3 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 60890 гр. София, 14.12.2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на осми декември две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ДАНИЕЛА СТОЯНОВА като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 2700 от 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. И. Д., чрез адв. Р. Р., срещу въззивно решение № 260052 от 23.02.2021 г. по в. гр. д. № 3408/2020 г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено Решение № 260162/02.10.2020 г. по гр. д. № 1089/2020 г. на Районен съд – Стара Загора и е отхвърлен предявеният от Д. И. Д. против „Булсатком“ ЕАД иск с правно основание чл. 66, ал. 2 КТ за заплащане на сумата от 51 901,02 лева, представляваща обезщетение по т. 9 от допълнително споразумение № 1022/01.04.2015 г. към трудов договор № 90/05.11.2005 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: 1./ „Дължи ли се обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение, уговорено с договора или допълнителното споразумение, когато основанието за прекратяване на трудовото правоотношение е по инициатива на служителя?“; 2./ „Следва ли да се нарушава договорната свобода на страните при тълкуване на волята им?“. Не излага доводи с какво произнасянето по посочените въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът твърди и че обжалваното решение противоречи на решение № 505/03.01.2013 г. по гр. д. № 1476/2011 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 81/06.03.2013 г. по гр. д. № 700/2012 г. на ВКС, IV г.о. Ответната страна по делото „Булсатком“ ЕАД в писмен отговор, подаден чрез адв. М.Д., изразява становище за недопустимост и неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Предявеният иск е иск с правно основание чл. 66, ал. 2 от КТ. Въззивният съд е приел за установено, че ищецът е заемал длъжността „регионален мениджър“ при ответното дружество по силата на трудов договор № 90/04.11.2005 г. През годините страните подписвали множество допълнителни споразумения към този трудов договор, като с процесното допълнително споразумение № 1022/01.04.2015 г., се договорили в т. 9, както следва: „При прекратяване на трудовия договор, работодателят дължи на работника/служителя обезщетение в размер на 12-дванадесет месечни брутни работни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор, което обезщетение е платимо на Работника или служителя в пълен размер, еднократно до 15 календарни дни от прекратяване на договора.“ Със заповед от 10.02.2020 г. на управителя на „Булсатком“ ЕАД трудовото правоотношение между страните било прекратено на основание чл. 326 КТ, считано от 11.02.2020 г. Въззивният съд е анализирал разпоредбата на чл. 66, ал. 2 КТ и е посочил, че тя дава възможност с трудовия договор да се уговарят и други условия, свързани с предоставянето на работната сила, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона, както и условия, които са по-благоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор. Приел е, че разпоредбата позволява на страните по трудовото правоотношение да уговорят по-благоприятни за работника или служителя срок и/или размер на обезщетението, както и да уговорят и друг вид обезщетение, различно от законоустановените, когато юридическите факти, въз основа на които се дължи то, са различни от тези, за които в раздел III на глава Х от КТ е предвидено заплащането на обезщетение. В обжалваното решение въззивният съд е споделил съдебната практика, според която уговорката за заплащане на обезщетение е валидна винаги, когато уволнението е по причина на работодателя, независимо от основанието за уволнение, но не и в случаите, когато извършеното от работодателя уволнение е по причина на работника – дисциплинарно уволнение, по писмено искане на работника, при липса на качества на работника за ефективно изпълнение на работата и пр. Въззивният съд е стигнал до извода, че уговорката, предвиждаща, че работодателят има задължение да заплаща обезщетение във всички случаи на прекратяване на трудовия договор, дори когато прекратяването е инициирано от работника, е недействителна поради противоречието й с добрите нрави. Втората инстанция е приела, че работникът, по чиято инициатива се прекратява трудовият договор, би се облагодетелствал неоснователно, тъй като би получил обезщетение за прекъсване на трудовоправната връзка, настъпило в резултат на собствените му действия. В случаите, когато се дължи обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение от работника и без наличието на неправомерно поведение на работодателя, това обезщетение има гратификационен характер, какъвто според въззивния съд спорната клауза от процесното допълнително споразумение не се установява да има. Въз основа на гореизложеното въззивният съд е стигнал до заключението, че уговорката по т. 9 от допълнително споразумение № 1022/01.04.2015 г. поражда правно действие само в случаите, когато уволнението е по причина на работодателя, независимо от основанието за уволнение. Тъй като в случая уволнението е инициирано от работника, без да е налице неправомерно поведение на работодателя, право на обезщетение в полза на ищеца не е възникнало и предявеният иск е неоснователен. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Вторият поставен от касатора въпрос е от значение за крайния изход на конкретното дело като включен в неговия предмет и обуславящ решаващите правни изводи на въззивния съд за отхвърляне на предявения иск, свеждащи се до определяне границите на договорната свобода между страните по трудовото правоотношение. Въззивният съд е дал разрешение, което следва да бъде проверено дали съответства на разрешенията в цитираната от касатора практиката на ВКС, обективирана в решение № 505 по гр. д. № 1476/2011 г., IV г. о., и решение № 81 по гр. д. № 700/2012 г., IV г. о. При разглеждането на спора пред касационния съд по същество, предвид конкретните факти по делото, ще се даде и отговор на другия поставен въпрос за дължимостта на обезщетение, уговорено с договора или допълнително споразумение, при прекратяване на трудовото правоотношение по инициатива на служителя. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., ОПРЕДЕЛИ: ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260052 от 23.02.2021 г. по в. гр. д. № 3408/2020 г. на Окръжен съд – Стара Загора. Държавна такса по жалбата на ищеца по чл. 66, ал. 2 КТ не се дължи. Делото да се докладва на председателя на трето гражданско отделение на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: