение в предвидените санкции за съответните престъпления. Задачата на съда при индивидуализацията на наказанието на всеки отделен подсъдим е да постигне баланс между посочените в чл. 36 цели, без да допуска подценяване или приоритет на която и да е от функциите на наказанието. Затова съгласно чл. 54, ал. 1 от НК при определянето на отговорността на дееца следва да се преценява не общата обществена опасност на съответния вид престъпление, а конкретната обществена опасност на разглежданото деяние и степента на персоналната обществена опасност на конкретния деец, като съдът е длъжен да отчита всички индивидуализиращи особености на случая. В настоящия казус обаче липсва необходимост от корекция на атакувания съдебен акт в обсъжданата част, защото независимо от несподелимите разсъждения на съда по отношение на обществената опасност на транспортните престъпления, в крайна сметка и двете кумулативни наказания за извършеното от касатора престъпление са индивидуализирани в санкционните рамки, лимитирани от действащата към момента на деянието редакция на законовия текст, като правилото на чл. 2, ал. 1 от НК е спазено. По същество конкретните размери на наказанията лишаване от свобода (десет месеца с приложение на института на условното осъждане) и лишаване от право да се управлява моторно превозно средство (три години) са отмерени при превес на отегчаващите обстоятелства съобразно особеностите на случая. При проверката на атакуваното въззивно решение в тази му част не се констатира наличието на релевираното от касатора основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното на основание чл. 343г от НК наказание лишаване от правоуправление. За да упражни правомощието си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК за изменение на въззивния съдебен акт чрез намаляване на наказанието касационната инстанция би трябвало да установи явна диспропорция между наложеното от контролирания съд наказание с обществената опасност на деянието и дееца, обусловена от очевидно несъответна и едностранчива преценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. В разглеждания казус подобен извод не може да бъде направен. Фактическата специфика на случая разкрива отегчаващи обстоятелства със съществена тежест, които няма как да бъдат игнорирани при индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия, в частност относно наказанието лишаване от правоуправление. Те са в достатъчна степен откроени и адекватно оценени от въззивния съд (стр. 10 от въззивното решение). Приоритетно е акцентирано върху проявената от дееца упоритост при нарушаване на правилата за движение, красноречиво илюстрирана от многократното му наказване му по административен ред за множество допуснати нарушения на ЗДвП (десет пъти с наказателни постановления и десет пъти с фиш). Вярно е, че поначало съдът не следва да се позовава механично на броя на наложените на подсъдимия административни санкции, а трябва да изследва задълбочено давността на извършените нарушения, както и техните относителна тежест и значение за характеристиката на подсъдимия като водач. В случая обаче залегналите в жалбата твърдения за ниска степен на обществена опасност на извършените административни нарушения и по-широкия диапазон от време, в който са били осъществени, са мотивирани от безкритичен стремеж към неглижиране на проявяваната от касатора настойчива недисциплинираност като участник в движението. За четиригодишен период от момента на придобиване на правоспособност за управление на МПС категория В (от 2011 г.) той е бил многократно санкциониран за нарушения на важни правила за движение като превишена скорост, неправилно изпреварване, преминаване на неразрешен светофарен сигнал, управление на МПС без водачът да носи СУМПС и др. Дори и без да е бил наказван за управление под въздействие на алкохол, предходните му нарушения сами по себе си също крият висок риск от настъпване на произшествие. В съвкупността от обстоятелствата, относими към отрицателната характеристика на касатора като водач на моторно превозно средство, се включват и други факти, които обективно имат отражение върху конкретния размер на лишаването от права, индивидуализирано от състава на ВАС. Най-съществено значение има отчетената висока алкохолна концентрация – 1,79 промила. Въпреки проявлението на симптоми на сериозно алкохолно опиване, подсъдимият Д. нехайно е пристъпил към управление на МПС, като в обясненията си сам е признал, че му е било много „лошо”, бил в „неописуемо състояние”, не можел „да стои на краката си”, бил неадекватен. Фактът на предприетото управление на лекия автомобил от касатора в подобно състояние обрисува личността му в негативен план, тъй като се е проявил като крайно рисков и безразсъден водач, който е избегнал възможните по-тежки, дори фатални, последици от поведението си само по чиста случайност. Все в същия смисъл трябва да бъдат преценени и безотговорните му действия при бягството му от мястото на проверката. Вместо да изпълни разпореждането на полицейските служители да затвори прозорците на автомобила и да го заключи, той ненадейно потеглил с рязко подаване на газ, въртене на гуми и бързо ускоряване, игнорирайки напълно безопасността на намиращите се в непосредствена близост до колата полицейски служители, като дори наранил с вратата на колата пръстите на лявата ръка на св. П.. Именно тези особености на конкретното поведение на подсъдимия Д. изключват възможността за по-снизходителното му третиране, тъй като с намаляване на срока на постановеното лишаване от право да управлява МПС не би се постигнала адекватна реализация на нито една от целите на наказанието, предвидени в чл. 36 от НК. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 218 от 14.10.2016 г., постановено по ВНОХД № 200/2016 г. по описа на Варненския апелативен съд. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.