Ключови фрази
Спор за материално право на собственост върху земеделски земи * земеделски земи * установяване право на собственост към минал момент * допустимост на иск * възстановяване правото на собственост * правен интерес * сила на пресъдено нещо * възстановяване в стари реални граници


Р Е Ш Е Н И Е

№ 314

София, 24.10.2012 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на двадесети септември две хиляди и дванадесета година, в състав:

Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА


при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№34 по описа за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното:


Производството е по чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Н. Р. и М. Н. Р. от [населено място] срещу решение №93 от 19.10.11г. по гр.д.№225/11г. на Бургаския апелативен съд.
Жалбоподателите поддържат, че обжалваното решение е процесуално недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ; при липса на правен интерес от такъв иск; при наличие на влязло в сила решение между страните по същия правен спор и при получени от ищците компенсаторни бонове за спорната земя. Евентуално решението е неправилно. Ищците и ответниците са наследници на двама братя – съответно – Г. Р. и Н. Р.. Братята са имали по 8 дка земеделска земя, като тя е заявена за възстановяване отделно от наследниците им. По преписката на ищците, като наследници на Г. Р., има влязъл в сила частичен отказ за възстановяване на собствеността, а по другата преписка на Н. Р. са възстановени спорните земеделски земи. Неправилно искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е уважен по отношение на имот, за който наследниците на Г. Р. не са обжалвали отказа за възстановяване на собствеността.
Ответниците в производството Е. Т. З. и Г. Е. Р. оспорват жалбата. Считат, че постановеният по преписката им отказ за възстановяване на собствеността върху процесната земя не е същински, предвид обстоятелството, че същата земя е възстановена по преписката на жалбоподателите като имот свободен от застрояване. Затова предявеният иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е допустим. В случая не е налице сила на пресъдено нещо по този спор, тъй като предходното дело между същите страни е с друг предмет.
Ответниците Д. Д. Р., Н. Д. Р. и Т. Д. Р. не вземат становище по жалбата.
С определение №299 от 21.04.2012г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по въпроса за допустимостта на иска по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ в случаите, когато има влязъл в сила отказ на поземлената комисия за възстановяване на собствеността върху спорния имот поради наличие на проведено мероприятие на държавата и обезщетяване на собствениците по реда на чл.10б, ал.1 от ЗСПЗЗ.
По поставения въпрос настоящият състав приема следното:
В Тълкувателно решение №1/1997г. по гр.д.№11/97г. на ОСГК на ВС е прието, че предявяването на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е обусловено от правен интерес. Такъв е налице при висящо административно производство по чл.14, ал.1-3 ЗСПЗЗ или при възможност то да бъде образувано, както и при окончателно решение за възстановяване на земеделските земи в реални граници или за обезщетяването им при условията на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ. Когато административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността, предявяването на иск по чл.14, ал.4 е процесуално недопустим.
В практиката на ВКС се застъпва разбирането, че понятието "окончателен отказ" по смисъла на раздел втори от ТР №1/1997г. на ОСГК на ВС има по-широко съдържание. Такъв отказ е налице само ако по всички преписки, по които е заявена една и съща земеделска земя, е постановено и влязло в сила решение, с което в производството по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ е отказано възстановяване на собствеността. Ако по част от преписките земята е възстановена, а по други има постановен отказ, искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е процесуално допустим, тъй като чрез него ще се разреши спорът кой е бил собственик на възстановената земя към момента на образуването на ТКЗС. В този смисъл е решение 1450/19.12.08 г. по гр.д.№640/08г. на ВКС, V ГО. В определение №398/26.11.2008г. по ч. гр. д. № 1788/08 г. на ВКС, V ГО, постановено в производство по чл.274, ал.3 ГПК, е добавено това, че искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е недопустим, когато имотът изобщо не е бил заявен пред ПК, или и за двете страни по спора има влязъл в сила отказ за признаване и възстановяване, включително и за правото на обезщетение за него.
Доколкото в настоящия случай спорната земеделска земя е възстановена в реални граници по преписката на Н. М. Р., наследодател на ответниците по предявения иск с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, а същевременно за същата земя има отказ за възстановяване на собствеността в реални граници и определяне на обезщетение по чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ по преписката на Г. М. Р., наследодател на ищците, следва да се приеме, че няма влязъл в сила отказ по смисъла на т.2 на ТР №1/1997г. на ОСГК на ВС като процесуална пречка за предявяване на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Съгласно чл.291, т.3 ГПК, ТР №1/1997г. на ОСГК на ВС е неприложимо към настоящия случай.
По съществото на касационната жалба: С обжалваното решение състав на Бургаския апелативен съд е потвърдил решение №343 от 09.06.11г. по гр.д.№843/09г. на Бургаския окръжен съд, с което на основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е признато за установено по отношение на ответниците, в качеството им на наследници на Н. М. Р., б.ж. на [населено място], че Г. М. Р., наследодател на ищците, е бил собственик към момента на образуване на ТКЗС на 1614 кв.м., представляващи част от имот №698 от кв.25 по сега действащия кадастрален план на [населено място], кв.Л., целият с площ от 4570 кв.м., намиращи се в северната половина на бивш имот №363 в кв.393 по плана на [населено място] от 1949г., м. „М.”.
Въззивният съд е приел, че наследодателите на страните Г. М. Р. и Н. М. Р. са били съсобственици на нива с площ от 16 дка, находяща се в землището на [населено място], местн.”М.”, съставляваща имот пл. №363 в кв.393 по плана на [населено място] от 1949г. С договор за делба от 10.03.1949г. братята са поделили нивата, като северната и част с площ от 8 дка е поставена в дял на Г. М. Р., а южната част с площ от 8 дка – в дял на Н. М. Р.. Въззивният съд се е позовал на влязло в сила решение по гр.д.№1182/08г. на ВКС, ІІ ГО, в което е прието, че договорът за делба е породил своето вещноправно действие, въпреки че в плана не е била нанесена точната разделителна линия между двете части от имота и следователно – към момента на образуване на ТКЗС всеки от братята е бил собственик на реална част от бившата нива. Затова, като се е позовал на приетата експертиза, от която се установява, че спорните 1614 кв.м. от тази нива попадат в северната и част, а сега те са част имот №698 от кв.25 по действащия кадастрален план на [населено място],[жк], възстановен по реда на ЗСПЗЗ единствено на ответниците, в качеството им на наследници на Н. Р., въззивният съд е приел, че към момента на образуване на ТКЗС техен собственик е бил наследодателят на ищците Г. М. Р., който е получил при делбата северната част от нивата.
Решението е процесуално допустимо и правилно.
Неоснователни са оплакванията на жалбоподателите за недопустимост на обжалваното решение.
В обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения, че наследодателят на ищците Г. М. Р. е бил собственик на процесния имот към момента на образуване на ТКЗС. Отправеното до съда искане е да приеме за установено по отношение на ответниците, че Г. М. Р. е бил собственик на спорния имот към момента на образуване на ТКЗС. Това определя иска като такъв по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Обстоятелството, че в петитума ищците са заявили и право на собственост към настоящия момент, без да са изложили съответна обстоятелствена част, както и че са индивидуализирали спорния имот по стария и по новия план на [населено място], не води до извод, че предявеният иск е по чл.97, ал.3 ГПК/отм./ и че съдът недопустимо се е произнесъл по непредявен иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, както неоснователно поддържат жалбоподателите.
Налице е и правен интерес от иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, доколкото за една и съща земя има противоречиви решения на общинската служба по земеделие /ОСЗ/. По преписката на Г. Р., наследодател на ищците, има постановен отказ за възстановяване на собствеността в реални граници и присъждане на обезщетение по чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, а по преписката на Н. Р. земята е реално възстановена. По изложените по-горе съображения в случая е налице правен интерес от иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. При уважаването му за ищците се разкрива възможност да искат от ОСЗ да измени по реда на чл.14, ал.7а ЗСПЗЗ влязлото в сила решение по преписката на Н. Р., като земята се възстанови реално на името на техния наследодател Г. Р.. Полученото от тях обезщетение по чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ не представлява пречка за такова искане, тъй като то е предмет на други отношения между заявителите и ОСЗ. Вярно е, че заявленията на Г. Р. и Н. Р. имат за предмет различни земи, съответно – северната и южната част от поделения от тях през 1949г. общ имот. Доколкото обаче ОСЗ не е съобразила разделянето на земята при постановяване на спорното решение, то искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е процесуално допустим.
Не е налице и пречката на чл.299 ГПК за разглеждане на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Спорът по гр.д.№1182/2008г. на ВКС, І ГО, на който се позовават жалбоподателите, макар и между същите страни, не е идентичен с настоящия спор. По предходното дело предмет на спора е била ½ ид.част от нивата с площ от 16 дка, която е била съсобствена на двамата братя Г. и Н. Р., а по настоящото дело предмет на спора е реалната нива от 8 дка, получена от Г. Р. при делбата от 1949г., част от която представлява процесният недвижим имот.
Неоснователни са и оплакванията по съществото на правния спор.
Установено е по делото, че процесните 1614 кв.м., които са възстановени реално по преписката на Н. М. Р., попадат в северната част от бившата нива от 16 дка, която при делбата от 1949г. се е паднала в дял и изключителна собственост на Г. М. Р.. При това положение правилно въззивният съд е приел, че към момента на образуване на ТКЗС спорният имот е бил изключителна собственост на наследодателя на ищците Г. Н. Р..
В обобщение – обжалваното решение на Бургаския апелативен съд е допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на делото на ответниците в настоящото производство следва да се присъдят направените разноски в размер на 1200лв. адвокатско възнаграждение.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение №93 от 19.10.11г. по гр.д.№225/11г. на Бургаския апелативен съд.
ОСЪЖДА Д. Н. Р. от [населено място], [улица] М. Н. Р. от [населено място], [улица] да заплатят на Е. Т. З. от [населено място], [улица], ет.5 и Г. Е. Р. от [населено място], [улица] сумата от 1200лв. разноски за производството пред ВКС.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: