Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 448
гр. София, 19.07.2022 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и втора година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №1953 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ответниците по делото Д. И. Б., А. Д. Б. и И. Б. Б. против решение №260054/15.03.2021 г. по в.т.д.№684/2020г. на Апелативен съд- Пловдив в частта, с която е потвърдено решение №265/ 25.06.2020г. по т.д.№764/2015 г. на Окръжен съд -Пловдив в частта, с която е обявено за относително недействително по отношение на „Монро” ЕООД -гр.Пловдив и по отношение на Е. Б. С., извършеното дарение на 1/2 идеална част от недвижим имот, подробно описан, за което е съставен нот.акт №9, том I, рег.№190, нот.дело №7/2012г. на Нотариус В. З. с район на действие РС-Пловдив, притежавана от И. Б. Б., както и в частта за разноските.
Касаторите твърдят, че въззивното решение е недопустимо и неправилно - незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поддържат, че е недопустимо поради липса на правен интерес от страна на ищците „Монро” ЕООД и Е. Б. С. за предявяване на исковете по чл.135 ЗЗД, тъй като липсва предмет на сделката, която искат да бъде обявена за недействителна като увреждаща ги; поради липса на активна материалноправна легитимация на ищеца „Монро” ЕООД; поради липса на пасивна процесуална легитимация на ответницата А. Д. Б.. Твърдят, че атакуваната като относително недействителна сделка -дарение на процесния недвижим имот от И. Б. Б. и съпругата му А. Д. Б. на дъщеря им Д. И. Б. с нот.акт №9, том I, рег.№190, нот.дело №7 /2012г. на Нотариус В. З., няма предмет, тъй като И. Б. Б. не е бил собственик, съответно не е прехвърлил право на собственост. Считат, че при предявен иск по чл.135, ал.1 ЗЗД съдът е длъжен да изследва момента на придобиване на имуществото и вида на придобивното основание, респ. е длъжен да разгледа и да се произнесе по направеното възражение, че имотът- предмет на атакуваната сделка не е придобит в режим на СИО, а е лична собственост на съпруга-недлъжник. Намират твърдението на ищците, че недвижимият имот предмет на сделката е придобит в режим на СИО от А. Д. Б. и И. Б. Б. за оспорено и оборено в процеса, като поддържат, че имотът е лична собственост само на А. Д. Б., като нейното право на собственост произтича от дейността й като едноличен търговец, при упражняването на която е придобит процесния имот чрез покупко-продажба. В тази връзка се позовават се на ТР №2 /27.12.2001г. по т.д. №2/2001г. на ОСГК на ВКС. Касаторите считат, че съставеният по реда на чл.587 ГПК констативен нотариален акт за право на собственост №5/25.01.2015г. на Нотариус В.З., в който като собственици фигурират А. Д. Б. и И. Б. Б., не удостоверява същестуването на вещно право на собственост върху процесния недвижим имот в полза на ответника Б., като в нотариалното производство единствено А. Д. Б. е установила и обосновала с писмени документи свое лично право на собственост върху процесния недвижим имот, като няма доказателства да е отчуждавала някаква част от него.
Също така поддържат, че ищецът „Монро” ЕООД няма активна материалноправна легитимация като кредитор за предявяване на иск по чл.135, ал.1 ЗЗД, като оспорват като незаконосъобразни и необосновани изводите на въззивния съд, че дружеството има вземане за сумата от 102 260 евро, придобито по договор за цесия от 20.07.2015г. и признато с влязло в сила решение на 20.03.2019г. Твърдят, че „Монро” ЕООД като последващ кредитор придобива едно и също вземане от един и същи първоначален кредитор по един и същи запис на заповед по две различни сделки - джиро и договор за цесия. С влязлото в сила решение №68 от 23.02.2018г. на ПАС по в.т.д. №669/ 2017г. е признато, че вземането е прехвърлено с джиро, съответно по договора за цесия не е налице прехвърляне на вземането, тъй като кредиторът Е. С. не е притежавал вече вземането. Позовават се на категоричната съдебната практика и правна теория, че едно вземане по запис на заповед не може да бъде прехвърляно едновременно с джиро и с договор за цесия /решение № 218/01.03.2013г. по т.д. №1008/2011г. на ВКС, ІІ т.о./. Заявяват, че след като твърдяното от ищеца „Монро” ЕООД вземане в размер на 102 260 евро по договор за цесия с нотариална заверка на подписите от 26.08.2015г. не съществува, този ищец няма качеството на кредитор на действително вземане като предпоставка за предявяване на иска по чл.135 ЗЗД и искът му се явява недопустим.
Същевременно считат, че А. Д. Б. не е длъжник по претендираните от двамата ищци вземания, респ. не е пасивно легитимирана по предявените искове. Позовават се на задължителната и трайно установена съдебна практика, че съпругът - недлъжник не е страна по предявен иск по чл.135 ГПК и не е задължителен необходим другар.
Касаторите обосновават материалноправната незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение с неправилната преценка на съда досежно фактическия състав на съединените искове по чл.135 ЗЗД, а именно : дали е налице твърдяното от ищците качество на кредитори с действително вземане, дали е налице увреждаща сделка от страна на длъжника, дали е налице намерение за увреждане на кредиторите и приложимата правна норма. Твърдят, че решението е постановено без да са обсъдени събраните по делото доказателства и при липсата на мотиви относно наведени от ответниците възражения и правни доводи. Въззивният съд не е изложил мотиви по възраженията за липсата на вземане по договора за цесия, липсата на прехвърлителна сделка в СИО, липсата на разпореждане с лично имущество от страна на длъжника, като не се е произнесъл и по направеното възражение за погасяване по давност на вземането на кредитора „Монро” ЕООД. Сочат, че към датата на приключване на съдебното дирене е изтекла общата погасителна давност по чл.110 ЗЗД, като ищецът не е предприел нито едно от посочените в чл.116, б.“б” и б.”в” ЗЗД действия, с които давността се прекъсва и спира. Считат, че искът по чл.135 ЗЗД не прекъсва и не спира давността, тъй като не се отнася до самото вземане, а има само обезпечителна функция за кредитора на действително /съществуващо/ вземане. Предвид изложените съображения молят за обезсилване на въззивното решение, при условията на евентуалност за неговата отмяна и отхвърляне на иска по чл.135 ЗЗД. Претендират разноски за всички инстанции.
Касаторите се позовават на наличието на предпоставките за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а по отношение на въпроси 5.1., 5.2. и 5.3.- и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда:
1/ „Относно дейността на въззивната инстанция и задължението й при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС- т.2, ТР №1/09.12.2013г. по тьлк. д. №1/2013г., ОСГТК, ВКС, т.19, ТР №1/04.01.2001г. по тьлк.д. №1/2000г., ОСГК, ВКС, Решение №63 от 28.06.2019г. по гр.д. №2296/2018г. на ВКС, 2 г.о., Решение №8 от 19.01.2018г. по т.д. №2435/2016г. на ВКС, 2 т.о.;
2/ „Съпругът - недлъжник необходим другар ли е и налице ли е пасивна материалноправна легитимация по отношение на него по предявен иск по чл.135 ЗЗД срещу другия съпруг-длъжник?“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС- ТР №5 от 29.12.2014 г. по т.д. №5/2013г. на ВКС, ОСГТК, Решение №19 от 14.02.2018г. по т.д. №1766/2017г. на 3 г.о.;
3.1./ „Представлява ли СИО недвижимият имот, придобит по време на брака от съпруга-недлъжник в качеството му на ЕТ в резултат и за търговската му дейност?“; 3.2./ „По направено възражение и оспорване в производството по чл.135 ЗЗД, че съпругът - длъжник не е собственик на имота, предмет на атакуваната сделка и че този имот, придобит по време на брака от съпруга-недлъжник в качеството му на ЕТ в резултат и за търговската му дейност, не представлява СИО, длъжен ли е съдът да изследва собствеността на имота /момент и начин на придобиване/ и дали длъжникът се разпорежда или не се разпорежда със свое имущество при участието си в атакуваната сделка?“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС- ТР №2/27.12.2001г. по т.д. №2/2001г.на ОСГК на ВКС, ТР №11 от 21.03.2013г. по т.д. №11/2012 г. на ОСГК на ВКС, Решение №141 от 08.02.2018г. по гр.д. №4114/2017г. на ВКС, 2-ро г.о., Решение №193 от 22.07.2016г. по гр.д. №4144/2015г. на ВКС, 4 г.о., Решение №107 от 09.06.2015г. по гр.д. №2116/2013г. на ВКС 3 г.о.;
4/ „Липсата на предмет, от който кредиторът би могъл да се удовлетвори при уважаване на иска по чл.135 ЗЗД, предпоставя ли липсата на правен интерес от предявяването му, в случая, когато длъжникът не е собственик на прехвърления имот?“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС- Решение №161 от 02.05.2018г. по т.д. №1580/ 2016г., 2 т.о.;
5.1./ „Следва ли въззивният съд да изследва въпроса за придобивното основание/способ на ищеца - последващ кредитор, претендирало по исковата му молба по чл.135 ЗЗД като такова по договор за цесия, за да достигне до крайния извод дали е налице действително вземане по твърдението на ищеца, че притежава такова по договор за цесия, в хипотезата на особен случай, какъвто е настоящия, при който : 1. един път запис на заповед е джиросан и втори път вземането по същия запис на заповед е прехвърлено от един и същи първоначален кредитор на един и същи последващ кредитор и 2. при наличието на влязло в сила преюдициално решение по чл.422 ГПК, с което е установено, че вземането на последващия кредитор произтича от сделката „джиро”; 5.2./ „Допустимо ли едно вземане по запис на заповед да се прехвърля на един и същи последващ кредитор чрез джиро и с договор за цесия и налице ли е прехвърлителен ефект при втората сделка?“; 5.3./ „Налице ли е преюдициалност на влязлото в сила решение по чл.422 ГПК спрямо решението по иск по чл.135 ГПК относно основанието / способа на придобиване на вземането от последващия кредитор?“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС- т.2 на ТР №2 от 09.07.2019г. по т.д. №2/ 2017г. ОСГТК, ТР №2/2019г. от 26.03.2021г. по т.д. №2/2019г. на ОСГТК на ВКС, Решение №266/18.03.2021г. по гр.д. №247/2020г. на ВКС, IV г.о., Решение №218 от 01.03.2013г. по т.д.№1008/2011г. на ВКС, ТК, II т.о.
Ответникът по жалбата и ищец по делото „Монро” ЕООД оспорва жалбата, като поддържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Счита решението на апелативния съд за постановено в съответствие с материалния закон и при съблюдаване на практиката на ВКС по приложението на чл.135 ЗЗД. Намира за невярно оплакването, че съдът не е изложил мотиви досежно собствеността на имота. Сочи, че съдът е приел, че въпросът, който поставят жалбоподателите е ирелевантен, след като е спазена формата и няма порок в действителността на атакуваната с иска сделка. Намира за правилни изводите, че искът има за предмет насочване на принудително изпълнение и поради това в това производство не следва да се обсъждат и изследват въпросите за собствеността, за приноса в СИО и др. подобни. Също така намира за установено с влезли в сила решения качеството кредитор на „Монро" ЕООД. Моли да му бъдат присъдени разноски.
Ответникът по жалбата и ищец по делото Е. Б. С. също оспорва жалбата, като изразява становище, че не са налице основания за допускането до касационно обжалване на решението на въззивния съд. Излага доводи, че процесният имот представлява СИО и като такъв е дарен на дъщерята на ответниците. Твърди, че след 2011г. ответницата А. Б., действаща като ЕТ “Ади 77 - АБ" е имала сериозни проблеми с обслужването на получени по-рано кредити от Райфайзенбанк. За един сравнително кратък период от време от 11.02.2011 г. до 10.02.2012 г. всички по-атрактивни недвижими имоти са прехвърлени на дъщерята на ответниците - Д. Б. - основно чрез дарение, а част от тях и чрез продажба. Намира, че това е стратегически ход на ответниците за оставяне без възможност на кредиторите да осребрят вземанията си, респ. класически случай на П. иск - с поредицата от тези сделки се постига очевидно целеният резултат: намаляване имуществото на длъжника.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност са процесуално допустими – подадени от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд приема, че предмет на делото са субективно съединени искове, предявени от “Монро“ ЕООД и Е. Б. С. срещу ответниците И., А. и Д. Б. с правно основание по чл.135 ЗЗД, като първоинстанционният съд се е произнесъл над заявения с исковата молба петитум- обявяване относителна недействителност на дарение, за което е съставен нотариален акт №9, том I, н.дело №7/2012г. на Нотариус В. З., с район на действие района на РС – Пловдив, само по отношение на притежаваната от И. Б. 1/2 ид.ч. от СИО на сграда с идентификатор 56784.536.831.2, разположена в поземлен имот с идентификатор 56784.536.831 в [населено място], [улица], с предназначение промишлена сграда. С оглед изложеното, апелативният съдебен състав обезсилва частично първоинстанционното решение, с което е обявена относителна недействителност на дарението и по отношение на поземления имот с идентификатор 56784.536.831, като недопустимо. В тази част въззивното решение не е обжалвано от страните и е влязло в сила.
Решаващият съдебен състав намира за неоснователни в останалата им част възраженията на ответниците за недопустимост на исковете, като приема, че съпрузите А. Б. и И. Б. като дарители се явяват задължителни необходими другари по делото. Излага доводи, че двамата заедно са извършили разпореждане с имот СИО и в този случай, като страни по посочената от ищците увреждаща сделка, както и с оглед предявения иск, се явяват задължителни необходими другари, респективно участието поделото на съпругата на длъжника не е недопустимо.
За да потвърди първоинстанционното решение в останалата му част, с която са уважени исковете с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД, въззивният съд приема, че са налице елементите от фактическия състав – ищците са кредитори на ответника И. Б., атакуваната разпоредителна сделка- дарение, с която ответниците И. и А. Б. прехвърлят имот СИО на ответницата Д. Б., ги уврежда в частта, с която се прехвърля притежаваната от длъжника ½ ид.част, като е налице презумпция за знание по отношение на приобретателката- дъщеря на дарителите. Съдът намира, че ищците са кредитори с действителни вземания на основание записи на заповеди, чието съществуване не е отречено със сила на пресъдено.
Предвид представените по делото влезли в сила съдебни решения, приема, че
вземанията на ищците срещу И. Б. са възникнали преди твърдяната увреждаща сделка от 27.01.2012г., поради което намира за неоснователно твърдението, че е налице хипотезата на чл.135, ал.3 ЗЗД. С оглед приетите доказателства, въззивният съдебен състав приема, че ответникът И. Б. е издал в полза на ищеца Е. С. записи на заповед: първия от 11.01.2011г. с падеж 24.08.2012г. за сумата от 51 130 евро, втория от 06.01.2011г. с падеж 31.08.2012г. за сумата от 102 260 евро, третия от 12.02.2011г. с падеж 10.05.2012г. за сумата от 39 000 евро, четвъртия от 24.01.2011г. с падеж 30.09.2012г. за сумата от 33 500 евро. Намира, че вземането по първия запис, цедирано на ищеца „Монро“ ЕООД с договор за цесия от 20.07.2015г., с нотариална заверка на подписите на 25.08.2015г., е отречено със сила на пресъдено нещо, предвид отхвърлянето на иска с правно основание чл.422 ГПК по т.д. №138/2016г. по описа на ОС-Пловдив. По отношение на останалите вземания съдът намира, че са установени по основание и размер. Вземането по втория запис на заповед е цедирано на „Монро“ ЕООД с договор за цесия от 20.07.2015г., като по образуваното заповедно производство /ч.гр.д.№19577/2015г. по описа на Районен съд-Пловдив/ е издадена заповед за изпълнение, а вземането е признато за съществуващо с влязло в сила съдебно решение на 20.03.2019г. по т.д.№ 139/2016 г. по описа на ОС- Пловдив. Вземанията по третия и четвъртия запис на заповед също са установени с влезли в сила съдебни решения /т.д. №376/2016г. и т.д. №382/2016г. на ОС- Пловдив/. Решаващият съдебен състав приема, че увреждащата сделка е сключена на 27.01.2012г.- след възникване на вземанията на ищците, като към момента на прехвърлянето на второто вземане, цедентът е имал правото на иск по чл.135 ЗЗД, това право е преминало към цесионера „Монро“ ЕООД заедно с обезпеченията на основание чл.99, ал.2 ЗЗД.
Апелативният съд намира, че е налице и втората предпоставка от фактическия състав на иска по чл.135 ЗЗД- извършване на действие, което уврежда кредитора. Излага аргументи, че в случая твърдяната увреждаща сделка е извършеното дарение от 27.01.2012г., обективирано в процесния нотариален акт, т.е. спазена е предвидената специална форма съгласно чл.18 ЗЗД. Счита, че поставеният от ответниците въпрос дали волеизявлението на единия дарител може да породи вещни права е ирелевантен в настоящото производство, тъй като производството има обезпечителен и вторичен характер. Упражнява се при наличие на друго правоотношение, служи за обезпечаване на другото правоотношение, като осигурява възможност на кредитора при евентуално уважително решение да може да насочи принудително си изпълнение върху имуществото, с което длъжникът се е разпоредил. Съдът намира, че с иска по чл.135 ЗЗД не се създава вещно право за кредитора. Доколкото процесната сделка - дарение е безвъзмедна по своя характер, безспорно с нея се е намалило имуществото на длъжника, което води до обективно увреждане на кредитора, тъй като по силата на чл.133 ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, освен ако няма законно основание за предпочитане.
Въззивният състав приема, че е налице и третата субективна предпоставка от фактическия състав на иска по чл.135 ЗЗД- знание за увреждането, тъй като надарената е дъщеря на дарителите. Знанието на лицата по чл.135, ал.2 ЗЗД - съпруг, низходящ, възходящ, брат, сестра на длъжника се предполага, като презумпцията не е оборена.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение е валидно, но в частта, с която са уважени исковете с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД срещу ответницата А. Д. Б., следва да бъде допуснато до касация за проверка за вероятна недопустимост. Ищците предявяват иск за прогласяване за относителна недействителна по отношение на тях на разпоредителна сделка- договор за дарение, обективиран в нотариален акт №9, том I, н.дело №7/2012г. на Нотариус В. З., само по отношение на притежаваната от длъжника И. Б. Б. ½ ид.част от придобит в режим на СИО недвижим имот, като насочват претенциите си срещу дарителите И. Б. Б. и А. Д. Б. и надарената Д. И. Б.. В исковата молба се твърди, че длъжник на ищците е само единият от съпрузите- И. Б., респ. че увреждаща е отчуждителната сделка само за притежаваната от него ½ ид.част от процесния недвижим имот, респ. търсената с предявените искове защита е за прогласяване относителна недействителност на сделката само за ½ ид.част, а не на целия имот. Сделката, в частта, с която е дарена другата ½ ид.част от имота, не е предмет на предявените искове, нито са изложени твърдения, обуславящи материалноправата легитимация на ответницата А. Б.. Предявяването на исковете е съобразено с постановките на ТР №5/2013г. от 29.12.2014г., т.д.№5/2013г. на ОСГТК на ВКС, предвиждащи, че ищецът по Павловия иск няма материалноправна легитимация „кредитор“ на другия съпруг- ответник, съответно по отношение на ищеца този ответник няма качеството длъжник; че оттук следва действителността на извършеното от него разпореждане с част от имота и липсата на увреждане на кредитора от обективна и субективна страна, поради което Павловият иск не може да бъде уважен срещу съпруга-ответник, който не е длъжник и неговото действие да се счита за нестанало по отношение на чужд кредитор, за чужд дълг.
Като са съобразили задължителната съдебна практика, ищците не са предявили иска с правно основание чл.135 ЗЗД по отношение на прехвърлената от съпругата- недлъжник А. Б. ½ ид.част от процесния имот, а само по отношение на сделката с притежаваната от длъжника И. Б. ½ ид.част. Липсват твърдения в исковата молба, че ответницата А. Б. е длъжник, че е увредила ищците, отчуждавайки своя имот, респ. няма предявен иск за обявяване относителна недействителност на сделката с предмет притежаваната от нея ½ ид.част от имота. Доколкото процесуалноправаната легитимация на страните следва от защитаваното субективно материално право, респективно от твърденията на ищците относно претендираното спорно право, въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за уважаване на иска с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД срещу А. Б. за обявяване за относително недействително по отношение на „Монро” ЕООД -гр.Пловдив и на Е. Б. С., извършеното дарение на 1/2 идеална част от недвижим имот, подробно описан, за което е съставен нот.акт №9, том I, рег.№190, нот.дело №7/2012г. на Нотариус В. З. с район на действие РС-Пловдив, притежавана от И. Б. Б., следва да бъде допуснато до касационна проверка за вероятна недопустимост.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело.
Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното решение и в останалата му част, тъй като поставеният от касаторите правен въпрос- по направено възражение и оспорване в производството по чл.135 ЗЗД, че съпругът - длъжник не е собственик на имота, предмет на атакуваната сделка и че този имот, придобит по време на брака от съпруга-недлъжник в качеството му на ЕТ в резултат и за търговската му дейност, не представлява СИО, длъжен ли е съдът да изследва собствеността на имота /момент и начин на придобиване/ и дали длъжникът се разпорежда или не се разпорежда със свое имущество при участието си в атакуваната сделка, е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е решаващ за изхода на спора. С цитираните от касаторите в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, е даден отговор на поставения въпрос, като въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка съответствието му с практиката на ВКС.
По останалите въпроси съдът ще се произнесе с решението по съществото на спора.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационните жалбоподатели следва да внесат по сметката на ВКС държавна такса в размер на 5 608.50 лева.
Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И

ДОПУСКА касационно обжалване на решение №260054/15.03.2021 г. по в.т.д.№684/2020г. на Апелативен съд- Пловдив в обжалваната част..
УКАЗВА на касационните жалбоподатели в едноседмичен срок от съобщението да представят по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС на РБ държавна такса в размер на 5 608.50 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.




ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.