Р Е Ш Е Н И Е № 96 София, 06 февруари 2024 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди двадесет и трета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при секретар: Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора Максим Колев изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 588/2023 година Касационното производство е образувано по жалба, подадена от защитника на подсъдимия С. П. К., срещу въззивно решение № 49/18.04.2023 г., постановено по ВНОХД № 352/2022 г. от Апелативен съд – Велико Търново. В жалбата е релевирано касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК и е отправено искане за изменение на обжалваното решение с отлагане на изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода. Оплакването за явна несправедливост е обосновано с доводи, че изводите на въззивния съд за отсъствие на възможността целите на наказанието да бъдат постигнати и без ефективно изтърпяване на наложеното на подсъдимия наказание са резултат от неправилната интерпретация на установените по делото факти и без отчитане на следваната в първата инстанция процедура по чл. 371, т. 2 от НПК. Излагат се доводи за надценяване значението на налаганите на подсъдимия административни санкции по ЗДП, както и че съдът е включил в кръга на отегчаващите отговорността обстоятелства доказателствено необезпечени факти. Съзряна е противоречивост на съдебната мотивировка относно приноса на подсъдимия за продължителността на досъдебното производство. Претенцията за приложение на института на условното осъждане е аргументирана с твърдения за наличието на всички кумулативни предпоставки по чл. 66, ал. 1 от НК. В съдебното заседание на касационната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбата и отправените с нея искания. В личната защита и в последната дума подсъдимият К. изразява дълбокото си съжаление за случилото се, заявява, че в десетгодишния си стаж като водач на МПС не е наказван за нарушения, свързани с превишена скорост, и пледира за приложение на условно осъждане, за да продължи грижите си за тежко болен възходящ родственик. Повереникът на частните обвинители Х. С., Д. Д., С. С. и М. Д. поддържа становище за правилност на атакувания съдебен акт. Представителят на Върховната касационна прокуратура заявява, че въззивното решение следа да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Окръжният съд – Велико Търново с присъда № 6/28.04.2022 г., постановена по НОХД № 36/2022 г., признал подсъдимия С. П. К. за виновен в това, че на 29.06.2019 г. при управление на лек автомобил „****“, модел „****“, нарушил правилата за движение по чл. 21, ал.1 от ЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на Я. Д. С., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“ във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК, чл. 54 и чл. 58а, ал.1 от НК му наложил наказание от две години лишаване от свобода, изпълнението на което отложил за изпитателен срок от четири години на основание чл. 66, ал.1 от НК. На основание чл. 343г от НК съдът лишил подсъдимия от правото да управлява моторно превозно средство за срок от две години. Постановената присъда е била предмет на въззивен контрол, осъществен по жалба на частните обвинители, оспорили приложението на условното осъждане. С атакуваното сега въззивно решение присъдата е била изменена, като е отменено приложението на чл. 66, ал. 1 от НК и на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС е определен първоначален режим „общ“ за изтърпяване на наложеното на подсъдимия наказание от две години лишаване от свобода. В останалата част присъдата е била потвърдена. Касационната жалба е основателна. Първо трябва да се отбележи, че мотивите на въззивното решение са белязани от известна непоследователност в изложението, съдържат излишни повторения и детайлно оповестяване на извършените действия по разследване, на съдържанието на експертните мнения и пр., но това не препятства възможността да се проследи действителната воля на решаващия съдебен състав в частта относно наказанието и да се извърши проверка за неговата справедливост. В проверявания съдебен акт са представени пространни разсъждения, заимствани от съдебната практика, за различните дейности на съда, регламентирани чрез разпоредбите на чл. 54, чл. 55, чл. 58а и чл. 66 от НК и за поставения от законодателя акцент върху индивидуалната превенция – „поправянето на подсъдимия“, при преценката дали да се отложи изпълнението на наказанието лишаване от свобода, но и без да се пренебрегва и тази, визирана в чл. 36, ал.1, т. 3 от НК. Така въведените в решението принципни постановки на практика са останали неприложени от втората инстанция. Въззивният съд е приел, че неправилно първата инстанция е приложила чл. 66, ал. 1 от НК, „тъй като не се установява наличието на всички формални и неформални предпоставки за това“. Изложените в решението съображения ориентират към отдаден приоритет на генералната превенция. Подчертано е в тази насока, че в случаите като обсъждания възпиращото и предупредително въздействие върху другите членове на обществото може да се постигне само с ефективното изтърпяване на наложеното наказание, и в тази връзка съдът се е позовал на дадените на съдилищата указания с т. 7 на ППВС от 17.01.1983 г. Предварително и само с оглед на изчерпателност на проверка е необходимо да се отбележи следното : Първо, във връзка с възпроизведените в мотивите на решението указания, съдържащи се в т. 7 от на ППВС от 17.01.1983 г., съдът е дължал и съобразяване на ТР № 1/24.01.2022 г. по т. д. №1/2018 г., ОСНК. С този тълкувателен акт по повод на посоченото ППВС № 1 от 17.01.1983 г. е прието, че „не следва да се счита за актуална точка 7, което предопределя обявяването й за загубила сила, тъй като касае осъществяването на превантивна дейност от съдилищата, с каквато функция те не разполагат понастоящем“. Не са лишени съвсем от основание и доводите в жалбата срещу изразеното в съдебния акт становище, че К. е предпоставил продължителността на досъдебното разследване и направената съдебна оценка на това негово поведение. Прегледът на въззивното решение установява нееднократното отбелязване от съда, че подсъдимият с поведението си е допринесъл за продължителността на проведеното досъдебно производство, в рамките на което е депозирал пестеливи обяснения едва при предявяване на разследването, съдържащи искане за събиране на нови доказателства. Това поведение на подсъдимия спекулативно е третирано от въззивния съд като отсъствие на самокритичност към извършеното деяние в тази фаза на процеса. Застъпеното разбиране е неприемливо, защото исканията за събиране на доказателства, лансирането на защитни версии и пр., са все проява на правото на защита, гарантирано от процесуалния закон. Обективността изисква все пак да се споменат и аргументите, присъстващи на стр. 48 от решението, където така оцененото от съда поведение на К. може да се разглежда като израз на правото му на защита и той не може да бъде упрекван, нито да се правят негативни правни изводи. След тези предварителни уточнения касационната инстанция намира за необходимо да коригира изложените аргументи в подкрепа на извода, че за поправяне и превъзпитание на подсъдимия К. и постигането на общопревантивния ефект на наказанието е възможно само чрез неговата изолация в затворническо заведение. Ефективното изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода е обосновано във въззивното решение с високата степен на обществена опасност на деянието и завишена лична степен на обществена опасност на дееца с оглед на допуснатото нарушение на чл. 21 от ЗДП и данните за предходни нарушения на правилата за движение, за които той е бил санкциониран по административен ред. Отказът на втората инстанция да утвърди условното осъждане е видът на нарушеното правило от специалното законодателство, запълващо бланкетната норма на чл. 343 от НК. Управлението на МПС с превишена скорост е тежко нарушение на правилата за движение. Това обстоятелство не представлява изначална пречка за приложението на чл. 66 от НК в случаите на пътнотранспортно произшествие, осъществено при нарушение на чл. 21 от ЗДП. Следва да се подчертае, че прилагането на условното осъждане винаги е конкретен въпрос, чието обсъждане не се изключва за нито една категория престъпления, стига да са налице предпоставките, предвидени в закона. Заключението на съда, че К. е личност, нуждаеща се от по – интензивно въздействие чрез ефективно изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода, е изведена от данните за няколкократното му санкциониране по административен ред за допуснати от него нарушения на ЗДП. В мотивите на решението е посочено, че считано от 31.05.2013 г., когато подсъдимият е придобил правоспособност, той е наказан с пет влезли в сила наказателни постановления и седем фиша (последният от които тези седем фиша е отразен в справката за водач/нарушител със статус – регистриран в системата, но не и като влязъл в сила, бел. ВКС). Въззивният съд е акцентирал върху броя на посочените актове за санкциониране на подсъдимия и те в своята съвкупност действително го очертават като не особено дисциплиниран водач на МПС. Значението на това обстоятелство за отговора на въпроса дали за поправянето и превъзпитанието на дееца е необходимо той да изтърпи ефективно наказанието лишаване от свобода обаче се преценява не само формално въз основа на количествен критерий, на който всъщност апелативният съд е дал приоритет, а при изследване на характеристиките и обществената опасност на допуснатите нарушения. Данните, изводими от приложената по делото справка за водач/нарушител, информират, че К. е бил санкциониран по административен ред преимуществено за нарушения, изразили се в управление на МПС без поставен предпазен колан, за пропуск да носи СУМПС и свидетелство за регистрация на МПС, за несъобразяване със светлинната сигнализация на автомобилите през деня, за неспазване на задължението да поддържа устройствата за осветяване, чисти и видими, за неправилно паркиране и престой, незначителни технически неизправности. Изброените административни нарушения, по естеството си не предпоставят пряко опасни ситуации на пътя и риск от реализиране на пътнотранспортни произшествия. В този смисъл, макар санкционирането на подсъдимия по административен ред правилно да е отчетено като отегчаващо обстоятелство, отдаденото му от апелативния съд решаващо значение за отмяна на приложението на чл. 66 от НК не е съобразено с конкретната тежест на допусканите от него нарушения по ЗДП. За да подкрепи извода си за необходимостта от ефективно изтърпяване на наложеното на подсъдимия наказание, въззивната инстанция е приела като отегчаващ фактор, че той е имал рисково поведение като водач и в предходен на инкриминираното деяние момент, предприемайки изпреварване с видимо висока скорост на товарен влекач, реализирано в правия участък на пътя, макар да е знаел, че управляваният от него автомобил не е технически изправен. От съдържанието на мотивите на съдебния акт е видно, че това заключение е свързано с показанията на свидетелите Д. и П. от досъдебното производство, пътуващи в автомобил на подсъдимия, и възприели направеното от него изявление – „Брат, тя малко няма амортисьори, но нищо“. Фактически твърдения за рисково поведение на подсъдимия като описаното в мотивите на решението, свързано с несъобразяване на правилата за безопасност на движение при осъществяване на изпреварване на друго МПС, обаче не фигурират в обвинителния акт. В него е описано предприетото съвместно пътуване на подсъдимия и посочените свидетели, разположението на автомобила, управляван от К. преди инкриминираното събитие в полагащата му се дясна лента на платното за движение, последвано от изложение за механизма на възникналото пътнотранспортно произшествие. Несъмнено, в процедурата по глава двадесет и седма, чл. 371, т. 2 от НПК съдилищата не са ограничени във възможността да установяват данни, необходими за индивидуализация на наказателната отговорност като цяло. Задължително условие за доказателствена дейност в коментираната насока е обстоятелствата от посочения кръг да са съвместими с фактологията по обвинителния акт и да не внасят съществени изменения в нейните очертания. Това заключение е относимо и в случаите, когато се иска утежняване положението на дееца. По конкретното дело въззивният съд реално е разширил фактическото съдържание на обвинителния акт извън неговата обстоятелствена част и формирал изводи за отегчаващо обстоятелство, основавайки се на факти, срещу които подсъдимият не е осъществявал защита. На следващо място, фактическите данни по обвинителния акт, признати от подсъдимия, са очертавали, че единственото нарушение на правилата за движение, което е в пряка причинна връзка с резултата, е това по чл. 21, ал.1 от ЗДП. Затова неуместно апелативният съд е привнесъл в разсъжденията си, обосноваващи отказа да се приложи чл. 66, ал. 1 от НК, и аргумент за неизправност на автомобила поради оборудването му с гуми (т.нар. – зимни) на задната ос, след като сам преди това е пояснил, че такова обвинение не е предявявано с обвинителния акт. Причинените на свидетелите П., Д. и Й. несъставомерни леки телесни повреди е релевантно обстоятелство, но недостатъчно основание, за да обуслови извод, че за поправянето на дееца е целесъобразно той да изтърпи ефективно наложеното му наказание. Всъщност, това обстоятелство е било вече отчетено като отегчаващо в контекста на индивидуалната тежест на инкриминираното престъпно поведение при отмерване на наказанието лишаване от свобода в размер на три години, преди редукцията по чл. 58а, ал. 1 от НК. Изложеното до тук обуславя заключение, че съдът не е направил дължимата обективна оценка на всички установени по делото факти, свързани със съществения за приложението на чл. 66, ал. 1 от НК критерий – постижимостта на поправянето на подсъдимия извън условията на затворническа среда. Следва да се изтъкне и приетото в съдебната практика, че при тази преценка съдебният орган обсъжда фактите именно в този аспект, тъй като специалната превенция е приоритетна цел при решаване на въпроса за изтърпяване на наказанието, макар че и общопревантивният ефект на наказанието трябва винаги да бъде преценяван. В разглеждания случай решаващият аргумент на втората инстанция за отмяна приложението на чл. 66, ал.1 от НК е завишената лична обществена опасност на подсъдимия, базирана изолирано на поведението му като водач на моторно превозно средство. Вече се посочи, че част от съображенията на съда търпят известна корекция в тази насока, а обсъждането на другите обстоятелства, отново в същия контекст, не е съобразено с рамките на проведената процедура пред основния съд. По делото не са приети, а и не са установени, други отрицателни данни за личността на подсъдимия К., извършил тежко, но все пак непредпазливо престъпление, като и двете съдебни инстанции са определили, че видът на непредпазливата форма на вина е небрежност. Положителните характеристични данни за подсъдимия, постоянната му трудова заетост, като във въззивната процедура е представена и информация за отличната му професионална адаптация и отговорност към упражняваната професия, го очертават като личност успешно интегрирана в обществото. Не може да се пренебрегне изразената от жалбоподателя негативна оценка за извършеното от него и искреното съжаление за настъпилите последици, показващи започнал процес на положителни промени в съзнанието му и формиране на правилни възгледи за значението на изискванията за безопасност на движението. Посочените обстоятелства за личността на подсъдимия, разгледани комплексно, както и надценената негова опасност като водач на МПС, съчетано с проявената недвусмислена критичност към собственото поведение, оправдават положителна констатация, че търсеният от закона поправителен и превъзпитателен ефект е постижим и без да е наложително той да бъде отделен от нормалната социална среда. Този ефект би се постигнал и чрез отлагане изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода за петгодишен изпитателен срок, продължителността на който предпоставя сериозен мотив подсъдимият да се въздържа от неправомерни действия и поведение. Освен това той ще бъде изолиран от участието в движението като водач на МПС поради кумулативната санкция по чл. 343г от НК. Приложението на чл. 66, ал.1 от НК не противоречи и на генералната превенция. Целите на наказанието по чл. 36, ал. 1, т. 3 от НК могат да се реализират и чрез института на условното осъждане, което също оказва възпитателно и предупредително, възпиращо въздействие както върху подсъдимия, така и върху останалите членове на обществото, защото се запазва възможността през целия изпитателен срок наложената санкция да бъде приведена в изпълнение, ако не се мотивира поведение към стриктно спазване на закона. По тези съображения настоящият касационен състав намира, че е налице касационното основание по чл. 348, ал.5, т. 2 от НПК за ревизия на обжалваното решение с приложение на чл. 66 от НК относно определената на подсъдимия К. санкция лишаване от свобода. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.2, т. 3 във вр. с ал. 1, т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 49/18.04.2023 г., постановено по ВНОХД № 352/2022 г. от Апелативен съд – Велико Търново, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК отлага изпълнението на наложеното на подсъдимия С. П. К. наказание от две години лишаване от свобода за изпитателен срок от пет години, считано от влизане на съдебния акт в сила. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.