Р Е Ш Е Н И Е № 67 гр. София, 04 юни 2020 година Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори май две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурор М. Михайлова, изслуша докладваното от съдията Рушанова дело № 223/2020 година и съобрази следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на защитника на подс. В. М. А. срещу решение на Апелативен съд – Велико Търново № 268/ 28.01.2020г. по внохд № 368/2019г. по описа на същия съд. С жалбата се ангажират касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1, т. 3 от НПК. Оспорва се квалифицирането на деянието като умишлено убийство по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. последно и т.12 във връзка с чл.115 от НК, като се твърди, че деянието следва да се квалифицира по чл. 124, ал.1 от НК. Изтъкват се съображения във връзка със субективната страна на извършеното от подсъдимия – липса на умисъл за умъртвяване, доколкото подсъдимият не е целял смъртта на пострадалия. Във връзка с престъплението по чл. 196, ал. 1, т. 1 от НК защитникът посочва, че неправилно не е отчетен факта на възстановяването на вредите, което е обстоятелство, обуславящо прилагането на по-леко наказуем състав. Претендира се и явна несправедливост на наложените наказания. Поставя се акцент на обстоятелството, че производството е протекло по реда на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК, на процесуалното поведение на подсъдимия и се твърди, че целите на наказанието биха се постигнали с по-нисък размер на наказанието. В заключение се иска прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление или намаляване размера на наложените на подсъдимия наказания. В съдебно заседание подсъдимият и защитникът му поддържат касационната жалба по наведените в нея доводи, както и направените в нея искания. Частният обвинител З. А., редовно уведомен, не се явява и не взема становище по жалбата. Прокурорът при ВКП намира жалбата за неоснователна. Подсъдимият А., в последната си дума, моли за намаляване размера на наложеното му наказание. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С атакуваното пред ВКС решение е потвърдена изцяло първоинстанционна присъда № 77/ 05.08.2019г. на Великотърновски окръжен съд по нохд № 176/2019г. по описа на същия съд. С първоинстанционния съдебен акт подсъдимият А. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 116, ал.1, т. 6, пр.последно и т.12 във връзка с чл.115 във връзка с чл. 29, ал.1 б.”а” и „б”, като при условията на чл. 58а, ал. 2 и ал. 3 от НК му е наложено наказание 22 /двадесет и две/ години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване. Със същата присъда подсъдимият е признат за виновен по чл. 196, ал.1, т. 1 във връзка с чл. 194, ал.1 във връзка с чл. 29, ал.1, б.”а” и „б” от НК и на осн. чл. 58а, ал.1 от НК му е наложено наказание 6/шест/ години и 8/осем/ месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване. На осн. чл. 23, ал. 1 от НК съдът определил едно общо най-тежко наказание на подсъдимия в размер на 22 /двадесет и две/ години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване. На осн. чл. 59, ал.1 от НК зачел предварителното задържане на подсъдимия, считано от 05.10.2018година. Съдът се произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намира, че касационната жалба за допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок и срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка. Разгледана по същество е неоснователна. Първоинстанционното производство е протекло по реда на глава ХХVІІ от НПК – чл. 371, т. 2 от НПК. Първоинстанционният съд, след като е установил, че самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства, е обявил, че при постановяване на присъдата ще се ползва от тях и от признанието на подсъдимия, и е разгледал делото по реда на чл. 372, ал. 4 във връзка с чл. 373, ал. 2 от НПК. В рамките на правилно установената и неоспорена от подсъдимия и защитата му фактология е прието, че на 04.10.2018г. подсъдимият А. работел във ферма в [населено място], като обитавал една стая с пострадалия Ж. А.. Вечерта, при възраженията на пострадалия, че става късно и трябва да спят и поради отказа на подсъдимия да спре музиката, която слушал, между двамата възникнал спор, при който А. заявил, че ще каже на собственика - св. Г., „какви ги върши” подсъдимият А.. Ядосан, подсъдимият взел намираща се в близост тесла и нанесъл няколко удара в главата на пострадалия, в областта на лявото слепоочие. След като установил, че пострадалият не се движи и че по главата му има кръв, подсъдимият взел сумата от 505 лева/увити в кърпа до възглавницата на пострадалия/ и радиото му на стойност 14,00 лева. След това си поръчал такси и отпътувал за [населено място], където се настанил на хотел, в който на следващия ден бил задържан. Състоянието на пострадалия било констатирано на сутринта на следващия ден от св. Г., който сигнализирал на тел.112, а А. бил откаран в болница в [населено място], където починал на 14.10. 2018 година. На базата на заключенията на съдебно-медицинските експертизи е установено, че смъртта на пострадалия А. се дължи на тежка открита черепно-мозъчна травма, протекла с обширна мозъчна контузия, вторично насложена гнойна инфекция на главен мозък, мозъчен оток с вклиняване и изпадане в коматозно състояние, което е причинило постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота, от което е настъпила смъртта. Констатираните травматични увреждания в областта на главата на жертвата са в резултат от удари с предмет, притежаващ изразени ръбове и ъгли с квадратна форма, като са нанесени не по-малко от три силни удара с описания предмет в лявата половина на главата около и пред лява ушна мида и външния ръб на лява очница. При така изложеното е видно, че липсват основания за прилагане на закон за по - леко наказуемо престъпление – чл. 124 от НК, в каквото насока се претендира в касационната жалба. С квалифициране деянието на подсъдимия като убийство по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. последно и т. 12, пр. 1 във връзка с чл.115 от НК, законът е приложен правилно. Въззивният съд с основание е утвърдил изводите на първоинстанционния съд по приложимото право, ползвайки се от установените в доктрината и съдебна практика положения относно субективната съставомерност на определена проява като умишлено убийство. Известно е, че една от основните разлики между умишленото убийство (чл. 115 НК) и умишлената телесна повреда, от която по непредпазливост е последвала смъртта на пострадалия (чл. 124 НК) се състои в различното психическо отношение на дееца към смъртния резултат. В първия случай деецът проявява умисъл – смъртта е желана или допускана от извършителя. Във втория случай - смъртният изход не е целена последица, но възможна и предвидима в съзнанието на дееца, предвид характера на въздействието върху здравето на пострадалия, което той обективно не е допускал, но е могъл и е бил длъжен да предвиди. На следващо място, двете деяния се различават по своята обективна характеристика, поради което за изясняване на психическото отношение на дееца към причинения от него смъртен резултат, съдът е длъжен да се изследва обективната страна на поведението му: характера, насоката и силата на извършеното действие; способа на извършването му; средствата, използвани за засягане на пострадалия; органите на човешкото тяло, които са засегнати; причинените непосредствени наранявания и др. Едва след комплексната оценка на посочените обстоятелства може да се даде обоснован и аргументиран отговор дали деецът е причинил смъртта на пострадалия умишлено или по непредпазливост /Р. № 40/96г. по н.д. № 323/95г., І н.о., ВКС/. Решаващо значение за правилното квалифициране на поведението на дееца имат не твърденията му, че не е искал настъпването смъртта на жертвата, а обективното проявление на протичащите в съзнанието му психически процеси. Щом в съзнанието на дееца се съдържа представата, че нанася множество силни удари с тъп предмет върху жизнено важна област на човешкото тяло, каквато представлява главата/т.е. че се причиняват телесни увреждания, несъвместими с живота/, в резултат на което настъпва смърт на лицето, е налице умисъл за убийство, а не за причиняване на телесна повреда. В настоящия случай подсъдимият А. е осъществил поведение, чиито проявления във връзка с механизъм (не по-малко от три удара с предмет, притежаващ изразени ръбове и ъгли с квадратна форма с приблизителна дължина на страните около 4-5 см.), начин (сила, интензитет и брой на ударите), насоченост (в областта на лявата половина на главата, около и пред лява ушна мида и външен ръб на лява очница, довели до открита тежка черепно-мозъчна травма), използваното средство (тесла с дължина на дървената част 40 см., дължина на металната част 13 см. и широчина 6,5 см.), годно да причини смърт, несъмнено обуславят извод за целения от подсъдимия резултат да причини смъртта на пострадалия, поради което правилно инстанциите по същество са приели, че е действал с пряк умисъл за умъртвяване на жертвата. С оглед изложеното ВКС не намира основания да преквалифицира деянието на подсъдимия в по-леко наказуемо престъпление по чл. 124, ал.1 от НК, поради което счете, че не е налице допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, предпоставящо реализирането на касационните правомощия по чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК. Неоснователно е възражението, че съдът е осъдил подсъдимия по второто деяние за престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1 от НК, игнорирайки факта на възстановяване на вредите, а оттам и неприлагайки по-благоприятен за подсъдимия закон. Оплакването не е подкрепено с конкретни съображения, но очевидно се претендира приложението на чл.197 от НК, а оттам и налагането на по-леко наказание за това престъпление. На първо място, по делото липсват данни за възстановяване/връщане предмета на кражбата, такива обстоятелства не са отразени в обвинителния акт, съответно не се включват в обхвата на признатите от подсъдимия факти. Второ, установява се по делото, че част от паричните средства са намерени и иззети с протокол за обиск на подсъдимия, в момента на установяването и задържането му от органите на досъдебното производство. Съдебната практика нееднократно е застъпвала становището, че намалената отговорност по чл. 197 от НК е неприложима в случаите, когато откраднатото имущество е открито и иззето от органите на властта без съдействие на подсъдимия. На последно място, с оглед систематичното място на нормата, привилегированият състав е неприложим и в случаите на кражба, извършена при условията на „опасен рецидив” (Р.№ 378 от 13.VIII.1984 г. по н. д. № 365/84 г., III н. о.; Р. № 45 от 10.02.2004 г. на ВКС по н. д. № 655/2003 г., I н. о.). Доводите относно явната несправедливост на отмерените наказания на подсъдимия също са неоснователни. Упражняването на правомощието по чл. 354, ал. 2, т. 1 във връзка с ал.1, т. 4 от НПК от касационната инстанция предполага положителна констатация, че наложеното наказание очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК. В случая, нито една от тези хипотези не е налице. В касационната жалба се посочват данни в подкрепа на основанието по т. 3 на чл. 348, ал. 1 от НПК на базата на оказаното от подсъдимия съдействие при разкриване на обективната истина и предвид твърдението, че целите на наказанието не биха се постигнали чрез налагането на толкова завишен размер на наказанията за двете престъпления. Въззивният съд е утвърдил дейността на първата инстанция по индивидуализация на наказанията, спирайки се подробно на смекчаващите и отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, без да игнорира данните за личността му, данните за социалното му реализиране и най-вече факта на оказаното от него съдействие на органите на досъдебното производство. Извън добросъвестното процесуално поведение обаче по делото не се констатират други смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства – нито в личен, нито в професионален план. Наред с това, с основание инстанциите са приели превес на отегчаващите отговорността обстоятелства – многократните осъждания на дееца, извън квалификацията „опасен рецидив”, лошите характеристични данни, наличието на два квалифициращи признака по чл.116, ал.1 от НК. Съвсем не е без значение и обстоятелството, че непосредствено след деянието по чл.116 от НК, подсъдимият е отнел пари и вещ от пострадалия. Така, в кратък период от време престъпната му дейност е била не само интензивна, но и насочена срещу различни защитими обекти- човешкият живот и правото на собственост. Изтъкнатото позволява и настоящият съдебен състав да се съгласи със заключението на контролираните инстанции, че личността на подсъдимия се характеризира с висока степен на обществена опасност, поради което, за постигане целите по чл. 36 от НК, е необходимо изолирането му от обществото за значителен период от време, като не се налага корекция на наложените наказания чрез намаляване на техния размер. Отмереното общо наказание в размер на 22 /двадесет и две/ години лишаване от свобода, след редукцията по чл. 58, ал.2 и ал.3 от НК, е справедливо и съответно на личната обществена опасност на подсъдимия, на обществената опасност на извършеното от него, както и на престъпленията. При така изтъкнатото и като намери доводите в касационната жалба за неоснователни, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 268 от 28.01.2020г. на Апелативен съд – Велико Търново, постановено по в.н.о.х.д. № 368/2019 г. по описа на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: