6 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 669 София, 11.08.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети май две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА ТАНЯ ОРЕШАРОВА Като разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. д. № 5091 по описа за 2021г., намира следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, чрез пълномощника адв. Д. М., срещу решение № 266039 от 07.10.2021г., постановено по гр. д. № 7005/2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 112184 от 10.05.2019г., постановено по гр. д. № 18024/2014 г. на Софийски районен съд, 46-ти състав, в частта, с която е прогласена за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД клаузата на чл. 3, ал. 3 от сключения между „Алекси“ ЕООД, А. Д. Е., Л. С. Е., В. А. Д., от една страна, и „Юробанк България “ АД, от друга страна, договор за банков кредит от 17.10.2007г., както и в частта, с която „Юробанк България“ АД е осъдено на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да заплати солидарно на „Алекси“ ЕООД, А. Д. Е., Л. С. Е. и В. А. Д., сумата от 2640,18 лв. – главница, платена без правно основание, в периода 04.04.2009г. до 04.04.2014г. по силата на нищожната клауза на чл. 3, ал. 3 от същия договор за банков кредит от 17.10.2007г., представляваща разликата между предварително договорената годишна лихва в размер на 10,25 % и действително платените лихви, ведно със законната лихва върху главницата от 04.04.2014 г. до окончателното й изплащане. Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и поради допуснато съществено процесуално нарушение. За допускане на обжалването касаторът се позовава на 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Сочи, че решението е постановено в противоречие с решение № 60080 от 16.09.2021 г. по т. д. № 466/2020 г. на ВКС, I т. о., което засяга сходен договор за кредит между същите страни със същия предмет на делото. Касаторът счита също, че решението е постановено в противоречие с решения на Съда на Европейския съд по дела C-511/17 и C-419/11, в които е даден отговор какво означава функционална свързаност между физическо лице съдлъжник по договор за кредит, сключен с кредитополучател търговец. Излагат се и следните въпроси, които според касатора са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1/. Допустимо ли е да се приеме, че е налице неравновесие между правата и задълженията на страните по договор за кредит, когато кредитополучателят е търговец? 2/. Какъв е обективният критерий, по който се определя наличие на неравновесие между правата и задълженията на страните по договор за кредит и какви са критериите и начините за установяване на значителността на това неравновесие?; 3/.Какви са критериите за установяване дали клаузите накърняват добрите нрави?; 4/.Каква е доказателствената стойност на сключените към договора за кредит допълнителни споразумения, следва ли същите да се тълкуват като признание от страна на кредитополучателя относно размера на задълженията по договор за кредит? Отделно касаторът счита, че решението на въззивния съд е очевидно неправилно. Ответниците по касация – „Алекси“ ЕООД, А. Д. Е., Л. С. Е. и В. А. Д., са подали общ отговор, чрез адв. В. Волева, в който излагат съображения за необжалваемост на решението по чл. . Евентуално считат, че липсват предпоставки за допускане на касационното обжалване. По същество сочат, че решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: Решението попада в кръга на подлежащите на обжалване съдебни актове. Искът по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е неоценяем, а този по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е обусловен от него, поради което решението и по двата иска подлежи на касационно обжалване. За да потвърди решението в обжалваната част, въззивният съд е приел, че между „Алекси“ ЕООД и „Юробанк България“ АД е сключен договор за банков кредит от 17.10.2007г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца револвиращ кредит в размер на 55 000 лв. за срок от 120 месеца. Кредитът е бил обезпечен чрез учредена договорна ипотека от 17.10.2007г. върху недвижим имот, собственост на А. Е. и Л. Е.. При сключване на договора базовият лихвен процент – малки фирми (БЛПМФ) е бил в размер на 10 %, като страните са договорили годишна лихва в размер на 10,25 %, представляваща сбора от БЛПМФ и договорна надбавка от 0,25 %. С анекс № 1 от 13.02.2008 г. размерът на кредита е бил увеличен с 50 000 лв. С анекс № 2 от 01.12.2011 г. страните са постигнали съгласие размерът на кредита да бъде намален до размера на усвоените до този момент суми, а също така А. Е. е встъпил в дълга при условията на чл. 101 ЗЗД като съдлъжник. На същото основание с анекс № 4 от 24.06.2013г. като съдлъжници са встъпили Л. Е. и В. Д.. Въззивният съд е приел, че клаузата на чл. 3, ал. 2 от договора за кредит е неравноправна, следователно и нищожна. Същата клауза предвижда действащият БЛПМФ на банката, явяващ се един от формиращите годишния лихвен процент компоненти, да не подлежи на договаряне и промените в него да стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони. Според съда клаузата е нищожна, тъй като промяната на базовия лихвен процент е предоставена изцяло в дискреция на банката. Освен това в решението е изтъкнато, че липсва каквото и да е яснота относно методиката и за изменението на лихвения процент. Посочено е, че по делото е представена Методология за определяне на базисни лихвени проценти, за която обаче няма данни кога е била приета и от кой момент е била приложима. В тази връзка съдът се е позовал на изготвеното от вещо лице заключение, според което липсва формула за изчисляване на размера на БЛПМФ, към който единствено препраща договора. Прието е за установено, че в периода 30.10.2007 г. - 27.11.2008 г. лихвеният процент по договора за кредит е бил увеличаван, като през декември 2008 г. е бил определен на 14,35 %, който размер не е променян от тогава. Съдът е изложил, че извършените плащания по нищожен договор подлежат на връщане поради липса на основание (чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД). Уважил е направеното възражение за погасяване по давност на част от вземанията, като е приел, че искът е частично основателен за сумата от 2640,18 лв. за периода 04.04.2009 – 04.04.2014 г., а за разликатта до пълния претендиран размер от 5000 лв. и за периода 17.10.2007 – 03.04.2009 г. е отхвърлил иска. Решението е валидно и допустимо. Настоящият състав счита, че не е налице сочената от касатора предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Изложението към касационната жалба не удовлетворява общия критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, т.е. да е формулиран правен въпрос от значение за изхода на делото, по който съдът се е произнесъл. Според т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Касационният съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. В случая касаторът е изложил само аргументи по същество, както и практика на ВКС, но не е посочил кои са правните въпроси по смисъла на чл. 280 ГПК. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъдат посочени конкретно и ясно формулирани тези въпроси. Нито касационният съд, нито насрещната страна са длъжни да извеждат правните въпроси от значение за изхода на конкретно дело от твърденията и доводите на касатора. Не е налице и соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В изложението към касационната жалба са цитирани решения на Съда на Европейския съюз, в които се дефинира какво е функционална свързаност между физическо лице съдлъжник по договора за кредит и кредитополучател търговец. Не става ясно обаче в какво се изразява противоречието между тези съдебни актове на СЕС и обжалваното решение на въззивния съд, нито какво е значението на функционалната свързаност между тези лица за изхода на делото. Както беше посочено, ВКС не следва да извежда служебно правният въпрос, а той следва да се формулира точно и ясно от касатора. В случая не може да се приеме, че въпросът за функционалната свързаност между физическо лице съдлъжник по договор за кредит и кредитополучател търговец е обусловил волята на съда, тъй като формулировката на въпроса е твърде обща и не е изтъкнат конкретен правен извод, който е от значение за изхода на спора. Според настоящия състав не са изпълнени формалните изисквания и относно соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Според трайната практика на ВКС не е достатъчно само да се извърши позоваване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но и да се изложат аргументи защо поставените правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото (определение № 799 от 21.12.2010 г. по т. д. № 580 / 2010 г. на ВКС, II т. о., определение № 480 от 25.05.2016 г. по гр. д. № 1660 / 2016 г. на ВКС, III г. о., определение № 20 от 05.01.2016 г. по гр. д. № 4259 / 2015 г. на ВКС, III г. о. и др.). Този подход е в съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес, както и със селективния касационен контрол по новия ГПК, които възлагат на страните да проявят нужната активност, за да защитят интересите си. Настоящият състав счита, че решението не е очевидно неправилно, каквото основание за допускане на касационно обжалване се твърди, че е налице. Решението не е постановено в пряко нарушение на закона, нито е извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. При очевидната неправилност недостатъците на решението трябва да са от такова естество, че да могат да бъдат установени от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. В настоящия случай решението съдържа последователна аргументация, като е невъзможно да се направи извод за очевидна неправилност без изследване на доказателствата по делото. Доводите на касатора за очевидна неправилност представляват фактически твърдения, които не кореспондират с приетата от въззивния съд фактическа обстановка и правните му изводи. Поради гореизложено настоящият състав на касационния съд намира, че не е налице нито едно от сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Ответниците по касация са направили общо искане за присъждане на разноски по делото за адвокатско възнаграждение в размер на 2000 евро с равностойност в лева от 3911,66 лв. /с оглед на фиксирания официален курс на евро към българския лев/. Представен е договор за правни услуги, в който е записано, че сумата е изплатена изцяло при подписване на договора. Предвид изхода на спора на ответниците по касация следва да се присъди заплатеното адвокатското възнаграждение за касационна инстанция. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на III г.о. О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 266039 от 07.10.2021 г., постановено по гр. д. № 7005/2020 г. на Софийски градски съд. ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, ЕИК 000694749, да заплати на „Алекси“ ЕООД, ЕИК 113585524, А. Д. Е., ЕГН [ЕГН], Л. С. Е., ЕГН [ЕГН], и В. А. Д., ЕГН [ЕГН], сумата от 3911,66 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: