2 Р Е Ш Е Н И Е № 97 гр. С., 22.03.2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Р. Б., гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и единадесетата година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при секретаря Борислава Лазарова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 417 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на И. Г. С. от[населено място], чрез процесуалния му представител адв. С. Д., против въззивното решение № 2063 от 9 декември 2009 г., постановено по в.гр.д. № 2523 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г., с което е отменено решение № 1893 от 6 юли 2009 г., постановено по гр.д. № 2963 по описа на районния съд в[населено място] за 2008 г. и вместо него исковете на касатора против Г. Д. А. от[населено място], за заплащане на сумата от 12 хиляди лева неизплатен остатък от сумата от 17 хиляди лева и сумата от 1675,51 лева като левова равностойност на 1150 щатски долара към датата на подаване на исковата молба, дължими по договор за заем, както и сумата от 8062,15 лева обезщетение за забава върху двете главници за периода 31 май 2004 г. – 16 октомври 2008 г., са отхвърлени като неоснователни. Касационният контрол е допуснат с определение № 911 от 17 август 2010 г. поради наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по процесуалноправния въпрос за точното приложение на чл. 176, ал. 3 ГПК по възможностите, които има съдът в случай, че е допуснал нарушение при уведомяването на страната във връзка с нейното задължение. По поставения въпрос касаторът сочи, че неизпълнението на разпоредбите на чл. 176, ал. 3 ГПК от страна на първоинстанционния съд е дало основание на въззивния да отмени обжалваното решение и води до разместване на доказателствената тежест между страните. Ответникът Г. Д. А., чрез особения си представител адв. К. К., в отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочи, че ВКС вече е постановил решение и е дал тълкуване на поставения въпрос по точното приложение на чл. 176, ал. 3 ГПК и не е налице противоречие с практиката на ВКС. С решението си по поставения въпрос въззивният съд приел, че не следва да бъдат приложени последиците на чл. 176, ал. 3 ГПК, защото в призовката на ответника не са били вписани последиците от неизпълнението на задължението на ответника да отговори на поставените въпроси, а му е било съобщено само за последиците от неявяването му в съдебно заседание, поради което неявяването му не дава възможност да се обоснове приложението на посоченото правило. Съдебната практика по поставения правен въпрос е уеднаквена с постановяването на решение № 876 по гр.д. № 2879 за 2008 г. на ІІ ГО и решение № 328 по гр.д. № 158 за 2009 г. на ІV ГО. ВКС приема, че точното приложение на правната норма на чл. 176, ал. 3 ГПК изисква на страната, която е задължена да се яви лично, съдът да съобщи въпросите, на които трябва да отговори, като я предупреди за последиците от неизпълнение на това задължение. Този извод е обоснован с обстоятелството, че с разпоредбата на чл. 176 ГПК законът въвежда възможност да бъдат ценени като доказателствено средство както обясненията на страната за неизгодни за нея факти, така и поведението й във връзка със събирането на това доказателство. Затова страната следва да бъде уведомена и за последиците от поведението си – ако откаже да даде отговор или не се яви да отговори на поставените въпроси, без да има основателна причина за това. Съобщаването следва да се извърши по начин, по който на страната да стане несъмнено ясна възможността посочените обстоятелства да се приемат за доказани. Настоящият съдебен състав възприема напълно даденото разрешение на поставения процесуалноправен въпрос. Касационната жалба е неоснователна. Съдът е сезиран с иск по реда на чл. 240 ЗЗД. В исковата си молба касаторът сочи, че на 28 април 2004 г. дал на ответника 17000 лева и 1150 щатски долара в заем и при получаването на парите ответникът подписал разписка с уговорката парите да бъдат върнати до края на м. май 2004 г. От дължимата сума са платени 5000 лева, но остатъкът не е изплатен. Според представено фотокопие от разписка, ответникът заявил, че дължи до края на м. май 2004 г. сумата от седемнадесет хиляди лева и хиляда сто и петдесет долара на ищеца. Върху разписката е положен подпис и датата 28 април 2004 г. В решението си въззивният съд приел, че в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване фактите, на които основава искането си, а именно – съществуването на договор за заем между страните, предаването и получаването на претендираните суми, както и поемането на задължението за връщането им в уговорения срок; характерът на договора за заем изисква заемодателят фактически да е предал вещта, предмет на договора; разписката от ответника следва да се преценява с оглед всички обстоятелства по делото, като в нея не е посочено основанието за възникването на признатия паричен дълг и тя е само индиция за договорни отношения между страните. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението във връзка с незаконосъобразните изводи на съда по приложението на чл. 176, ал. 3 ГПК. В писмени бележки, представени след съдебното заседание по делото, касаторът изтъква, че е било задължение на въззивния съд, ако е преценил неправилното приложение на посоченото правило, да призове надлежно ответника за отговор на поставените въпроси; допуснатото нарушение от страна на съда не е дало възможност на ищеца да докаже претенцията си и така са нарушени правата на ищеца да получи правосъдие; необходимо е да се разреши какви са задълженията на въззивния съд в хипотезата на чл. 267, ал. 1 ГПК; доказателства, оборващи тезата на ищеца, не са представени от ответника. Твърдението на касатора за неправилно приложение на правилата на ГПК от страна на въззивния съд не може да се сподели. Пред първоинстанционния съд ищецът поискал ответникът да отговори на въпросите приел ли е процесните суми от ищеца, както са описани в исковата молба, какво задължение е поел при получаването на сумите, дали е върнал същите суми, счита ли, че е изпълнил задължението си към настоящия момент изцяло. Удостоверено от съдебния секретар по делото е, че на 3 юни 2009 г. на мобилен телефон ответникът бил уведомен за задължението му по чл. 176 ГПК с прочитане на въпросите за обстоятелството, че му е назначен особен представител и за последиците от неявяването му, както и за датата и часа на съдебното заседание. Ответникът получил и призовка, в която са вписани поставените въпроси, без да се укажат последиците по чл. 176, ал. 3 ГПК. Ответникът не се явил да даде отговор на въпросите. Ищецът се е задоволил да подкрепи претенцията си само с представянето на разписка и е поискал от съда да постави въпроси на ответника по реда на чл. 176 ГПК. Поддържано е, че не може да се поиска допускане на свидетелски показания предвид размера на предявения иск. Предвид отговора на поставения процесуалноправен въпрос, разрешението, дадено от въззивния съд е правилно. Липсва основание за съда да приложи последиците по чл. 176, ал. 3 ГПК, ако ответникът не е бил известен за последиците от поведението си. Твърдението на касатора, че е лишен от правосъдие именно вследствие процесуалните нарушения на съда, е неоснователно. Не може да се приеме за вярно, че всяко парично задължение се основава на сключен договор за заем. Ищецът при условията на чл. 154 ГПК е следвало да докаже с допустими от закона средства, че процесните суми са дадени като заем, предадени са на ответника и той ги е приел като заем. Такова е и разрешението, дадено при уеднаквяване на съдебната практика по реда на чл. 290 и сл. ГПК от ВКС с решение № 168 по гр.д. № 134 за 2010 г. на ІV ГО – при липса на други данни не може да се презумира от самия факт на признанието на задължението (например чрез разписка), че то е възникнало от заемен договор. В производството по иск с правно основание по чл. 240, ал. 1 ЗЗД доказателствената тежест да установи, че е дал средствата като заем, е върху ищеца, който претендира връщането им. Ищецът не е ангажирал свидетелски показания за смисъла на постигнатата между страните договореност, а такива са допустими в тази връзка – така е прието в решение № 546 по гр.д. № 856 за 2009 г. на ІV ГО по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Не са представени доказателства и за предаването на сумата на ответника. Ето защо изводът на въззивния съд, че процесната разписка е индиция за съществуването на договорни отношения между страните, но липсата на проведено по съответния ред доказване от страна на ищеца на твърдения договор, не води до заключението за основателността на претенцията, е правилен. Ответникът претендира заплащане на адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. С определение от 6 февруари 2009 г. по гр.д. № 2963 по описа на районния съд в[населено място] за 2008 г. във връзка с чл. 47, ал. 6 ГПК на ответника е предоставена правна помощ и за особен представител по реда на Закона за правната помощ е назначена адв. К. К.. Според правилата на Наредбата за заплащането на правната помощ, касаторът следва да бъде осъден да заплати на Н. бюро за правна помощ сумата от 150 лева за осъществена правна помощ пред касационния съд. Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 2063 от 9 декември 2009 г., постановено по в.гр.д. № 2523 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г. ОСЪЖДА И. Г. С., Е. [ЕГН], с адрес в[населено място], бул. “М.” № 77, да заплати на Н. бюро за правна помощ сумата от 150,00 (сто и петдесет) лева разноски за касационната инстанция. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: